НИКОЛАЙ ПЕТКОВ, "Портал Култура"

„Позиции 2020“, Мишел Уелбек, превод Александра Велева, издателство „Колибри“, 2026 г.

Книгата представлява сборник с есета. Повечето от тях са писани преди 1998 г. (когато е първото издание на книгата). Но има и немалко с по-късна дата. Заради тях десет години по-късно излиза второто, допълнено и редактирано издание. От което става ясно, че числото 2020 е знак, че българският читател разполага с последното, трето издание от 2020 г. Всъщност, ако трябва да сме прецизни, заглавието на книгата е не „Позиции“, а „Интервенции“[1] или „Намеси“. Вероятно защото Уелбек се опитва да се вклини в обществено-политическия живот, провокирайки чрез скандалните си тези дебати върху теми[2], които с времето ще стават все по-щекотливи. Той знае, че подобна традиция, започвайки с Емил Зола и минавайки през Камю и Сартр, е магистрална във френската култура и че причастността към нея е онова, което превръща писателя в интелектуалец. Знае още, че по линията на съмнителни и неумели аналогии самият той често е определян като „ляв“ мислител и затова чрез много от есетата в тази книга се опитва да докаже точно обратното.

Именно по тази причина Уелбек не се страхува да нарече исляма „най-глупавата религия“[3] и обяснява (в есето „Човечество, втори стадий“, стр. 125) защо винаги се е гнусял от феминизма и от събитията във Франция през май 1968 г. Нещо повече! Пише скандалния текст „Превер е глупак“, за да „докаже“ защо анархизмът на Жак Превер е най-банална идиотия (стр. 7). Сякаш Уелбек се опитва да бъде говорител на самия себе си, самоанализира се и по този начин аргументира абсурдната повествователна традиция в „Елементарните частици“[4]. Някой би могъл да възрази с думите, че сюжетът на този роман е далеч по-ляв и по-анархистичен, отколкото би могъл да е Жак Превер в най-смелите си утопии. И струва ми се, ще е съвършено прав.

Тезата за левичарското мислене лесно може да бъде подсилена с художествени персонажи като глобалния капитализъм (в романа „Платформата“) и разбира се, с есето „За педофилията“ (стр. 122), където съвсем недвусмислено Уелбек се опитва да ни убеди, че порнографията и педофилията са рожба на буржоазното мислене. Давам си сметка, че дори да не се позове на „Подстъпи към безизходицата“ (стр. 13) и на множеството възхвали на Огюст Конт и на позитивизма, възразяващият лесно би ни убедил, че Мишел Уелбек е духовен внук на Жан Пол Сартр. Към подобни мисли водят и немалко сюжетни нишки в „Серотонин“ и „Унищожение“. И точно тук е голямото културологично предизвикателство. Поне шест пъти Уелбек нарича себе си „анти-Сартр“. Обявява предшественика си за духовен/морален слепец и защитава тезата, че няма по-лицемерна литература от Сартровата. Трудно е да се отговори защо е така. Но ще се опитам. Още в първото есе, онова за Жак Превер, авторът признава: „Днес никой не чете Сартр заради идеите му“. От което би трябвало да следва изводът, че бидейки абсолвент, когато през 1980 г. (в дълбока старост) умира Жан Пол Сартр, Уелбек е усетил, че „лявото“ и „дясното“ са съвършено фикционални; и че никой не знае дали Стендал, Балзак и Флобер са „леви“ или „десни“. Пък и днес това няма никакво значение.

Може би още тогава, в далечната 1980 г., Уелбек е проумял, че опозицията ляво-дясно няма отношение към литературата. След дълги морално-художествени терзания 40 години по-късно, през 2020 г., той ще го заяви още по-категорично. Ще обещае, че това ще бъдат последните му публицистични текстове и занапред на житейските въпроси ще търси отговори от друг порядък. И че „Позиции“ е единствената писателска грешка, която би могъл да си позволи. Вероятно защото е знаел, че политиката е убежище за неудачници… или за прекалено удачните, онези, към които нито един умен мъж не би причислил себе си доброволно. Така или иначе (не само заради големия брой политическите дискурси), това е последната книга, която би могла да звучи празнично. Вероятно затова (в есето „Празникът“, стр. 62) Уелбек ще напише: „Целта на празника е да ни накара да забравим, че сме самотни, окаяни и обречени на смърт; с други думи – да ни превърне в животни“. Дали това е маниерен жест? Или е съкровена изповед? При това – колективна. Дали зад гласовете на Уелбек и на Сартр ще чуем Балзак[5] и Шопенхауер? Ще намерим ли мястото си в този хор? Или ще се вдъхновим от други, трудно доловими антифони? Ще искаме ли да спорим с Уелбек или мълчаливо ще му се доверим? Само четенето ще покаже…

––––

[1] Букв. Interventiones.

[2] Една от тях е президентският мандат на Доналд Тръмп (стр. 295).

[3] Вж. „Разговор с Кристиян Отие“, стр. 144–149.

[4] На абсурда е посветено едно от есетата, „Абсурдът като творец“, стр. 53.

[5] Балзак е любимият писател на Уелбек и затова често в есетата се говори за него.