ДИАНА ИВАНОВА, "Свободна Европа"

Митът за "циганите", които крадат "бели" деца, е на цели 500 години. Това казва Радмила Младенова, докторантка в университета в Хайделберг, където работи по своята дисертация "Бялата и "циганска" маска в евроцентричния филм". Радмила Младенова е родена през 1977 г. в София, завършила е английска филология в СУ "Св. Климент Охридски", а после и магистратура в Манхайм. В момента е научен сътрудник в изследователския център за антициганизъм в Университета Хайделберг по проект за визуалните измерения на атнициганизма.

Историята за "бялото" дете, откраднато от „цигани“, а по-късно намерено, възниква за първи път през 16-и век в португалската и испанска литература. Едва новелата на Сервантес обаче, наречена „La Gitanilla“ („Циганката“) и публикувана в сборника „Поучителни новели“ през 1613 г., я превръща в литературен хит, който по-късно ще вдъхнови учудващо голям брой европейски писатели, художници, музиканти и филмови режисьори.

В новелата главната героиня Пресиоса е представена като млада „циганка“ със „светла кожа и златни коси“, която изкарва прехраната си из улиците на Мадрид, където предлага своите таланти – танцува, пее, рецитира, предсказва бъдещето. В нея се влюбва благородникът Дон Хуан, който е готов да се откаже от социалния си статут, за да се ожени за нея. Пресиоса приема, но при условие, че Дон Хуан прекара две години като “циганин” заедно с нейните хора. Дон Хуан се съгласява, но по време на пробния период е обвинен погрешно в кражба и изпратен в затвора. За да го освободи, бабата на Пресиоса признава пред магистрата и съпругата му, че Пресиоса е тяхната изгубена дъщеря, която тя е откраднала като бебе. Като едно от доказателствата за самоличността на Пресиоса тя представя ръчно написана бележка, в която се посочват точният ден и час на кражбата, както и имената на детето. Другите свидетелства са сандъче с накитите на бебето, едно бяло петно под лявата гърда, както и две сраснали се пръстчета на крака. Родителите разпознават дъщеря си, пред сватбата вече няма пречки.

Трансформациите на упорития мит във визуалните медии

Изследването на Радмила Младенова е първото по рода си, което проследява трансформациите на този толкова упорит мит във визуалните медии - от неговата поява в новелата на Сервантес, през интерпретацията му в холандската живопис от 18-и век и печатните медии на 19-и век, та чак до нямото кино и внезапното му изчезване след това от киното.

В новелата на Сервантес е отделено малко място на самата кражба. Фокусът на новелата е разкриването и доказването на истинската идентичност на героинята, нейното разпознаване.

Именно тази сцена вдъхновява впоследствие множество нови интерпретации в европейската литература – кражбата на “бяло” дете от страна на тъмнокожи “цигани” като опит да се прекъсне “чистотата” на родовата християнска “бяла” история.

От днешна гледна точка, познавайки случилото се с ромите в Европа по време на националсоциализма и отношението към тях в момента, можем да гледаме на Сервантес като писател, който неволно е подхранил етноцентризма и научния расизъм на следващите столетия.

Защото именно така се ражда антициганизмът – със стигматизиращия етикет „цигани” да се обозначава доста голяма и разнородна група, в която влизат синти, роми, калдараши, кале и т.н. Независимо от многообразието на тези общности, конструкцията “циганин” винаги ги представя като една хомогенна група, белязана с черен цвят, отделна или антагонистична на голямото “ние”, никога не принадлежаща на това “ние”, въобразявано винаги като еднородно хомогенно национално “бяло” множество.

“Доброто и лошото…немското и циганското…не могат да се помирят, те са в постоянна борба”, пише например Тобиас Порчи, националсоциалистическият политик, автор на “Циганският въпрос”, програмната статия, която ще доведе до унищожаването в газовите камери на хиляди синти и роми.

Генезис на антициганизма

Антициганизмът, разбиран като специфична форма на расизъм, насочен срещу хора и групи, стигматизирани с етикета „цигани”, е сравнително ново и все още дискусионно понятие, което през последните години обаче добива все по-голяма популярност. Университетът в Хайделберг е първият в Германия и в света, който основава през 2017 изследователски интердисциплинарен център за исторически изследвания върху антициганизма. Изследването на Радмила Младенова, докторантка в Хайделберг, е първото от научната поредица „Интердисциплинарни изследвания на антициганизма“.

„В изследването си описвам генезиса на мотива", казва Младенова. Тя поставя акцент върху разпространението му във визуалните медии и функциите, които има в различните епохи от Сервантес насам: как този мотив се използва в холандската историческа живопис през 18 век за формиране на идентичността на аристократичната прослойка, как през 19 век, когато се появяват масовите медии, останалите социални прослойки ре-интерпретират мотива, за да утвърдят себе си като „бели“.

"В нямото кино, което има много общо с метафоричния език на театъра, тази история е изключително популярна, да не говорим че е и много доходна. С идването на звуковото кино обаче мотивът почти моментално изчезва от големия екран", казва Младенова.

Тя добавя, че е търсила отговор и на друг въпрос - защо днес всички европейци, независимо от социалната си принадлежност, са възприемани и възприемат себе си като „бели“? В епохата на феодализма „бялата“ кожа е била монопол на аристокрацията, напомня тя.

"Вторият водещ за мен въпрос, който е тясно свързан с първия въпрос, е защо литературната конструкция „циганин” автоматично извиква представа за „черен“ човек при положение, че сред хората от ромското малцинство има руси и светли индивиди", добавя Младенова. "Фенотипно представителите на това малцинство не са по-различни от другите европейски общности, сред тях има и по-светли и по-тъмни хора".

Как митът стига до България, където се трансформира?

„Мотивът тръгва от новелата на Сервантес и много бързо се разпространява в цяла Европа посредством преводи, литературни адаптации, театрални постановки, опери, картини, графики, илюстрации, литературни произведения, включително детски романи, броилки и люлчини песни, филми и т.н. Естествено стига и до България и Румъния, защото през този мотив, който на практика представлява символен ритуал на инициация, се произвежда идеята, че една група хора - социална прослойка и/или нация е „бяла“, казва Младенова.

Що се отнася до популярността на този мит в нямото кино, Радмила Младенова дава примери с 39 неми филма от Европа и САЩ, произведени между 1905 и 1923 година. И с още десет филма след края на нямото кино, последният от които е 2016 г.

Според изследователката мотивът постепенно изчезва в киното, „защото нивото на реализъм в звуковото кино е много по-високо: появява се звук, а с него реч и диалог. Действието изисква психологически реализъм и съответно митични/приказни истории като тази за откраднатото и намереното дете се разпознават като приказни; няма как да се представят и възприемат като истински на големия екран и съответно губят функцията си.“

Радмила Младенова задава нелеки и радикални въпроси – как близо 500 години една фалшива новина, появила се като литературен разказ, успява да въвлича в своята мощна фантазия толкова много хора? Осъзнаваме ли самите ние къде сме по отношение на тази фантазия?

-------------------

*Mladenova, Radmila: Patterns of Symbolic Violence: The Motif of ‘Gypsy’ Child-theft across Visual Media, Heidelberg: Heidelberg University Publishing, 2019 (Antiziganismusforschung interdisziplinär – Schriftenreihe der Forschungsstelle Antiziganismus, Band 1).

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„През целия си живот бях преследван от мисълта, че очевидно мъжете не искат да бъдат свободни. Те винаги искат да бъдат роби на някого, например на кариера или жена.“

Марчело Мастрояни, италиански актьор, роден на 28 септември преди 97 години

Анкета

Хареса ли ви концертът на Соня Йончева и Пласидо Доминго в София?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Майер Лански – ангелът с мръсно лице

 

Интерпретацията, която прави Харви Кайтел на Майер Лански е модерна класика, която трябва да се изучава като образец на актьорско майсторство в киноучилищата.

В "Заповед за арест. Как станах враг номер едно на Путин" се оглежда България на ББ

 

"Горещо я препоръчвам на всички – и на русофили, и на русофоби; и на разумно мислещи, и на изначално предубедени; и на силно ангажирани, и на напълно безразлични; и на много информирани, и на малко знаещи" - ревю на Николай Слатински

Дуилиу Замфиреску, за когото изкуството не бива да репродуцира действителността

 

Трилогията на класика представя и участието на северната ни съседка в Руско- турската война от 1877- 1878 г.