ЕМИЛ БАСАТ
В един предишен текст нарекох Наталия Недялкова д-р Фауст в пола, в рокля. Заради трескавото й търсене на собствения смисъл и мястото и в света на музите.
След „В театъра на сенките“, „Онзи зад вратата”, „Азът, ер малък и безгласната буква”, „От седем зрънца истина“ и „Стихоанализа” сега тя ни провокира с „В навечерието на 31 февруари”. Неслучайно употребявам израза провокира, защото нейните творби се опитват да представят една друга гледна точка към въпросите на поезията и битието – през есеистично ироничните й закачки, подписани от Прогресива Геометрикус, през съмишленичеството й с поети от групата „Нова асоциална поезия”, през преводите й от полски, македонски, хърватски, сръбски, руски и други езици – през всичките тези свои лица тя следва упорито и талантливо пътя си на творец.
Настоящето е гара разпределителна,
едни поемат към минало свършено,
други към бъдеще неопределено.
Игрите с езика при Наталия не са самоцелни. Експериментирайки, тя се опитва да измери ширината и дълбочината на метафорите, тяхната многозначност и богатство – средство не за скриване на смисъла, а за да позволи на твореца да се чувства уютно сред тях.
Тя е приютила езика, сляла се е с него и се радва на откритията си искрено като палаво дете. Харесва й играта със смислите и думите, но не самоцелната, искаща да покаже колко може, а смирено да положи глава и да продължи да сънува своите метафизични сънища.
Смесвайки различни стилистични похвати, изследвайки възможностите на езика да я изразят най-пълно, тя непрестанно сменя и търси лицето си във всяка своя нова книга. В цикъла озаглавен „Извън сянката на главните букви” на „В навечерието на 31 февруари” тя отново е извън, тя все е извън, извън канона определян от някои, тя сама си е канон и закон, лута се между думите, вслушва се в кънтежа на тишината, търси истината в междуредието.
Поетесата продължава вътрешния си диалог, все в търсене на истинското лице на думите, отхвърлила всички конвенции, непризнаваща никой над себе си, освен словото, първозданното.
Повечето от творбите в новата й книга са посветени на мъчителния й опит да стигне до края на всяко познание, да го превари в ретортата на търсещия и трескав разум, в опит да се опознае през тялото на езика.
Какво открива между бемола и диеза – един често срещан образ и в предишните и книги? И защо от ловец на метафори, се превръща в пазач на хармонии?
Нея я привличат дисонансите, изключенията, тя не се вписва в конвенциите на послушните поети. Бунтът й е бунт срещу трафаретите, тя иска да срине табутата и да живее „простия живот на песъчинката, първопричина за появата на бисер”. Стихът й е битка в себе си, за себе си и за човека, лутащ се и търсещ верния път. Боли я от загубата на памет, от спомена, че някога той, човекът е летял, че е бил птица, рееща се волно в простора. Боли я от загубата на цялост, от разрушената хармония между човека и природата, от забравения език на всичко, което ни заобикаля.
А така и се иска онова блажено време да се върне!
В тази книга има стихове за места, в които е била като гост на поетични фестивали. Тя не спира да праща писма до себе си, в които е вплела сърцето си, страда от човешкото несъвършенство, от нещастието на другите. Но винаги запазва една иронична дистанция, която й позволява да вижда ясно.
Това не е поезия, която осъжда, тя е апел към човека да не спира да се радва на чудото живот.
Родена на 31 февруари, поетесата ни сродява с необичайното, неочакваното, неподозираното богатство на езика. И в тази си книга Наталия Недялкова продължава „себеанализите си чрез стихотерапия”. Само че в нея тя е по-обрана, не разчита на ефектни езикови игри, а залага на иронията и самоиронията, изразът е станал по-стегнат, по-лаконичен, стихът се доближава до афоризмите, умело редува римуван и свободен, бял стих.
Тя не спира да търси в езика отговор на „вечните въпроси, които никой век не разреши”. Не спира да си търси място сред думите. Най-сигурния пристан на поетите.
Наталия Недялкова, „В навечерието на 31 февруари”, издателство “Либра Скорп”
