На 7 юли 1835 г. (по стар стил) в Горни турчета, днес Бяла Черква (Търновско), се ражда Киро Петров Занев. Остава без баща на 6 години. През 1847 г. майка му, Цона Добрева, го изпраща в Батошевския манастир да учи четмо и писмо. След 1852 г. даскалува в селата Коювци (дн. Коевци), Мусина, Михалци, Вишовград. През 1857 г. се завръща в Горни турчета, където преподава до смъртта си през 1876 г., с изключение на 1871 г.
Успява да се самоограмоти, не е посещавал специални училища, което не е пречка да се наложи като един от най-видните възрожденски просветители. Въвел взаимоучителната метода, таблиците за обучение, Рибния буквар, работил за патриотичното възпитание на младите, наложил честването на празника на славянските просветители. През 1870 г. създал първия селски читалищен и училищен театър в България. Между 1870 и 1871 г. е дописник на вестник „Македония“.
В тайните на освободителното дело го посветил отец Матей Преображенски. Председател е на местния таен революционен комитет.
След решението на Гюргевския комитет за въстание в България през пролетта на 1876 г. Бачо Киро успял с помощта на свои съмишленици и съратници да организира в Бяла черква чета от повече от 100 младежи, които отвел до сборния пункт в с. Мусина, където се сформирала по-голяма чета под общата ръководството на поп Харитон Халачев. Взел участие в епичната и неравна битка с войската на бригадния турски генерал Фазлъ паша през деветте майски дни на 1876 г. в Дряновския манастир. След разбиването на четата и опожаряването на манастира, Бачо Киро успяла да се спаси и да стигне до Бяла Черква. Известно време се крие в колибата на лозето си, но е предаден и арестуван.
На 28 май 1876 г., на увисва на бесилото,въпреки възможността да се спаси. Пред съда той заявява на чист турски език:
„Аз един Бачо Киро съм, (Бен бир Бачо Киро им)
без страх от турчин комита съм. (тюркен коркмаз комита им)
Пушка на рамо турих, (шишкане умузума тактъм)
Дряновски манастир намерих. (Дренова монастира булдум)
Правдата си да диря излязох, (хакъм арамаа бен чиктъм)
въжето си на врата сам метнах! (ипи де бойнума тактъм)“
Филип Симидов, съвременник на Бачо Киро, пише за него: „Той стои с нещо по-високо от обикновените българи с оръжие, защото тези последните, макар да съзнаваха идеала, за който се решаваха да мрат, нямаха онзи широк и висок кръгозор до висша степен към този божествен идеал, какъвто беше развит в ясния дух на Бача Кира. На глед и на говор той беше човек кротък, тих, мирен, но на дело той беше великан незаменим.“
Бачо Киро е създателят на първото селско читалище по българските земи, наречено „Селска любов”, автор е на три книги: „Описание на село Горни Турчета“ (1870), пътеписите „Пътуванието на Бача Кира“ (1873), „Второто пътувание на Бача Кира“ (1874). В ръкопис остават много стихотворения (сред тях и поемата „Пруско-френската война“), историографски и фолклористични изследвания – летописни бележки за въстанието на дядо Никола , Хаджи Ставревата буна, четата на Филип Тотю, четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа , „Софийското приключение“, сраженията на четата в Дряновския манастир. Събирал е множество фолклорни материали, част от които изпращал на Петко Славейков в Цариград. Останали са 34 ръкописни сборника на Бачо Киро и учениците му с общ обем 4470 страници.
