ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Обезсилена от „реформите” на ГЕРБ, българската музикална култура е от години в сериозна криза. А и малко са вече „лидерите”, тоест, големите диригенти днес. (Появиха се дори някои недоразумения, които стигнаха до високи постове!) А България винаги е имала големи майстори на палката, като се започне от проф. Саша Попов, „бащата на българския симфонизъм” и се стигне до неколцина от младите днес (Павел Балев, Григор Паликаров, Жорж Димитров).  Времената се менят, идват нови поколения, но няколко от тях ще останат завинаги в историята на българската музикална култура. Сред тях може би първите две места след Саша Попов заемат незабравимите Добрин Петков (1923- 1987) и Константин Илиев (1924 – 1988). Връстници, колеги и приятели, те живяха по едно и също време, работиха дълги години заедно, заедно градиха съвременна музикална България след войната. Заедно триумфираха на концертния подиум у нас и в чужбина, заедно понасяха удари от властта, от завистници.

През тази година честваме 100-годишнината на Добрин Петков. Роден е на 24 август под знака на Девата в Дрезден. Неговият баща Христо Петков (син на политика Добри Петков) е забележителен цигулар-педагог, учил във Франция, подготвил няколко поколения млади инструменталисти, сред които, разбира се, и него. Майка му, Цветана Зографова е примадона в Оперетния театър в София, а също педагог и камерна певица.

През 1933 г, десетгодишният Добрин Петков изнася първия си концерт като цигулар и пианист. Критиката и публиката го посрещат като истинско чудо! На дванайсет вече дебютира като диригент в София и Белград. В сръбската столица е провъзгласен за почетен член на Белградската опера за 10 години. Същата година дава 20 самостоятелни концерта в България, както и един съвместен с Панчо Владигеров през 1937 г. в Белград. От 1937 до 1939 учи цигулка, пиано и композиция и диригентство в Лондонския кралски колеж за музика.

През 1944 година е на фронта при Страцин, Сърбия, където бива ранен. След войната учи в столичната Музикална академия – композиция и диригентство. От началото на 1950 година е назначен за диригент на Русенската филхармония, като междувременно работи и в Русенската опера. По това време главен диригент на операта е младият Константин Илиев и това е началото на тяхната дружба и общ творчески път. С още двама музиканти правят първият струнен квартет в дунавската ни столица, изнасят много рецитали и концерти. Работят къртовски, упорито.

Тук Добрин Петков работи ежедневно и като педагог с всеки оркестрант и певец индивидуално – нещо непознато у нас. И това, разбира се, дава своите плодове. За броени години русенският оркестър, както и Операта се утвърждават сред водещите състави у нас. Високи са оценките от националните прегледи на оперните театри и симфоничните оркестри. Според архива в Русе за петте години, които работи в Русе Добрин Петков дирижира 143 оперни представления и над 100 концерта! Неговите постановки на „Отвличането от Сарая” на Моцарт, „Бохеми” на Пучини, съхранени на лента, са в „Златния фонд” на БНР.

През есента на 1956 г. Добрин Петков става главен диригент на Пловдивската филхармония, а от юни 1962 г. е главен на Софийската. Назначават по съвместителство и в Софийската опера, но той се отказва от заплатата си на второто място (Операта) и работи безвъзмездно, считайки че няма право на такъв приход, Това „златен период” за нашия първи оркестър, чието ниво той вдига твърде високо, до нивото на водещите симфонични състави в Европа.

Прави  много успешни турнета из Европа и по света. През 1969 година напуска оркестъра в знак на солидарност с приятеля си Константин Илиев, който е станал жертва на интриги от нечисти хора и е  освободен от работата си там. Постъпва така, защото е човек с висок морал, с чувство за дълг и  вярност към приятелите си. А това е една голяма грешка на тогавашната власт, не съумяла да защити двамата именити творци от интригите на недостойни хора. Следват четири преподавателски години в Консерваторията до 1969 г., след което Добрин Петков се връща в Пловдив. В този град той достига апогея на голямата си кариера, издига нивото на Пловдивския оркестър, с който прави редица записи и успешни турнета по света.  И макар да не се счита за оперен диригент, поставя с голям успех „Вълшебната флейта” на Моцарт и „Отело” на Верди, считани за връх в историята на българския оперен театър.

На Добрин Петков дължим много първи изпълнения на значими творби от света на голямата музика – ще спомена само две, които се посрещнаха като изключителни събития  у нас: ораторията на Артюр  Онегер „Жана на кладата” и „Месия” на Хендел. Тук неговата необикновена, голяма дарба стигна до своя връх.

Всъщност, Добрин Петков не само дирижираше  съвършено готови състави, той създаваше, градеше добри оркестри. Под неговата палка всеки състав, дори и най- посредственият се представяше с успех като голям оркестър. А това е наистина рядко качество. Неговото дирижиране  - едно невероятно съчетание на стил, вярност към автора, прецизност, съвършенство и способност да изпада в състояние на екстаз, да преживява върховни мигове и в същото време да не губи контрол, да бъде пределно точен. Нещо, което трудно може да се обясни. Беше наистина, диригент от голяма, световна класа. И ако не се беше родил и творил в една малка страна, сигурно  името му щеше да бъде до това на най- прочутите световни майстори. Прав е нашият именит композитор Васил Казанджиев: „Той остави след себе си такава следа, която го отведе в Безсмъртието!”