БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Роденият на 22 април 1920 години Валери Петров е сред щастливите творци на родната литература, утвърдили се още през 30-те години на миналия век.

Валери Нисим Меворах Петров се ражда в София в семейство на юрист, дипломат и познавач на италианската култура проф. Нисим Меворах.

Завършва италианския лицей през 1939 г. и медицина в Софийския университет през преломната 1944 г.

Като лекар работи за кратко в Рилския манастир, след което се отдава изцяло на литературна дейност.

Още като ученик под псевдонима Асен Раковски издава романа „Към полюса”(1938), посветен на прочутата експедиция на Умберто Нобиле, както и поемата „Птици към север”(1938), посветена на подвига на папанинци.

Публикува в „Ученически подем”, „Хоровод”, „Изкуство и критика” и  „Златорог”.

Валери Петров  си спомня с вълнение за телефонния разговор с прочутия Владимир Василев, безпристрастният съдник на българската литература, който учтиво го кани за сътрудник на „Златорог”.

След 9 септември 1944 г. е в екипа на радио „София”,  участва в последната фаза на Втората световна война като кореспондент  на вестник „Фронтовак”(1945) , в  списването на „Народен съд”(1944 – 45), редактор и зам.главен редактор е на „Стършел”(1945 – 1962), аташе по печата  в Рим през 1947 – 1950 г., редактор в Студия за игрални филми през 1955 – 1968 и 1977 – 1980, след което е преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” по специалността кинодраматургия.

Работи  като редактор в издателство „Български писател” през 1961-1962 г. и  е депутат в 7  ВНС, приело на 12 юли 1991 г. новата демократична конституция на България. 

Много ползотворен за Петров е периодът 1939 – 1949 г.

Тогава написва и публикува прочутите си поеми „Палечко”, „Детинство”, „Докато си млад”, „Край синьото море”, „На път”, „Тавански спомен”, както и циклите „Нощи в Балкана” и „Стари неща малко по новому”, част от които са включени в сборника „Стихотворения” от 1949 г.

Това е класическият фундамент и основният принос на поета в съкровищницата на българската литература.

Петров защитава категорично своите заявени антифашистки и леви възгледи, в стиховете му се чувствува духа на големия град, светоусещането на младия човек, но същевременно стилът му е неприемлив за догматичната критика, тъй като е смес от чаровен инфантилизъм, асоциации, игрословици, ефектни рими и неподражаема ирония, с които в онези години поетът е единствен в родната ни поезия.

Стихосбирката е жестоко критикувана, налага се да се правят отстъпки в духа на времето, вследствие на което излизат конюнктурните сборници „Дните, които живеем”(1952) и „Там на Запад”(1954).

Едва през 1961 г.Валери Петров се връща към истинската си поетична нагласа с елегичната поема – равносметка за неговото поколение „В меката есен”.

Десет години по-късно проявява впечатляваща гражданска позиция, гласувайки „въздържал се“ по повод прочутата декларация на СБП срещу присъждането на Нобелова награда за литература на Александър Солженицин, акт, коствал му изключване от БКП.

Своята зрелост той достига с лирическия си дневник „Дъжд вали – слънце грее” (1967), както и със сатиричния сборник „На смях”(1970), изпълнен с остроумие, оптимизъм и мотивиран критицизъм към обществените ни недъзи.

Поетът издава очакваната от него антология през 1984 г., а последните  си значими стихосбирки публикува между 2017 и 2013 г.

Валери Петров има заслуги и за развитието на детската ни литература.

Книгите му за деца са стойностни, подобно на творбите му за възрастни, но допадат на подрастващите със своята непосредственост, искреност,заразителен хумор и интимна интонация.

Те и досега не са загубили своето значение и се четат с удоволствие от малки и големи – „Гост – герой”(1953), „Бяла приказка”(1977), „Копче за сън”(1978), „Меко казано”(1980), „В лунната стая”(1982), „Пук”(1983), „Пет приказки”(1986).

Петров е майстор на пътеписа с неговите великолепни „Книга за Китай”(1958) и „Африкански бележник”(1965) и е един от изтъкнатите български драматурзи, въвели в драмите си модерните похвати на своето време – сатирични зарисовки и психофизически монолог в „Когато розите танцуват”(1961) и  „Импровизация”(1962), съвместно с Радой Ралин, „Сън”(1968), без да забравяме лиричните поеми за деца и възрастни „Бяла приказка”(1973) и „В лунната стая”(1982).

Петров е сред родоначалниците на българската анимационна школа със сценариите за шедьоврите на Тодор Динов  “Приказка за боровото клонче”(1960) и „Гръмоотвод”(1962) , на Радка Бъчварова „Главозамайване”(1964) и Иван Андонов „Вариации върху стара тема”(1966).

Особено плодотворна е работата му с Динов – докато миниатюрата „Приказка за боровото клонче“ е философски размисъл за кръговрата на човешкия живот, то „Гръмоотвод“ е сатира на обществените ни недъзи, доразвита след това и при Иван Андонов с неговото „Главозамайване“.

Валери Петров участва и в създаването на поредица от прекрасни кинопоеми, посветени на прадоксите на съвремието и на незабравимата антифашистка младост .

Темата за детето като лакмус за осмисляне на обществените противоречия, разработва с рядка всеотдайност в „Точка първа“ (1955), „Рицар без броня” (1966) и „Йо – хо – хо!“ (1981), докато „Меко казано“ (1983) е сполучлив опит за детско – анимационна философска притча.

Проблемът  за съдбата на твореца, за мястото и общественото значение на изкуството го разработва в „С любов и нежност“ 1978 и „Театър, любов моя“ (1994), парадоксите на съвременността ни ги откриваме отразени с фина мекота, нежност и искреност в „Слънцето и сянката“ (1962) – тук за първи път зазвучава и тревогата от Трета световна война, „Рицар без броня“ (1966), „Един снимачен ден“ (1968), ,„Разходка с ангела“(1990) и „Всичко от нулата“ (1996).

  „Честна мускетарска”(1994) e лична версия на прочутата мускетарска сага на Дюма, докато на антифашистката си младост и мечтите и копнежите за по – добър живот, движили неговото поколение, той посвещава „На малкия остров“ (1958), „Първи урок“ (1960), „Васката“ (1964) и „Откъде се знаем?“ (1974)

Посочените филми са дело на талантливи режисьори  като Боян Дановски, Рангел Вълчанов, Борислав Шаралиев, Зако Хеския, Никола Любомиров, Васил Апостолов, Иван Павлов, Анри Кулев, дали максимума от себе си, за да експонират на екран чудния свят на Валери Петров...

Петров е прекрасен преводач.

Освен творчеството на Джани Родари, Ръдиърд Киплинг и Сергей Михалков, той представя на български език „Фауст” от Гьоте и целия Шекспир, което си е истински креативен подвиг.Писателят е сред малцината  пишещи на български език, номинирани за Нобелова награда за литература.

Винаги интересуващ се от актуалните обществени проблеми заклеймява диктатурата на Чаушеску и дори написва стихотворение за румънската коледа на 1989 г.

Превеждан на основните европейски езици, академик от 2003 г., носител на  наградата на просветното министерство (1987), на  Голямата литературна награда на СУ(2005), на наградата „Христо Данов”(2006)  и на отличието „Св.Паисий Хилендарски”(2007), Валери Петров и днес си остава качественият щемпъл на българската литература и един от нейните безспорни талантливи класици, с когото имаме право да се гордеем.

Умира на 27 август 2014 г.