БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Той си отиде от този свят много млад, само на 42, на 12 април 1974 г., в разцвета на своите сили.
Методи Андонов се ражда в пернишкото село Калище на 16 март 1932 г. и завършва ВИТИЗ през 1955 г. Като белязан от съдбата работи в най-славния период като режисьор в Бургаския театър (1955 – 1959), когато той се смята за културен феномен, столичният интелектуален каймак се изсипва на премиерите му, за да си свери часовника и да оцени дръзкия роден експеримент – да се прави атрактивен и актуален театър с модерни изразни средства, така, както e в московския „Современник”.
В Бургас Андонов стартира с „Дом в покрайнините”(1955) на Арбузов, след което поставя „Руи Блаз” по Юго и „Гераците” по Елин Пелин.
През 1959 г. Методи Андонов се прехвърля в Сатиричния театър в София - до 1970 г., като през 1969/1970 г. е директор и художествен ръководител, ставайки негов стълб и автор на легендарни постановки, които всъщност издигат реномето на театъра, печелейки му заслужен престиж, на чийто лаври сатириците разчитат и днес.
Актьорите, подбрани от Андонов, свещенодействат на сцената, възпламенявани и водени от именития постановчик. В Сатирата Методи Андонов поставя култови спектакли – „Мистерия Буф“, „Свинските опашчици”, „Чичовци”, „Михал Мишкоед”, „Смъртта на Тарелкин”, „Ревизор”, „Старчето и стрелата”, „Удържимият възход на Артуро Хи”.
Благодарение на неговите усилия за театъра е спечелен Йордан Радичков, чиято първа пиеса „Суматоха” има премиера именно на сцената на Държавния сатиричен театър. Според Радичков Андонов го поема, „тъй както едно дете се хваща за ръка и се въвежда в църквата, за да му бъдат показани нейните тайни, нейните светци, както и рая и адът й”.
Благодарение на успеха на постановките си Методи Андонов става заслужил артист и преподавател във ВИТИЗ – сега НАТФИЗ през 1967 г. Все по същото време той решава да разшири периметъра на своите творчески дирения.
Доказал се като театрален режисьор, насочва погледа си към телевизията, която прохожда тъкмо, когато пристига в столицата. През 1962 г. за тв театър той реализира спектакъла „Мелницата Липовански” по романа на Ст. Ц. Даскалов, а през 1969 г. заснема и „Журналистика в Тенеси“ по Марк Твен.
Оттогава ще му върви да пренася на малкия и големия екран творби на изтъкнати автори, които в годините на социализма не бяха възприемани еднозначно не толкова като таланти, колкото като пример за поведение и гражданска позиция.
През 1965 г. Методи Андонов прави втория български тв сериал по романа на Богомил Райнов „Един човек се връща от миналото”, канейки за ролята на следователя Петър Антонов великия Георги Калоянчев, прочул се вече с нея във версията на Рангел Вълчанов от 1963 г. „Инспекторът и нощта”. Слага се началото на дълготрайно и плодотворно сътрудничество между постановчик и писател.
Най-зрелият плод на тандема е екранизацията на най-хубавата книга на Райнов „Пътища за никъде”, появила се през 1968 г. под заглавие „Бялата стая”. Това е кино дебютът на Методи Андонов, за който съвсем заслужено печели „Златната роза” на кинофестивала във Варна. За изключителните си постижения Апостол Карамитев и Доротея Тончева вземат отличия за главна мъжка и женска роля (на Александров и Сашка), като филмът грабва и първа награда на фестивала в Делхи.
Днес е лесно да се анализира и хвали за дръзкия си дисидентски патос тази творба, но през 1968 г. излизането й на екран е било под въпрос и само името на писателя Богомил Райнов и хитрите сметки на вожда Тодор Живков позволяват именно „Бялата стая” да стане киноявление, а не примерно „Прокурорът”, заснет през същата година от Любомир Шарланджиев по пиесата на Георги Джагаров, който благоразумно е качен на лавицата за цели 20 години...
Методи Андонов екранизира част от най-хубавите романи на Богомил Райнов от поредицата за Емил Боев. И в двата нанася дръзки промени, но докато „Няма нищо по – хубаво от лошото време” (1970) все пак се отърва само с изменен финал – издъхването на застреляната Едит – Елена Райнова в ръцете на Емил Боев – Георги Георгиев-Гец, то с „Голямата скука” (1973), първият му и единствен цветен филм, заснет безупречно от незаменимия Димо Коларов, нещата са кардинално обърнати с хастара навън още в процеса на подготовката за снимките.
Богатият идейно-философски свят на литературния първоизточник се превръща в напрегнат психологически дуел между Боев – Антон Горчев и Сеймур – Коста Цонев, разводняван от неубедителни ретроспекции, които звучат като интересни атракциони, без обаче да обогатяват повествователната тъкан.
В двете си екранизации за Боев Андонов експериментира и с водещата звезда – вместо приетият от публиката след „Господин Никой” (1969) на Иван Терзиев Коста Цонев, той пробва за главната роля Георги Георгиев–Гец и Антон Горчев. В първия случай рискът си струва, докато във втория ставаме свидетели на талантлив, но гротесков провал.
Методи Андонов постигна и един уникален, изключителен успех в кариерата си, какъвто много рядко спохожда по родните географски ширини занимаващите се с кино. Той засне на един дъх шедьовъра на своето творчество, най-хубавият български игрален филм на всички времена – „Козият рог” (1972) по разказа на Николай Хайтов.
Минали са повече от 50 години от премиерата му, но аз още съм наелектризиран като си спомня как се промъкнах в киносалона, мачкан от тълпата и треперещ да не бъда върнат, тъй като бях само 10 годишен, а той бе „забранен за лица до 16 години” и с какъв потрес и широко отворени очи проследих драмата на Караиван, свързана както с кървавото отмъщение , така и с нечовешкото превъзпитание „като мъж” на дъщеря му Мария.
Оттогава съм запомнил строгите графични композиции на Димо Коларов, поразяващата балада, изпята като откровение от Мария Нейкова и невероятните актьорски превъплъщения на Антон Грочев – Караиван, Катя Паскалева – Мария и Милен Пенев – любимият й.
„Козият рог” съм го гледал 10 пъти и никога не ми е омръзвал.
Той е посрещан триумфално на кинофестивалите във Варна, Карлови Вари, Чикаго и Сантарен.
Няма опасност за забрава за тази прелестна и завладяваща кинотрагедия, с която българското кино изправи исполински ръст и доказа, че може да ражда незабравими класики.
От творец, създал такъв филм можеха да се очакват още по-големи постижения. Атанас Свиленов в „Методи Андонов” свидетелства, че режисьорът се е палил да екранизира „Черният сватбар” на Коста Странджев и „какъв филм може да се направи за необикновената съдба на Румяна войвода”...(сп.”Филмови новини”, год.20, бр.5, 1974, стр.15).
Тези му планове остават неосъществени поради ненавременната му смърт, но в златния фонд на българското изкуство остават неговите знаменити театрални постановки, както и двете му класически екранизации „Бялата стая” и „Козият рог”.
А доказателството, че „кръвта вода не става” са дъщерите на Методи Невена и Милена Андонови, които реализираха впечатляващ дебют през 2006 г.”Маймуни през зимата”, спечелил „Златната роза” във Варна и единствената награда от конкурса „На Изток от Запад” от кинофестивала в Карлови Вари.
