ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
През целия си живот Пенка Маринова бе запленена от сцената. Дори когато я напусна като певица и артистка, не можа да се раздели напълно с нея и продължи да работи като асистент режисьор в Русе и Благоевград, а след това пое и неособено престижната за една примадона роля на... суфльор в Русенската опера, на която се бе посветила и отдала изцяло, без остатък.
Всъщност тя бе един от градителите на тази водеща музикална сцена и благодарение на нейния талант и всеотдайност, а също и на огромния принос на певците от нейното поколение Русе си извоюва заслужено славата на “град на певци”. И днес, след толкова години, публиката още си спомня за нея, а също и за прекрасните й партньори - "слънчевия тенор”- „българския Павароти”, Николай Здравков и “несравнимия белкантов баритон” Кирил Кръстев, двама певци- вокалисти от европейски мащаб, с които тя ще остане в историята на българския оперен театър като част от знаменитата “русенска оперна тройка”.
Пенка Маринова е родена на 9 януари на 1929 година, под знака на упорития и самотен Козирог, в малкото северно градче Нови Пазар, в много бедно семейство. Пее от дете и от ученическата самодейност попада почти случайно в новооснованото след 1944 г. (първото извън София) музикално училище “Добри Христов” във Варна. Там има шанса да се срещне с една чудесна педагожка – Веселина Зафирова. С нея ще работи и по-късно, когато г-жа Зафирова ще преподава в Русенското музикално училище, в което след нея, за съжаление в музикален Русе, вече няма да се появи вокален педагог от нейната класа.
"Госпожа Зафирова ме научи не само да пея, но и да правя музика. С нея подготвих един огромен репертоар, още когато бях в музикалното училище във Варна. Тя ме въведе не само в света на операта, но и в невероятния свят на песента, на Шуберт, Шуман, Малер. Под нейното ръководство подготвих почти целия си концертен репертоар. Страшно съм й задължена!...”, разказва Пенка Маринова.
По-късно, през сезона 1960- 1961 година Пенка Маринова специализира при именитата румънска певица и педагожка от български произход, проф. Арта Флореску, едно световно име, с която усъвършенства трудната и сложна роля на Мадам Бътерфлай.
През 1949 г. в Русе се открива Държавната опера – тогава Русенска народна опера. Едва навършилата двайсет години Пенка пристига в крайдунавския град, за да се яви за хористка (Г-жа Зафирова счита, че гласовите й данни не са от това качество, че да стане солистка !). Но комисията, водена от младите Константин Илиев и Добрин Петков, с участието на композитора Любомир Пипков, решава, че “това слабичко и накуцващо момиче, въпреки крехкия си лек, лиричен глас, притежава голям артистичен заряд”, и веднага я назначава за стажант солистка, въпреки че не е завършила Консерваторията и няма никакъв сценичен опит.
Първата постановка, с която през есента на същата година тържествено се открива Операта, е Вердиевата “Травиата”. Диригент е Константин Илиев, режисьор проф. Драган Кърджиев, а художник Асен Попов. Първият Жорж Жермон е Кирил Кръстев, а в теноровата партия се представя Косю Лунгов. Основните изпълнителки на трудната главна роля са две: достолепната столична примадона Елисавета Йовович, възпитаничка на Римската академия “Санта Чечилия”, командирована по политически причини ( като съпруга на царски министър) от вожда Г. Димитров в Стара Загора и Русе, и младата и гласовита Брилянта Кеворкян, току-що завършила Консерваторията. И двете са много добри, певчески изрядни, музикални, елегантни, сценични, но въпреки това отстъпват на младата и неопитна Пенка – тя е изключително чаровна, спонтанна и по-ярка актьорски от тях, а нашата публика винаги е предпочитала по- ярките артисти пред съвършените, но хладни вокалисти. Затова и нейната Виолета Валери веднага бива оценена високо от русенци, които започват да я следят във всяка нейна изява и скоро тя се превръща в любимка, в истинска звезда. А и тогава операта е на голяма почит, спектаклите й се посещават масово от публиката, певците са познати и обичани, уважавани...
„Първата Виолета, от 1950 година, правих, когато бях съвсем млада. Мисля, че е била просто хубавичка, жизнена, но не и истинска. После, в зрелостта си, правех Виолета като че ли всяка сцена е последна за нея. Тя бърза да живее, не се знае колко й остава. Правех я необуздано еуфорична още от първо действие. Но не и разюздана. В това се състои, според мен, магнетизмът на Виолета Валери от първите сцени. Срещата с бащата на Жорж Жермон търсех без всякаква демонстрация на достойнство. Виолета, или Маргарита Готие, както я описва в литературния първоизточник Александър Дюма- син, е била жена, достойна за уважение, заради ума и държанието си. Репликата: „Господине, аз съм жена и това е моят дом” пеех едва доловимо, тихо, равно, почти стеснявайки се, че се налага да изговарям подобни самохвални думи...”
Като малка Пенка боледува от детски паралич - това тежко, тогава почти нелечимо заболяване уврежда сериозно единия й крак. През целия си живот тя куцаше, но излезеше ли на сцената този дефект изчезваше като по чудо. „С много мъки и усилия на волята успях да преодолея куцането си на сцената, ще сподели по- късно тя. – Моята майка не вярваше, че от мен ще стане артистка. „Ти с твоя куц крак искаш да излезеш на сцената?! Абсурд!”, казваше тя.
След „Травиата” Пенка Маринова се утвърждава бързо като първо лирично сопрано в състава. Последвалите Розина в „Севилският бръснар”, Норина в „Дон Паскуале”, Адина в „Любовен еликсир”, Блонда в „Отвличане от Сарая”, Пепита от „Волният вятър” я разкриват пред публиката като очарователна лиричка и субретка, на която не липсват остроумие, кокетство и дори пикантна предизвикателност и закачливост. Но тя копнее за по-други роли – на трагични, белязани от съдбата героини. В един наш разговор през 1979 г., по повод моя юбилейна статия за нея, тя сподели, че години наред е мечтаела за ролите на Тоска, Джоконда, Аида, Лучия. Те, разбира се, не бяха за нейния тип глас – нежен лиричен сопран, не особено мощен и обемен, но със сладък, чист и звънлив тембър. Но яркият й драматичен темперамент нерядко я караше да посяга и към партии, не твърде подходящи за гласа й – Мини от „Момичето от Златния Запад” (Пучини), Наташа от „В бурята” (Хренников), Дездемона в „Отело” на Верди, Албена от операта на Хаджиев... И може да се каже, че особено в сценично отношение тя беше по- добра от драматичките в тях, а и публиката я предпочиташе, защото бе по-добрата и по-чаровната артистка. Беше истинска звезда. Познаваше я цяла България.
Като драматург на оперите в Русе и Благоевград имах щастието да работя и отблизо да общувам с Пенка. Мога да кажа,че тя бе родена за сцената. А и невероятната й упоритост, интелигентност и работоспособност я отделяха от нейните колеги, а се знае ,че Русенската опера притежаваше ансамбъл от звезди на сцената...
През 1958 г.,една щастлива година за Русенската опера, Пенка Маринова участва в първата постановка, извън столицата, на «Манон» от Жул Масне, дело на режисьора Стефан Трифонов и на диригента Руслан Райчев. Това бе един вълнуващ спектакъл, еталон за интепретацията на трудния и не особено познат у нас френски оперен стил. Нейната Манон бе изумителна – прелестна, кокетна, грациозна, капризна, променлива в първите три действия и злочеста, дълбоко нещастна, трагична на финала. Малко след това тази великолепна лирична опера се представи и в София с прочутата Катя Попова, но мисля, че сравнението бе в полза на Пенка Маринова. Манон на Пенка Маринова бе по- многопланова и цялостна. По същото време тя изпълняваше и една съвсем различна роля – Татяна от „Евгений Онегин” на Чайковски (реж. Илия Иванов, дир. Ромео Райчев). Мечтателната и романтична героиня на Пушкин и Чайковски намери в нейно лице един истински, вдъхновен тълкувател. Колко различна и колко убедителна и вълнуваща бе тя като Татяна Ларина в първите картини, а след това и като Татяна Гремина от последното действие!
Поредицата от Пучиниеви „малки жени” - Мими от „Бохеми”, Лиу от „Турандот”, Мини от „Момичето от Златния запад” и особено Чо- чо сан от „Мадам Бътерфлай” - бе връх на сценичното творчество на П. Маринова. Тези роли заедно с Микаела („Кармен”), Лейла („Ловци на бисери”) и Маргарита („Фауст”) се оказаха по- привлекателни за актрисата и певицата. В тях тя вложи всичко, на което бе способна. Бих казал, че Пенка гореше на сцената, винаги даваше максимума на своите възможности и това не можеше да не се усети от публиката.
За нейните спектакли билети се продаваха седмици напред, оперните любители я предпочитаха, въпреки че по нейно време Русенската опера разполагаше с немалко първокласни и дори по- гласово надарени певици, които застъпваха и нейния репертоар (Надя Харитонова, Маргарита Начева, Евдокия Здравкова, Цветана Тодорова, Евелина Стоицева, Мария Бохачек и др.)
Тази интензивност на преживяванията, това пълно себеотдаване тя заплати в по- зряла възраст със здравето си. Всъщност сценичната й кариера беше кратка. Пя пълноценно – 16-17 години - от 1950 до 1967 г. Превъплъти се в 38 различни роли – от Моцарт и Верди до Парашкев Хаджиев, Любомир Пипков и Сергей Прокофиев, с превес на италианската и френската опера. Мисля, че върховата й роля бе в „Мадам Бътерфлай”. Драма на сърцето, в която излъганото доверие се заплаща с цената на един човешки живот... Роля, заради която бе поканена за щатна солистка на Софийската опера, но там не се задържа задълго, предпочете да се върне на първата си сцена, на която остана вярна докрай.
Интересни са думите на самата певица за тази героиня: „Главното е съпротивата. Бътерфлай не дава воля на чувствата си. Тя е истинска японка, учена и възпитавана да се владее, да не се издава. В един- единствен момент аз й позволявам да рухне – след репликата й към Кейт Пинкертон: „Елате след половин час да вземете детето”. Бътерфлай вярва във всички. Когато е във второ действие с детето си и нарежда как ще тръгнат да просят, тя не се оплаква, не страда. Тя би съумяла с достойнство да изживее живота си така, но отказва, защото не вярва, че подобно нещо може да се случи…”
Тогавашният директор- градител на Русенската опера (подчертавам „градител”, защото след него и особено в наше време ще се явят и рушители!) Георги Чендов - той я лансираше със завидна последователност, ни е оставил ценен спомен за Пенка Маринова в „Бътерфлай”.
През 1965 година в Русе гостува великият руски пианист Святослав Рихтер. Чендов му задава следния въпрос: “С какво ще запомните нашия град?” – “С интелигентната и сърдечна публика”, отговаря музикантът. После се замисля и прибавя: “И с изкуството на една може би неизвестна на музикалния свят, но много голяма изпълнителка на Бътерфлай...”
Пенка Маринова живя и твори на сцената много интензивно. Може би заради това й кариерата й беше кратка – от края на 1949 до 1969, след което изявите й намаляха и постепенно прекъснаха. Крехкият й лиричен сопран, често пъти натоварван и с неподходящи за нея драматични роли, изгуби силата и еластичността си. Репертоара й поеха нови, млади и по- гласовити певици (Роза Митова, Стефка Евстатиева, Виолета Шаханова). Но споменът за една от първите български оперни примадони в годините след войната ще остане задълго в паметта на публиката. Чрез нейните превъплъщения тя се срещна за първи път с Виолета Валери, Мими, Манон, Лейла, Маргарита и Бътерфлай…
Мемориал с барелефи на „звездната тройка на Русе – Кирил Кръстев, Пенка Маринова и Николай Здравков (дело на скулптора Георги Радулов) беше издигнат през 2011 г. по идея на общественика Петър Данаилов до сградата на Русенската опера.
