Петър Величков е писател, редактор и литературен изследовател. Работил е за вестниците "АБВ", "Подкрепа", "Експрес", "Новинар", "Монитор" и "24 часа". Бил е редактор на сп. "Библиотека". Откривател е на неиздадените творби на Яна Язова. Автор е на книгите "Софийските потайности, "Яна Язова: проклятието на дарбата", "Страсти и скандали в царска България" и др. Носител на званието "Рицар на книгата". Петър Величков даде интервю специално за читателите на SKIF.
---
Вие сте победителят в делото, което синовете на Николай Хайтов водиха срещу Вас от 2013 г. за неимуществени вреди.
- Победител съм в друго. От 1984 г. насам успях да разчета и да издам по чернови неиздадените приживе романи на Яна Язова (1912-1974), за да са достъпни за читателите. Последният вариант на романите „Левски“, „Бенковски“, „Шипка“, „Александър Македонски“ и „Соления залив“ изчезва в периода от началото на август, когато писателката е открита мъртва в апартамента си, до края на октомври, когато служители на Централния държавен архив успяват да влязат в него. През тези месеци единствените, които влизат в жилището на Язова, са Николай Хайтов, председател на Творческия фонд на Съюза на българските писатели, и юрисконсултът на същия фонд - Аянов. Хайтов приживе отричаше да е бил в жилището на Яна Язова, но през 2007 г. съпругата му Жени Божилова призна за това във в. „Поглед“.
Историята с двете дела, които спечелих, - и сегашното, започнато от синовете, и предишното, което води срещу мен баща им, след време ще бъде забравена. Искрено съчувствам на загубилите делото синове на Хайтов. Те очакваха да получат от мен 15 000 лева, а сега ще трябва да ми възстановят 1100-те лева мои разноски. И то след намесата на съдебен изпълнител скоро.
Реабилитирането на Яна Язова като значим писател е Ваша силна кауза. Как въобще влязохте в този случай, разкажете ни началото, когато се захванахте с разбулването на историята.
- Неведнъж съм го разказвал, има го и в книгата ми „Яна Язова: проклятието на дарбата“, излязла през 2007 г. и преиздадена две години по-късно. Накратко – случайно. Радой Ралин беше разбрал, че Н. Х-в е заложил роман за Левски в провинциално издателство, който е всъщност този на Яна Язова. Проф. Т. Боров научи за това и реши да изобличи Хайтов. Той написа статия, която главният редактор на в. „АБВ“ проф. Филип Панайотов се съгласи да публикува. Но проф. Боров ми каза, че като излезе статията, Хайтов ще си изтегли ръкописа и ще прикрие всичко: „Вместо да изпишем вежди, ще извадим очи“. Затова ме прати в ЦДА да потърся нещо оцеляло от романа във фонда на Язова. Там намерих чернови (неокончателен вариант) не само на Левски, но и на други два романа - „Бенковски“ и „Шипка“. Тогава не се знаеше, че „Левски“ всъщност е първата книга на трилогия, първоначално наречена от Язова „Примери“, а по-късно – „Балкани“. Когато успях от двете чернови да събера целия роман за Левски, в. „АБВ“ отпечата статията на Боров и първия откъс от романа на Язова, последван поради големия интерес от още два откъса. Проф. Панайотов ме беше подписал под първата публикация като издирил и подготвил за печат. След това ме отведоха при Тодор Живков. Живков бързаше да приключи този случай, защото малко преди това имаше сходен скандал с книгата на Екатерина Томова „Забравените от небето“, която Хайтов беше решил да издаде под свое име. И двата случая – моят и на Томова, Живков разреши с лична среща. Той разпореди книгите да излязат с имената на авторките си, но Хайтов да не се изобличава. Тогава бях млад журналист, неопитен в разчитане и подготовка на архивни текстове, затова предложих на издателство „Български писател“ да си намерят друг вместо мен. Те обаче отказаха и така влязох в тая професия с впечатляващ дебют – роман за Левски от авторка, обвита в мистерии и с драматичен край, излизането на който се превърна в една от най-големите литературни сензации на миналия век.
Публично обявеният за завършен през 1982 г. роман за Левски от Хайтов така и не се появи, дори не бе отпечатан ред от него. Оригиналите на неиздадените романи на Язова - също, в ЦДА има само техни чернови, а това е видно още от описа на фонда й. Аз се базирам на факти, документи, на публикувани мнения, а не ги нагаждам според личния си вкус или интерес. Ако някой е недоволен от това, то си е негов проблем.
Има ли още български автори, които подобно на Язова са били ограбени по времето на комунизма?
- Обикновено след смъртта на не-наш писател (или както тогава ги наричат буржоазни, вражески) се е предприемало силово прибиране от ДС или от МВР на хартиите от дома им. Те са били сортирани, някои документи са били унищожавани, други, по-безобидните, са били предоставяни на архиви и музеи. За съжаление този процес не е проучен цялостно. С унищожаването на досиетата не мисля, че цялостното осветляване е възможно.
Има ли какво още да се извади „от чекмеджето” на тоталитарната епоха?
- Разбира се, че има и то не само от тоталитарната, а и от предхождащата я. За съжаление у нас няма културна политика за издаване на литературното наследство. Това занимание обикновено е самотно - някой се захваща на свои разноски, безплатно да извади това или онова произведение, неизлизало в книга. Малцина вече могат да си го позволят – разходите от ръкописа до издадената книга не са по силите на ентусиастите. Това занимание е достъпно за богати и осигурени хора, но те си харчат парите за друго.
Имате ли вече пълната картина на репресията върху българските автори след 9 септември 1944 г.? Ще я опишете ли в книга?
- Фрагменти от тази репресия са изяснени, възможно е някой да я опише в книга след време. Аз имам други планове за мои лични книги, които изостанаха заради Яна Язова, и за съжаление едва ли ще ги довърша. Изясних поне един случай, доколкото бе възможно, поради унищожение на досието на Язова.
Как изглеждат през Вашите очи днешните литературни историци – изследват ли съвестно миналото, или всичко е в ръцете на изследователи като Вас, които нямат официално финансиране, но пък силно обичат литературата?
- В последно време литературното историчарство не е модерно. Рядко колеги се захващат с разчитане на ръкописи, защото това е трудоемко занимание, не се заплаща и не се защитава от Закона за авторското право. Често пъти и наследниците пречат. Повечето от тях чакат някой литературен историк да прецени коя книга или ръкопис стават за печат, да ги разчете и подготви за печат, да намери издател, а те в последния момент почват безумни хонорарни пазарлъци за авторските права. Така бе провален опитът ми да извадя на светло забравения художник и философ Емануил Ракаров.
Напоследък е по-модерно философското историчарство – вземаш някоя книга на класик и почваш да съпоставяш какво е казал този, какво казал онзи, дават се и 20-50 посочвания на цитирани автори и книги за по-голяма научност. С този маниер, който би накарал третираният автор сигурно да се обърне в гроба, се пишат дисертации, докторати, придобиват се професорски титли, а всяка научна титла носи на удостоения всеки месец добра сума. Докато изваждането на неудобен автор като Яна Язова носи само неприятности.
Кои са любимите Ви български автори?
- Вълнуват ме автори с драматична съдба, защото животът им е ненаписан роман. Чувствал съм, че трябва нещо да направя за тях. У нас славата пристига посмъртно за истински талантливите автори. Повечето от тях или са били убивани и самоубивани, или са докарвани до просешка тояга.
Известно е, че възвърнахте оригиналния текст на четирилогията "Асеновци" на Фани Попова-Мутафова. Каква беше разликата между оригинала преди 1944 г. и преправения след тая година вариант?
- Фани Попова-Мутафова е сред онези автори - драматичните. Три пъти съм стигал до дома й. Първия път срещата ми беше с нея, година преди смъртта й. Втория път отидох, за да потърся сина й, Добри Мутафов, да разреши второ издание на „Дилетант“ – шедьовърът на съпруга й Чавдар Мутафов. Третия път се срещнах с внучката на писателката, която също се казваше Фани, за да позволи връщането на автентичния текст на „Асеновци“. Пораженията от преправянето са най-големи и видими в „Солунският чудотворец“. Фани Попова, синът й и внучката й са покойници, но не съм забравил срещите си с тях. Внучката работеше като пощальон в пощата на ул. „Скобелев“ до НДК. Тя почина внезапно, на връх Коледа. Преди това обаче видя излизането на автентичния „Солунски чудотворец“ и беше много щастлива. Показа ми пръстена, заради който натопяват баба й през 1944 г., че й бил подарен от Хитлер и бил с истински и скъп рубин. Уви, „рубинът“ всъщност е бил менте – с най-обикновено червено стъкло. И не й е бил подарен!
Как е оцеляла тази забележителна писателка, която е съдена от Народния съд?
- В мизерия… Като бях при нея, попитах дали има някой екземпляр от романа „Йоан Асен ІІ“, пък тя ми каза, че е палила печката си с него, за да се стопли през зимата. „Гладно и на студено не се стои“, каза ми тя.
Какво мислите за днешните литературни награди, които се дават у нас? Отсяват ли зърното от плявата?
- Днешните литературни награди страдат от вируса „шуробаджанащина“. Веднъж някой автор е жури и награждава приятелчетата си, след това приятелчетата са жури и се отблагодаряват като награждават негова книга. Демек, аз на тебе, ти на мене. Ето, миналата година бе погазен статутът на наградата „Христо Г. Данов“ - в раздела за реклама на книгата. Бях елиминиран, въпреки че навърших 35 години в този сектор. 35 години непрекъснато рекламирам и пиша за книги – от в. „АБВ“, в който постъпих през 1980 г., до в. „24 часа“, в който правя книжна страница сега. Писах на Министерството на културата, но получих неадекватен отговор - и то след енергичната намеса на тогавашния омбудсман Константин Пенчев. Честно казано, не съм умрял, като не са ме наградили. Но съм огорчен.
Какво работите в момента, върху какво се фокусирате в изследователската си дейност?
- Нямам навика да споделям бъдещите си намерения, преди да са факт.
