ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
Кунка Кузманова (1938 - 1977) си отиде от този свят, млада, не навършила 39, тъкмо когато кариерата й тръгна устремно, възходящо, когато всички очакваха нови върхове от нея – след „Еленово царство” и „Макбет”. Но коварната болест я погуби набързо и смъртта й натъжи цяла музикална България.
Кунка (бяхме добри приятели, при все че тя бе твърде затворена и самотна), е родена в Плевен. След гимназията, в която се изявява като певица и рецитаторка, а също и като солистка на местната оперета, постъпва в Консерваторията. Учи при Георги Златев-Черкин и след дипломирането си постъпи като стажант-солистка в Русенската опера – тогава нямаше още опера в Плевен.
Дебютната й роля бе на Мира от специално написаната за Русе „Мост” на Александър Райчев (1965, режисьор Цветана Прохазка, диригент Ромео Райчев). Като интелигентна и музикална артистка тя се справи с тази неефектна и еднопланова роля, при това не особено удобна певчески, която не показа възможностите на гласа й. След това излезе и в епизодичната роля на Каторжницата от „Катерина Измайлова”.
Истинският й дебют обаче бе в „Сватбата на Фигаро” – партията на Графинята. Това се случи на 26 май 1966 година в постановката на Цветана Прохазка и Михаил Лефтеров. С този прекрасен и все още недооценен от нашата критика диригент тя подготви академично трудната роля и предложи на публиката един истински Моцарт. Сценичната й изява хармонираше на стилното пеене и музициране. С Графинята се наложи като редовна артистка в състава, на която вече се възлагаха различни задачи.
Но добрият й спинтов сопран все още не се бе разгърнал пълноценно в големия сопранов репертоар тогава - „Отело”, „Дон Карлос”, „Аида”, „Трубадур”, „Тоска”. С изключение на последната, тя не направи тези роли, застъпваха ги други певици. По онова време в Русе имаше голяма солистична група (35 артисти, сред които няколко великолепни сопрани) и Кунка хвърли усилията си в Моцарт, съвременните автори и особено в българската опера. Именно в нея тя изгради поредица от героини.
През 1970 година Парашкев Хаджиев я предпочете за своята русенска Албена пред примадоната Пенка Маринова, която клонеше към залеза си. Албена на Кунка Кузманова се оказа първия връх в кариерата й. Млада, красива и дръзка, тя се бори за правото си на любов в една угнетяваща, мрачна патриархална среда. Кунка успя пестеливо, но достатъчно убедително да изрази копнежа за щастие, за силни и красиви изживявания на своята героиня. Подкрепена от автора, който лично работи с нея върху образа, тя успя да изяви младото си и до този момент все още не докрай разгърнало се сценично дарование. След Албена, която представи с голям успех и в Софийската опера, Кунка Кузманова получи известно самочувствие и заработи още по-упорито.
Кунка Кузманова (Елена) и Пенка Дилова (Ефросина) в „Момчил“ на Любомир Пипков, 1974
-------
Следващата й българска роля, Милкана, от „Майстори” на Хаджиев, по класическата драма на Рачо Стоянов (реж. Стефан Трифонов), носеше мекота, излъчваше топлина, бе очертана в една пестелива, но достатъчно изразителна лирична гама от чувства и преживявания. Вокално двете Хаджиеви роли „паснаха” идеално на гласа й – изнесен, добре озвучен лирико-спинтов сопран – силната школа Черкин просто си каза думата! Дикцията й бе съвършена, фразировката точна, пределно изразителна.
Третата й голяма българска роля беше Елена от „Момчил” на Любомир Пипков (1974). Имаше шанса да се срещне с режисьора Димитър Узунов, който като певец бе ненадминат в главната роля. Елена е сред трудните български сопранови роли. Изисква добър глас, техника и вокална култура. Амбициозната и трудолюбива Кунка Кузманова изработи отлично и тази голяма българска сопранова роля. Беше високо оценена от автора на Мартенските дни. Така тя си спечели имате на отлична изпълнителка на българските оперни героини. Затова и логично дойде върховата й роля – отново българска: Алгара от „Еленово царство” на Константин Илиев.
Когато авторът потърси изпълнителка за абсолютната премиера на тази нова и свръх трудна сценична творба, всички сопрани от трупата я отказаха – страхуваха се, че може да навреди на гласа им. Имало е подобни случаи в историята на операта. Не се отказа единствено Кунка Кузманова. Залови се с огромно желание за работа. И успя! Алгара се получи дори над очакванията на автора. „Еленово царство” (1976) бе нова дума в българското оперно творчество. В нея, подобно на Албан Берг във „Воцек”, Константин Илиев използва широко инструменталните форми, с които постига търсената от него звукова атмосфера. Интересно решените солистични партии, сред които и на Алгара, в един обширен диапазон – от шепота и говора до белкантото и човешкия вик, като по този начин авторът изразява най-точното сложното психично състояние на героите и постига една нова изключително богата и гъвкава музикална изразност. Кунка пресъздаде майсторски този вокален и сценичен образ, бе необикновено одухотворена, поетична. Постижение, оценено високо в национален план.
Певицата преодоля с успех и немалко други проблемни роли: Тоска, Ярославна от „Княз Игор” (също голям неин успех), Мадам Бътерфлай, която подготви с режисьора Петър Щърбанов и диригента Борис Хинчев на столична сцена (присъствах на този дебют), Амелия в „Бал с маски”, Мюзет в „Бохеми”, Графиня Марица на Калман, Мария- Амелия в „Симон Боканегра”.
След „Еленово царство” посегна към две тежки сопранови партии, вече съвсем уверена в силите си (беше много самокритична и не се хвърляше набързо като много певици към проблемите роли!) - това бяха Леди Макбет от „Макбет” на Верди и Мадалена дьо Коани в „Андре Шение” на Джордано. Тези две роли се оказаха последните в сравнително кратката й, но наситена откъм постижения кариера – 23 различни образа в една широка амплитуда от Моцарт и Верди до Шостакович и Хаджиев. В тях тя пропя като отлична белкантова певица, нещо, за което мечтаеше от студентската скамейка. Тук искам да спомена и за благотворната роля на забележителния румънски педагог проф. Октав Енигареску, по онова време вокален педагог в Русе, с когото тя работеше. Той помогна много на тази надарена, трудолюбива, самокритична и амбициозна певица.
