ЗА АВТОРА

 

НИКОЛА ГЕОРГИЕВ - професор по теория на литературата, познавач на структурализма, любим университетски преподавател на поколения филолози, роден на 24 ноември 1937 г. в Казанлък. Завършва българска филология през 1961 г. в СУ "Св. Климент Охридски". Бил е лектор в Чехия, Русия, Австрия, Великобритания. Автор е на редица изследвания, като най-известните му са: "Българската народна песен (Изобразителни принципи. Строеж. Единство)",  "Анализ на лирическата творба", "Нова книга за българския народ",  "Сто и двадесет литературни години", "Цитиращият човек в художествената литература, "Името на розата и на тютюна". Носител е на Хердерова награда за 2000 г. Умира на 23 септември 2019 г.

 

ОТКЪС

Мона Лиза и капитан Петко войвода

Тях не смогна да ги съчетае чудатото и иронично въображение на Салвадор Дали, макар че приликата в лицата им вероятно би го изкушила да дорисува, по стар свой обичай, върху Мона Лиза наболата брадица и мустаците на славния войвода.

Съчетахме ги ние, и то не на смях, с шегобийска четка, а с найсериозните намерения на нашия културен живот, доказвайки по този начин, че реалността може да бъде по-странна и от найфантасмагоричната „сюрреалност“.

През 70-те години Мона Лиза и Капитан Петко войвода станаха символни образи („имиджи“) на два полюсно противоположни пласта в българската култура. Те израстваха върху общ корен, действаха в обща среда и макар видимо да вървяха по свой самостоятелен път, взаимно се обуславяха в облика си и крайностите си. Тази обусловеност беше кръгова и непрекъсната, но анализът на станалото, за който вече отдавна е дошло време, изисква да подберем някаква отправна точка и се опитаме да тръгнем по кръга. И макар че една загадка едва ли е обещаващо начало за следващите, ще тръгнем от загадъчната усмивка на Мона Лиза.

В българския вариант на Мона Лиза от 70-те години тази усмивка всъщност не беше и чак толкова загадъчна. Една гънка в нея, съжалително-снизходителна, говореше: „По силата на ред обстоятелства ние, българите, твърде много сме се изолирали и сме изолирани от големия свят и неговата голяма култура. За мнозина сред нас това може да е удобно и изгодно, но (и тук усмивката минава в друга, волева гънка) то не бива да продължава вечно. Ще направим скок в голямата култура – средства за това имаме – и ще изградим всестранно развита, хармонична личност, която (а тук усмивката се разлива в щастливо предзнаменование) ще мине от царството на необходимостта в царството на свободата.“ И скокът бе замислен с кралимарковски разкрач, но за разлика от Вазовия новият културен герой нямаше да остане „с един крак на Хемус, с другий на Пирин“, а шеше да бъде с единия крак във Флоренция, а с другия чак в Хималаите.

В същото време внушителната рат, стояща зад войводата, разсъждаваше, общо взето, така: Световната култура е голямо нещо, но малките народи трябва да си знаят най-напред корена, рода, лоното, изконното, родното... сигурно има и други такива думи, но не ни идват сега наум. И да прощавате, но що за българин ще бъде това тънкуляво и зиморничаво същество, което наричат хармонично развита личност? И кое ще му е хармоничното, ако не може да различи пищов от револвер или да изброи частите на магарешкия самар? И още нещо (ама то между нас даси остане!): ако българинът се повлече по разни Мона Лизи или Джоконди, нашата е свършена. Ето, и Петко беше юнак над юнаците, но дойдоха други времена и – сбогом юначество...

За подбудите и механизмите на тези порождения можем да говорим само хипотетично, но нищо хипотетично няма в избистрените резултати. И така, през 70-те години на българското общество бяха предложени за подражание и следване два национално-културни образеца, които никоя култура не би могла да понесе под една мишница: на всестранно и хармонично развитата личност и на „здравия българин“. Първият образец беше нов и непознат, вторият имаше вече десетилетия бурен живот и бе на много поколения „до болка познат“ – в най-буквалния смисъл на това глуповато клише. Първият беше интелектуално издигнат, малко или много чужбинен, а и екзотичен по дух, вторият откровено излъчваше балканска мъжественост, която не можеше, пък комай и не държеше много да се разграничава от бабаитлъка.

Без да къса с миналото на България (с кое точно, ще видим понататък), първият предпочиташе да гледа към бъдещето; без да къса с практичното настояще (и всъщност именно за да поддържа неговото статукво), вторият не можеше да отдели поглед от славното, здравото и изобщо доброто минало.

При тази противоположност между двата образеца, между двете националнокултурни линии каква ли битка се е разгоряла помежду им, ще се запита всеки здравомислещ, но незапознат с нашенските условия човек. Колкото и да е странно, никаква.

Двете линии се държаха така, сякаш не се забелязваха – въпреки че на всяка крачка си размахваха червени платнища пред очите. Същият човек би допуснал, че те просто са били изолирани една от друга, изолирани до невъзможност да влязат в диалог – не само рационален и културен, но дори и агресивен. И този човек отново няма да е прав, защото абсурдната некомуникативност между двете линии беше не причина, а следствие от обстоятелства, които сами по себе: си нямаха много общо с културата и комуникативността. И двете линии растяха върху обща основа на принципа на взаимната обусловеност и взаимната изгода спрямо основата. В общия корен не се сече дори когато върху него никне и най-несъвместимият опонент.

Според механизмите на културата всяка линия в нея се насочва критично към някакъв стар или нов културен образец, в борба с който се самоутвърждава (доколко културно се води тази борба в културата е друг въпрос). За линията, която се зае да издига духовно българина, у нас имаше много и кои от кои по-ясни и нуждаещи се от критика прицелни точки. За тях обаче линията на Мона Лиза остана сляпа, глуха и няма. Мишена бе намерена другаде и ударът се стовари върху теоретически неясното и социално още по-безпомощно явление, наричано безвкусица или кич…

 -------

… А Капитан Петко – как се почувства той, когато от главата му се махнаха всичките там Мона Лизи и Джоконди? Олекна ли му и въздъхна ли той със законно удовлетворение: „Бе казвах ли ви аз, че цялата тази шумотевица е бошлаф? На нас, българите, другаде ни е силата! Да Винчи!...“ Не, или ако си го е помислил, то си остава за сметка на интелигентността на прославения войвода.

С провала на елитаристката линия войводата загуби още един път прекия си, вливащ му сили и смисъл противник. Провалът на елитаризма бе знак, че и той прибира чакмаклията пищов за по-добри времена, а провалът на двете страни говореше за дълбоко загниване на общия корен, върху който те растяха. Затова и по-нататъшното ни развитие не може или поне не бива да бъде продължаващо съперничество между двете линии, на Мона Лиза и на Капитана, преплели се в по сюрреалистичсски кошмарен хермафродит. Него трябва да осъзнаем като минало и да го превърнем в минало – защото между другото хермафродитите са и безплодни.

Никола Георгиев, „Литературоведският Вавилон”, "Изток - Запад, 2019

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„За да бъде актьор, човек трябва да е устойчив като старите обувки.”

Пиърс Броснан, ирландски актьор, роден на 16 май преди 69 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Гледайте “Второто освобождение”

 

Ние винаги на 1 февруари отбелязваме гибелта на жертвите на Народния съд и избиването на интелектуалния елит. Но всъщност чрез този филм ще разберете много по-страшното за бъдещето ни пречупване на българската нация - което виждаме и днес с реакциите на войната, с хилещите се емотикончета на снимките от Буча, в речника на водещите ни политици.

Автопортретът на Иван Добчев

 

Единайсет ескиза – така са наречени частите, на които е разделена книгата и всяка разказва етап от живота на режисьора

Табутата в българската класическа литература за деца

 

Психоаналитични ракурси