ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
Като начинаещ, млад артист Любомир Дяковски беше на щат в Русе за няколко сезона, но и след като се прехвърли в новосъздадената Плевенска опера (1975), продължи да сътрудничи успешно и на Русенската. В Плевен скоро се утвърди като водещ тенор, направи и добра международна кариера като оперен и особено като концертен изпълнител. Оперният му репертоар обхвана 50 различни по стил и характер роли, а песенният и кантатно- ораториалният беше направо респектиращ. Стана и директор на Плевенската филхармония, която води от години много всеотдайно, успешно! За 24 май бе отличен и с голямата награда „Златен век” на Министерството на културата.
Любомир Дяковски е роден на 1 март 1950 година, под знака на Рибите, в град Дупница. Пее от дете. „Хоровете ме оформиха като певец и музикант”, споделя той. Не е учил в музикално училище, постъпва първо в подготвителния клас на Консерваторията в столицата. Колебае се между Теоретичния и Вокалния факултети. Надделява страстта му към пеенето. Учи – официално - при проф. Реса Колева и частно при голямата педагожка, италианска възпитаничка Елена Доскова- Рикарди. Получава отлична школовка, при това е изключително интелигентен и музикален, учи бързо, направо от клавир или партитура, без да му „чука тоновете” пианист, както е при повечето тенори у нас, а и по света.
Добре си спомням дебюта му на сцена, още като студент в Учебния оперен театър – трудната, високо построена, изискваща добра школа, издръжливост и музикалност, партия на Ернесто от „Дон Паскуале” на Доницети. Още тогава той ме очарова с блестящите си, сигурни височини, безупречната си техника, великолепното си пианисимо, изискания си музикантски вкус. След това направи не по- малко проблемната роля на Граф Алмавива от „Севилският бръснар”, впоследствие станала негова коронна роля, на която е може би най- добрият изпълнител у нас в продължение на много сезони.
В Русенската опера Любомир Дяковски пристигна със своя състудент, баритона Иван Консулов. Двамата заедно дебютираха като Принц Тамино и Папагено във „Вълшебната флейта” на Моцарт, в постановката на Стефан Трифонов и Михаил Ангелов. Тогава получи етикета „Моцартов певец”. И напълно заслужено!
„Точен, разсъдъчен, изобретателен в актьорската си проницателност, изискан в музикантския си вкус”, това писа за него Розалия Бикс напълно справедливо.
Но той бе роден не само за Моцарт и Росини (от Моцарт в Русе направи още успешно Ферандо от „Така правят всички”). Малко по- късно той показа, че всъщност може всичко. И френска лирична опера, и италианско Белканто, и веризъм, и немска музика (Бах, Хендел, романтиците), и руска опера, и трудните модерни автори. По- късно посвети много усилия, за да навлезе и в трудния стил на църковно славянската музика и започна да концертира у нас и в редица страни на Европа с нея.
В Русе Любомир Дяковски представи още няколко големи тенорови роли: Алфред от „Травиата”, Херцога от „Риголето”, Рудолф от „Бохеми”, Фентон от „Веселите уиндзорки” и през 2004 година първата си роля – Ернесто в новата постановка на „Дон Паскуале” с режисьор Теодор Стамболиев. Тази роля направи преди това в три постановки в Плевен, изпя я и във Варна. Бих казал, че тя бе емблемата, върха на таланта и опита му на артист и музикант от европейски ранг. Тук много точно идват думите на един австрийски критик за него:
„ Г-н Дяковски трогва сърцата с меката мелодична пълнота на големите тенори, с разтапянето на гальовното белканто и изключителните височини в пианисимо...”
Заедно със своята партньорка Виолета Шаханова (Норина), той прави един великолепен дует особено в последното действие на операта, напомнящ интерпретацията на Тито Скипа с Тоти Дал Монте. Ернесто на Любомир Дяковски не беше обикновен герой- любовник от италианската опера на ХIХ век, а енергичен млад мъж, който обича и се бори за любовта си. Елегагантен, духовит и пластичен, той е много находчив в поведението си на сцената, носи и един хумор и самоирония, които правят трафаретния образ жив и привлекателен.
Имах възможност да следя кариерата на Любо Дяковски през годините. Наистина, той направи изключително много – опера, камерна музика, кантати, оратории, песенни цикли, нова българска музика. У нас нямаше тенор като него с такъв обширен репертоар и с такава изключителна музикалност и работоспособност. Беше наистина универсален тенор, способен да преодолее всяка певческа партия, да бъде убедителен и стилен. Изпя „Месия” на Хендел, „Матеус Пасион” на Бах, трудни тенорови партии от мащабните вокално- симфонични опуси на: Малер, Хайдн, Берлиоз, Бетовен... Сред големите му сценични постижения бих избрал: Йеник от „Продадена невеста” на Сметана, Пинкертон от „Мадам Бътерфлай” на Пучини, Едгардо от „Лучия ди Ламермур” на Доницети, Рикардо от „Бал с маски” на Верди…С част от най- добрите си роли той често гостува на оперните театри в страната, а също и в чужбина.
Дълъг е списъкът на ролите и концертите му. Заедно със съпругата си, първокласната пианистка Росица Дяковска, подготви и изнесе огромен брой концерти у нас и в редица европейски страни. Особено голям успех има той в Австрия, Германия и Швейцария, където неговият теноров глас със специфичен тембър и звучене и голямата му музикалност се ценят повече, отколкото у нас. Връх в кариерата му бе трудната роля на Звездоброеца в „Златното петле” на Римски – Корсаков, изпълнена в София и Париж и записана на компактдиск обиколи света и като изпълнител на руска музика като солист на състава „Големите Донски казаци”, с които пътува и днес. Неговата дъщеря, даровитата Люси Дяковска също направи добра кариера в Германия, а сега редовно концертира и в страната.
---
Текстът е писан по повод 75-годишнината на твореца.
