КАЛИНА НИКОЛОВА, "Литературен вестник"

„Изгубени в превода“ (2003) навърши двадесет години и все пак остава един от филмите с най-фино изградените любовни взаимоотношения, появили се някога на екрана. А София Копола умее да разказва за своите герои и за бушуващите в личните им светове чувства, без да драматизира излишно. С минималистичната си естетика, лишена от натраплив ексцентризъм, филмът оставя ярка следа както в съзнанието на зрителите, така и в историята на киното от първото десетилетие на 21-ви век, превръщайки го в един от американските филми с дълъг срок на годност. Двадесет години след премиерата си филмът остава някак неразгадаем – точно като финалите думи, които героят на Бил Мъри прошепва в ухото на Шарлот (Скарлет Йохонсон) насред оживения трафик на една от главните улици в Токио. И именно в тишината му, в разминаването, което е и в центъра на сюжета, се крие неговият неостаряващ чар.

През последните години София Копола работи по своя най-нов проект „Присила“ – драматизация за живота на съпругата на Елвис Пресли, чиято премиера се състоя през октомври 2023 г. Адаптиран по мемоарите на Присила Болиу Пресли от 1985 г. „Елвис и аз“, филмът се радва на седемминутни овации на премиерата си на филмовия фестивал във Венеция и вече получи позитивни отзиви от част от критиката. Но текстът няма да се занимава с новоизлезлия „Присила“, а обръща поглед назад към меланхоличните години на Копола, прекарани в Токио.

Сценарият на „Изгубени в превода“ е написан в отговор на собствения опит на Копола да живее и работи в Токио, след като напуска университета едва на 20 години. Неслучайно се спира на Park Hyatt Tokyo като основен топос за действие, тъй като именно там тя представя дебютния си филм „Virgin Suicides“ (1999). Но докато носталгичният мечтателен „Virgin Suicides“ е базиран на романа на Джефри Юдженидис, „Изгубени в превода“ е първият напълно авторски проект на режисьорката, чийто сюжет поставя на фокус срещата и влюбването на две самотни души, лутащи се сред неоновите светлини на Токио, търсещи себе си и опитващи се да намерят поне мъничко спасение от самотата у другия.

Боб Харис – героят на Бил Мъри, е филмова звезда. Той пристига в бликащия в разноцветни светлини Токио, за да заснеме високобюджетна реклама на уиски. На петдесет е и е женен, съпругата му се появява във филма само като безплътен глас по телефона, а той изглежда отпаднал, смачкан, призрачен. По време на снимките на рекламата той е мрачен и ироничен – опитен професионалист, който работи на автопилот, изпитвайки презрение към самия себе си в тази комерсиална работа. По пътя към хотелската си стая той отбягва ескортиращи жени, както и факсове, идващи от неговото американско „вкъщи“ със същата уморена раздразнителност. Едва когато среща Шарлот (Скарлет Йохансон) – млада американка, в чиито очи не се чете закачливост и флирт, а прозира същата празнота като в тези на Боб, нещо у него трепва. Очевидната разлика във възрастта им не спира и Шарлот да усети Боб някак близък. Тази невинна размяна на погледи между двамата вечерта в хотелския бар е кулминацията в нейните еднообразни токийски дни. За Шарлот разбираме, че придружава приятеля си – успешен моден фотограф, по време на работен ангажимент в японската столица, но той е твърде зает да бъде с нея, затова Шарлот запълва времето си с аудиокасетата „Да намерим истинското си Аз“ сама в хотелската си стая.

Впрочем друго невероятно качество на „Изгубени в превода“, което ни помага да се потопим в меланхолията му, е, че всичко е аналогово. Ако филмът беше направен 10 години по-късно, този ennui на Шарлот щеше да бъде изразен по съвсем различен начин. Вероятно чрез константно проверяване на социалните мрежи и „скролване“ на смартфона ѝ. Технологията в „Изгубени в превода“ е аналогова – героите комуникират по телефони с жици, слушат музика от касети, а ключови моменти от сюжета се предават по съобщения, записани на гласова поща. Същевременно обаче визуалната среда изглежда изпреварила времето си. Интериорните кадри на хотела, изграден само от стомана и стъкло, предават усещането, че човек е на показ по всяко време, независимо дали иска или не, а операторското майсторство на Ланс Ейкърд, с което композира кадрите, представя героите не като извисени, а наистина като изгубени в цялата мащабност на гигантския град. Сценографията и тоналната гама на филма издават невероятния нюх на Копола за съвременната култура. Спомнете си само сцената в караоке бара, когато Шарлот със своята яркорозова перука изпява на Бил „знаеш, че между нас няма нищо повече от това сега“, а в края на вечерта тя полага глава на рамото му на фона на стената със зебров принт в бара. Със своите ярки pop–up цветове, това се превърна в един от онези култови киномоменти, станали обект на всевъзможни интерпретации от много други артисти.

Ако режисьорският подход (и чувствителност!) бяха други, връзката на Боб и Шарлот, макар и до голяма степен платонична, би изглеждала като набъбващо престъпление ала Лолита. Но София Копола умее да се заиграва с холивудските конвенции, избягвайки клишетата, които те предполагат. Знае как да разкаже една история, да развие едни човешки взаимоотношения без нищо от тях да бъде в повече, оставяйки само приятния гъдел у зрителя за споделеното желание на героите, обречено на невъзможност.

Освен очевидното майсторство и на режисьорско, и на естетическо ниво основната причина „Изгубени в превода“ да издържи теста на времето е заради всички онези неща, които остават недоизказани. С финия си стил на разказа Копола избягва всички кодове, драматургични структури и схеми, които киното в наши дни така е свикнало да спазва и вместо това оставя емоциите на героите да предават своите послания на зрителите.

Доказателство за това е финалната сцена на филма, в която Боб и Шарлот се прегръщат насред оживената токийска улица, а Боб прошепва тихо няколко думи в ухото на Шарлот. През годините много хора и публикации се опитваха да отговорят на въпроса какво в действителност е прошепнал Бил Мъри на Скарлет Йохансон, било то чрез четене по устните или чрез информация от снимачната площадка. Теориите варират от признание за истинска любов до глупаво подмятане. Слуховете са, че Мъри е сбъркал думата между дублите, така че тя не е от значение.

Каквото и да е казал, въздействието се засилва от факта, че сцената е била истинското сбогуване за актьорите, идващо след края на дълги и изтощителни снимки далеч от дома. Факт е, че този ефирен филм е достатъчно значим и добър, за да издържи всякакви интерпретации, без непременно да се съгласява с тях, нито да ги отрича. И точно в това е неговата сила. Истината е, че никога няма да разберем какво е казал Боб на Шарлот. Утехата е, че точно защото винаги ще искаме да знаем, „Изгубени в превода“ ще ни дава поводи да се връщаме към него отново и отново, години след премиерата му през 2003 г.

„Не всичко е перфектно в този несъвършен свят, само любовта е съвършена в своето съвършено несъвършенство.”

Ингмар Бергман, шведски режисьор и сценарист, роден на  14 юли преди 106 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Поглед назад: меланхолията, която ни влюби в „Изгубени в превода“ на София Копола

 Филмът оставя ярка следа както в съзнанието на зрителите, така и в историята на киното от първото десетилетие на 21-ви век...

Възкръсва ли  американският уестърн?

 

Най-амбициозният проект на Кевин Костнър - „Хоризонт“, е вече факт

Фантастичният свят на магията и езика

 

Слабо звено на „Вавилон: Тайна история“ от Ребека Ф. Куанг е вмъкването на идеята за дискриминацията, която като че ли става неизменна част от съвременната художествена литература...