2.ІІ. 2024 (това е второ по време написано)

Мила Наталия,

За мен ти си един Фауст в пола, който непрестанно се анализира, гледа се в огледалото на Мефистофел и вижда там образа на своите демони.

Самото заглавие на книгата ти издава вече и твоите намерения този път да анализираш себе си чрез собствените си стихове. Да се опиташ да разгадаеш шифъра на тяхното раждане и самосъздаване и да използваш научни методи и аргументи за едно чисто субективно занимание като поезията. Ти искаш да утвърдиш правото на поета на себеразголвяне, на автосугестия при разкриване механизмите на творческия процес.

Науката надделява над поезията в случая.

Ти имаш нагласата на учен, на анализатор, затова и си си избрала тази професия на тълмач на чужди мисли.

И кой кого анализира остава загадка накрая.

И кой кого гледа – огледалото ли поета или поета огледалото?

И какво виждат един в друг?

На тези въпроси се опитва да отговори в новата си книга „Стихоанализи” Наталия Недялкова…

 

 хххх (това е първо по време на писане)

Наталия непрестанно се оглежда в себе си, в своите вътрешни огледала и там търси смисъла на своето съществуване и оправдание за мъките и в Словото. То е метафорично, гъсто, наситено с вътрешни напрежения, съмнения и гордост, че си част от този необяснимо красив и сложен свят. 

Тя не спира да си задава въпросите защо и как е устроен света на душата на човека, търпеливо дълбае в себе си и иска да извади оттам най-доброто, скрито в сърцето и, едно открито и безстрашно сърце на борец в живота, воюваща за красотата с всички сили.

Едно помъдряло дете, което обича себе си и света, който я заобикаля и искаща да споделя тази си обич и с другите.

Извлича всички свои образи от кладенците на своята душа и бързаща да сподели откритията си.

Тя е мярката на нещата, има свой морален камертон и своя образна система, изработена след дълъг размисъл и търсене…

„Оглеждам се в себе си-

виждам света”

Там е всичко.Всичко е в човека, започва и свършва с него и в него. И ако има сърце и очи да чувства, вижда и разум да разбира, той е постигнал хармонията си, своето равновесие, което го държи изправен и отворен за всичко наоколо, надарен с хиляди сетива, попиващ този свят през всички пори на своето тяло.

Една дълбока чувственост има в цялостното и излъчване на поет, анализиращ себе си и околното непрестанно, неподдаваща се на евтини внушения и лесни решения.

Не стихоанализа, а себеанализа през стиха, дисекция на душата си, дисекция на света и опит да схване смисъла и механизма по който се случват и движат нещата. 

Надарена с тънка ирония тя чувства цялата абсурдност на битието, надсмива се над бита, който се опитва да заглуши гласа на поезията, гледа скептично на опитите на графомани да я спънат по пътя и и преминава гордо през техните козни.

Не търси в Музея на илюзиите реалността. Защото самата реалност е илюзорна. Не се оставя в ръцете на случая, а държи здраво юздите на метафорите и внимава да не обърне колата на поезията, да не и изневери, да не я предаде в себе си, да и остане вярна и покорна служителка в храма и.

Тя е като весталка, пророчица, която сама пророкува съдбата си, вгледана до болезненост в себе си и търсеща да открие и сянка от фалш, за да я изтръгне, да се поправи. 

Наистина ли съм родена, пита се учудена поетесата, непрестанно изправена пред въпроса – коя съм аз всъщност и какво търся в този абсурден свят, играчка на Бога от шестия ден…

Всичко е грандиозно и иронично оцветено – и свръхразумното и най-простото.

„Величави относителности” – всичко е случайно, относително и чака някой да го осъзнае и опише.

Животът е една огромна загадка, питанка, препинателен знак, криещ много значения. Поетесата се опитва да разшифрова и открие тайния, скрития код на живота и да го улови за миг, да го задържи в ръката си и да го пусне на свобода.

Да, някой ще превърже раните, ще приласкае с обич, ще залее със светлина света, който все ни тегли към мрака, ще завали лечебен дъжд, ще измие душите ни и ще ни въздигне от мрака в по-висшите духовни селения, далеч от дребните случки.

Едно мечтание за духовност, за сложност, за истинност на битието е заложено в тази поезия, която е населена с митове, легенди и много обич…

Как да направим истински човек?

Тя все се опитва да слепи този човек от себе си и от светлината, която я изпълва. 

И ще поиска покой и в този покой ще замечтае за малко мълчание, в което да долови небесната музика и ще побърза да я запише върху нетрайния лист на душата, ще я скрие дълбоко в себе си и ще я изплаче някой ден в стихове…

Сама от кал, от кал печаща своите творби, мечтаеща за малко вечност…

Афористична, иронична, разсъдъчна, но не безсърдечна, не технократска, не философска поезия, която търси своето място в литературата. Не намърдваща се като пехливанин, готованец, а като оголен нерв, чувстващ и най-валкото трептене на живота, поглеждащ на него с все повече симпатия и прикрит смях…

Кратки, като светкавица стихове – „Медоносно” – видения, връхлетели я внезапно и уловила ги в мрежичката си за пеперуди тя върви през живота като първооткривател, със самочувствието на създател на светове. Елементарна частица, но частица от огромния свят, от мирозданието...

Къде ще идеш, ако се загубиш между минало и бъдеще? Всичко е в настоящето – настоява поетесата. Живей сега, с широко отворени сетива, гледай, чувствай, мисли и претворявай видяното в стихове….

От прекалено много смисъл, смисълът изчезва. Сякаш мисълта побягва от вида на сложни кръстословици.

Животът не е ребус за решаване, а иска да преминеш през препятствия, през преизподнята на спомени кошмарни, за да излезеш в горната земя.

Най-дългото пътуване и това към себе си…

Ти си дракона и ти си ламята и ти си златната ябълка.

хххх

(Чета те буквално. Минавам дума по дума, но не мога да стигна до тебе. 

И всичко е просто – извън логаритъма на твоите сравнения, извън мъдруването и криенето зад софистични извъртания, извън митологичните образи, извън библейските позовавания, извън граматическите фокуси, извън истинския ти образ в огледалото, така самоотвержено потвърждаващо твоята мисъл „Аз съм най-красивата на света” – но тя е повторение на приказката за злата вещица, която не търпи други да са по-красиви и по-умни от нея и готова да ги унищожи, за да властва тя, единствена господарка и повелителка на света.

Затова ли така рационализираш поезията си, насищайки я с цитати и препратки от прочетеното, от натрупаното познание? Но така сама затрупваш под пластта от ученост първичното, истинско пръвно усещане за света, където всичко трепти и пее небесния си хорал в прослава на Битието. Ти пееш, но и песента ти е някак уморена от смисъл, няма я лекотата на полета на пеперудата кацнала на рамото ти. Музата ти е с тежки доспехи от страх да нея видят гола и чиста като утринна роса.

Как ще полетиш с този товар на плещите и тялото си, с тези тежки доспехи.Ти си като средновековен рицар тръгнал да освобождава Йерусалим от неверниците.

А всеки носи Йерусалима в себе си.

Така че свали тежките си доспехи и остави сърцето ти и душата свободно да се рее.

Поезията умира от прекалено много смисъл.

Пиши по-прост и открито и ще видиш, че животът ти ще бъде по-лек и красив.

Зарежи това дълбокомислие, това мъжко мъдруване и отпусни юздите на въображението си. Свали прангите и полети свободно.

Но ти си затворник на себе си, осъден да гледа непрестанно в огледалото.

Счупи огледалото, то лъже…

Чудиш се откъде извира омразата и завистта.Те са част от нас и няма как след като си излязла на словесната нива да береш само едри класове. Ще срещнеш и бурени и тръни, и плевели, които ще искат да те спънат.

Важно е да не се отказваш и да предпазиш сърцето си от отровата на лошата кръв, от гнева…

Ти се опитваш да оцелееш в един доста настръхнал провинциален свят, който трудно приема различния, талантливия.

Скриваш се зад сложни умопостроения, натрупани от прочетено и премислено, съзнателно усложняваш мисълта си, за да прикриеш истинската си същност на копнеещо за обич и искреност същество, мечтаещо да живее в царството на красотата и хармонията. Оттам и проблясващата на моменти хаплива ирония в стиховете ти.

Ти се страхуваш от простотата и затова търсиш все по-сложни и заобиколни пътища, за да изразиш мислите, които те вълнуват.

Бъди по-открита. Не се мой от зверовете край тебе. Те няма да престанат да ти завиждат.Това е атмосферата в тези среди – всеки завижда на чуждия успех и лицемерието в отношенията е видно. Не чакай признание от себеподобните си. Те няма да ти простят и най-малкия успех.

Пази сърцето си от ожесточение, то ще отрови и творчеството ти…

Не пускай много хора в твоята светая светих. И си бъди достатъчна!

Бързай бавно и не искай всичко наведнъж и на момента.

Накрая няколко въпроса: Името е знак – за какво? Човек с едното име остава. 

И кой ще те решава утре, когато само интеграл останеш?

Ти си вълкът дето идва в Дзверини дни за разплата…

Това „Сиромашко оптимистично” е посветено на бай Добри, нали, дарил 30 хиляди на храм-паметника „Ал.Невски”?

 

3.ІІ. 2024 (това е трето)

Какво вари в ретортата си „алхимичката” Наталия Недялкова?

Какви вълшебни отвари слага в търсене на изчезналото злато на думите?

И какво вижда във вълшебното си кълбо-огледало – опитва се да прочете съдбата си или търси образа на вечната младост и красота?

Учен, изморил се от експерименти, тя нахлува в дебрите на себеанализа и стихотерапията, разбърква от тях някаква теорема ала Прогресива Геометрикус и изтощена от невероятното усилие да не се удави в блатото на леснодостъпното и ясното, накрая стига до изстискания докрай афоризъм.

Какво търси тази душа залутала се между науката и поезията?

Какво се опитва да си изясни за себе си и другите?

И как със средствата на анализа да достигне до същината си, до най-съкровената си същност?

Защото какво е поезията ако не едно интимно пътуване към сърцето си, опит да се погледнеш отстрани и отгоре, да се възвисиш над всичко дребно и да полетиш свободно в „астралните небеса на духа”, желание да разбереш, да се смириш и приютиш бездомната си душа в един друг, по-висш свят, свят населен с духове и демони, с които борбата ти никога не свършва.

До края на дните си осъден на думите и на опитите ти да разгадаеш скрития смисъл в тях.

И да постигнеш накрая великата простота на думите, които се отдават на малцина избрани.

ххххх

А сега малко критически бележки

           Наталия в търсене на златния прах на думите

Поезия и алхимия

Книгата ти неравна. Втората част е по-слаба, с малки изключения. Има стихове, които можеха да не влязат, леко се  разводнява целостта на книгата ти. Така се случва с повечето поетични книги – в средата зев, и пълнеж и спад или засилване към края, винаги началото е най-силно.

хххххх   

 Прекаленото „разиграване”, преиграване с научната терминология, демонстрирането на ерудиция в поезията е контрапродуктивно и издава неувереност, някакъв скрит комплекс и страх от простота на изказа и говорят повече за едно твърде суетно (разбираемо при творците) желание за епатаж на всяка цена. Така се разчита, че скрита зад прекалено многото учени думи няма да открият истинското ти лице непрестанно  стоящо пред или зад огледалото.

Само че словото е огледало на душата на поета. Припомни си стихотворението на Далчев „Молитва” – „изведи ме вън от всяка сложност, научи ме пак на простота” и края: „И без свян да мога да говоря с простите на прост, неук език, научи ме господи велик, да живея като всички хора.”

Човек постепенно, с натрупването на опит и четене стига да най-трудното – простотата и яснотата.

Вече трудно ще срещнеш някого с ерудиция. Най-много няколко провинциални парвенюта, които се прехласват по всичко чуждо и непознато тям.

Ти си натрупала достатъчно опит, за да си правиш евтини експерименти. Ученият и изследователят у теб сякаш е затиснал поета. И затова и поетите, които превеждаш са израз на „родството ви по избор”(по Гьоте)

Опростявай стиха си и се опитай да се върнеш към класическия римуван стих и виж какви тайни ще откриеш в него.

Критерият ти, мерникът ти да е по-висок и не непременно с чуждестранния привкус на признанието ти и преводите на стиховете ти.

Ти си цвете расло тук и е добре да не забравяш корените си.

Гордостта не винаги е най-добрия съветник. Това все пак е средата, в която вирееш, съществуваш, макар и отстранена от „плебса”.

Наградата на Бургас доказва, че си оценена по достойнство за оригиналния си поетичен почерк и език. И ти налагаш с творчеството си една по-висока мярка, по която ще се мерят и останалите поети.

Не искам да изгубиш лицето си в търсене на все по-оригинални идеи и език. Ти все още търсиш истинското си лице – вярвам в това – и затова се хвърляш в експерименти като Прогресива Геометрикус.

Науката и поезията боравят с различен език и код и смесването им може да доведе до еклектика. Нито поезия, нито наука.

Трябва да избереш…

Както виждаш, аз не пиша рецензии, а споделям впечатленията си в любимата си форма – писмо до…

И не се стряскай от някои мои крайни оценки.

Всичко е добронамерено, без непременното желание на повечето критици да убият автора. Като отмъщение за своя провал като автори…

Не съм свикнал да премълчавам и хубавото и онова, което считам за грешно и зле направено…

 

4.ІІ.2024

Извинявай за дългото писмо и за някои споделени неща, които може да те засегнат. Но аз съм свикнал да казвам нещата докрай, без да мисля какъв ефект ще имат върху човека, за когото се отнасят. Старая се да съм максимално близо до духа и внушенията на текста, който анализирам.

При този повторен прочит сигурно някои от нещата се повтарят.Важен е общия дух на споделеното от мен.

Бъди здрава и не се сърди за моята откровеност. Само така можем да си бъдем взаимно полезни. Благодаря ти за хубавите посвещения и  за доверието. 

 

Сърдечно Твой: Емил Басат

4.ІІ. 2024, София