АНОТАЦИЯ

„Лавина“ е роман за човешките взаимоотношения, за страховете, за приятелството и любовта, разказан ни през погледа на група алпинисти. С голямо майсторство Блага Димитрова ни рисува величието на планината, разказва ни за страстта на катерачите към адреналина и за желанието им да я покорят, да влязат в досег с висините.

Блага Димитрова ни повежда към една вселена от дълбоки чувства и силни усещания, които се изсипват над нас като лавина. Залива ни усещане за радост, тъга, страх, еуфория, изнемога... без значение дали сме стъпвали някога в планината или не. „Лавина“ е роман, който отваря сетивата ни за красивото, за смисленото, за любовта.

ОТКЪС

Предчувствието на един се предава на всички

Суеверният се обажда привидно весело:

— Нощес ми се присъни лош сън!

Горазд бърза да изяви колко е надрасъл предразсъдъците:

— Не думай! Хайде да се връщаме!

А Поетът се обръща, цял в тръпно внимание:

— Какъв сън? — Той винаги е готов за всичко да пита.

Дори най-отдалечените в редицата надават ухо.

В прозрачния стъклен въздух гласът се удря със звънтеж:

— Деян ми скрил обущата, не ме пуща да тръгна! — Суеверният е още вътре в съня си. — Аз ги търся, търся, ругая го. И на края, за да не закъснея, тръгвам бос…

— Не стигна ли бос до Памир? — го пресича Присмехулникът.

Памир… Покривът на света. Това име ни пронизва с болезнен копнеж. То се е превърнало за нас в символ, в заклинание. В него са събрани всички наши неосъществени стремежи, амбиции, надежди, разочарования.

Асен разсъждава:

„Истинската човешка група не може без някакъв Памир, който да я извисява в облаците и там да я държи споена в един връх.“

Суеверният добавя с прекалена нехайност:

— Да не мислите пък, че вярвам в сънища!

Димо го дразни:

— Внимавай, че сега си 13-и в колоната!

— Глупости! — Но все пак Суеверният преброява с око хората в редицата. — Не съм! Ти си 13-и! — Обръща се към Димо, който върви зад него: — Дай да се сменим! Мене на 13-о число ми върви!

Димо свива рамене пренебрежително. Сменят местата си. Суеверният постъпва така, за да преодолее суеверието си.

През всички ни пробягва неволна тръпка: дали няма да има някаква съдбовна последица тази детинска игра на смяна на местата?

Какво не минава през ума на човек, който с часове върви из планината, загледан в снега пред себе си.

— Защо аз например не сънувам? — пита Поетът.

— Защото поетите страдат от безсъница — припомня Присмехулникът.

Суеверният мимоходом се изтърва:

— Все пак някои сънища се сбъдват…

— Упива те мистика като мастика! — прави каламбур Присмехулникът.

— Какво ще кажеш, Философе? — пита Слав, операторът, нарочно, за да го принуди да се обърне и да го заснеме, преди онзи да се е усетил.

— Суеверия! — отвръща компетентно Асен. — Всички съногадатели са смешни. Дори Фройд в раздела за сънищата изведнъж звучи наивно: стига до елементарна символика.

— Но защо човек сънува? — пита пак Поетът.

— Питай защо се събужда? — казва Дара.

— Сънищата са отпадъците на съзнанието в подсъзнанието… — продължава Асен.

— Един вид кошчето на съзнанието! — вметва Присмехулникът.

Дара възкликва:

— Че то отпадъците по-хубави от…

Водачът туря край на бъбренето ни:

— Ускорявай темпа! Стига приказки!

— Ускорявай! — се предава от човек на човек. — Уско-ря-вай-й!

Колективът ни при трудните сблъсъци с природата така се е споил, че не можем един без друг, при все че непрестанно се заяждаме. Свикнали сме да съгласуваме стъпките си, но не и думите. Дори понякога словесно отреагирваме невъзможността да се опълчим на дело един срещу друг. Странното същество НИЕ е неуязвимо отвън, но застрашено извътре. Ние инстинктивно чувствуваме това. И понеже държим да бъдем НИЕ, на всяка цена НИЕ, се пазим от самите себе си. Позволяваме си открити разпри, лице срещу лице, но не и подмолни борби иззад гърба. Доколкото това е възможно в една група.

Добре, че има някъде Памир да ни сплотява под своя шеметно висок покрив.

Макар и отсъствуващ, Деян запазва своето място. Една невидима празнина между втория и третия в редицата. Водачът Найден по навик се озърта и търси там познатия силует за подкрепа и съвет. Сякаш Деян все още може да ни догони по означената от самия него маркировка и да си заеме мястото. Без съмнение, той е особено нужен на групата. А докато е бивал с нас, ние го пренебрегвахме и дори му се надсмивахме, като на най-стар.

Последният в колоната, Никифор, който уж бе сигурен от по-рано, че Деян няма да дойде, при един завой неволно се поспира и претърсва с поглед лъкатушките на дирите ни надолу — дано се мерне закъснял другарят ни.

— Слаба видимост! — констатира той.

Безпределното пространство на белотата става още по-пусто. Няма го мършавия, изсушен като чироз силует на Деян по следите ни.

Изпитваш внезапно вътрешно зъзнене през бялата светлина на снега, студена и безплодна като докосване на нечия отсъствуваща ръка.

Деян наистина няма да дойде. Никифор настига групата бързешком, спазвайки точно разстоянието между предидущия и себе си. Но предидущият не го спазва. Това е Дара, която все се отклонява встрани. Само тя не може да си наложи да мълчи:

— Никифоре, ти какво мислиш…

— Нищо не мисля! — отсича Никифор. — Само за изпълнението на задачата! — И вади от горния джоб на якето си тефтерче, в което вървешком вписва педантично данните за времето, скоростта, посоката. На колана му виси крачкомер. Той често го поглежда, после часовника си и наум изчислява хода.

— На мене разправяй! Все за това мислиш! И другите само в това им е умът! Дори зная всеки поотделно какво мисли!

Дара се взира напред, сякаш да прочете мислите на Водача, който продължава да прави пъртина, съсредоточен в стъпките си.

Мислите на Водача тежат повече от раницата му

Ти единствен в групата се чувствуваш сам.

Ходът на другите се изравнява с твоята крачка. Затова трябва цял да си вглъбен в собствения си вървеж. По тоя начин поддържаш равномерността и съгласуваността на общото движение.

Сякаш направо от снега изникват образи, които се препречват пред тебе, искат да те спънат, да те спрат, да те върнат назад. Трябва да водиш борба на вътрешен фронт в себе си, за да не се повлиява ходът ти от хода на връхлитащите те мисли.

Ето, Деян дойде на края на града в още недовършената ти къщица. Завари те, тъкмо садиш дръвчета в градинката.

Едро ръкостискане.

— Уплетох се из тези улички като в кълчища! — казва Деян и избягва погледа ти.

Не е на добро това внезапно гостуване.

— Бягам от блоковете, Деяне! — сочиш му далече към квартала с нови блокове, строени като войници в настъпление.

— Не е ли късно за овошки? — пита Деян.

— Тъкмо време за садене: късна есен!

— Ще измръзнат.

— Ще ги повия в слама и зебло.

Бихте говорили още дълго на странични теми, за да заобиколите главната. Но ти не се стърпяваш:

— Деяне, защо не ме потърси в клуба?

— Исках насаме да си поговорим, Найдене!

— За какво? — недоумяваш.

— Позволяваш ли да те разсърдя?

— Опитай се! — отвръщаш великодушно. — Влез вътре на топло!

— Да не безпокоя жена ти!

— Толкова ли е обезпокояващо това, което ще ми кажеш? — питаш ти и се затваряш в себе си.

Деян снове из градинката сред голи дръвчета, овъглени от сланата, сякаш измежду тях търси думите си:

— През декември денят е най-малък. Не е време за прояви! Защо да рискуваме хората за покриване на разряди…

Възразяваш отчуждено:

— Знаеш много добре, че няма да ни пуснат до Памир, преди да сме изпълнили плана за разрядите. Пък и младежите ламтят за повече прояви. Защо да ги спираме?

— Не ламтиш ли ти за прояви, Найдене? — набляга тихо Деян.

— Аз не се деля от другите? — отвръщаш самообладано.

Изчаквате се взаимно да подредите мислите си.

— Нужна е предпазливост! — казва Деян, строшавайки едно крехко, премръзнало клонче.

Ти избухваш:

— Знаеш, пазейки се от всичко, ние не се опазваме като човеци!

Деян си тръгва. Не го задържаш.

— Предупреди групата, че аз не съм съгласен! — заявява Деян на прага.

Процеждаш през зъби:

— Защо аз, ти ги предупреди!

Деян махва с ръка отдалече:

— Ако решиш да ми се разсърдиш, обади се!

— Няма да стане нужда!

Останал сам, разсъждаваш:

Кого да слушаш? Лесно е да се дават съвети отстрани. Мястото на водача е най-открито и най-ветровито. Какви не ветрове те брулят от всички посоки. Ако се поддадеш на всеки вятър, трябва непрестанно да се въртиш. И вместо да показваш пътя, ще станеш ветропоказател. Не! Себе си трябва да слушаш. Сам себе си да следваш, за да те следват и другите. Самотен, необвързан с никого поотделно, за да бъдеш с всички заедно!

И се свеждаш загрижен над едно дръвче…

Водачът забива крак в снега. Сякаш посажда стъпка след стъпка. Какви овошки ще поникнат от тези следи?

Блага Димитрова, "Лавина", "Хермес", 2014

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ЗОВ

    Райна Кабаиванска: Ваксините са едно голямо чудо, което ще ни спаси

    "Най-важната ми роля е на преподавател на старите италиански оперни традиции", казва оперната певица

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Истина е, че всеки се измерва със своя мярка и мерило.“

Хораций, древноримски поет, роден на 8 декември преди 2086 г.

Анкета

Ходите ли на културни събития, откакто се изисква сертификат?

Да - 27.6%
Не - 65.5%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

В „Мъжът с червеното палто“ Барнс е великолепен, в най-добра форма

 

Коментар на литературния критик Митко Новков

„Домът на Гучи“ – плюсове и минуси     

                        

Получил се е красиво заснет, равен и протяжен филм, който не може да живне дори и с документално точно пресъздаденото убийство на Маурицио Гучи на 27 март 1995 г. - ревю от Борислав Гърдев

"Любов като обувка, любов като чадър" - истинско пътуване във времето и пространството

 

Преводачът Огнян Стамболиев за новата книга на Матей Вишниек