ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Обезсилена от „реформите” на ГЕРБ, българската музикална култура е от години в сериозна криза. А и малко са вече „лидерите”, тоест, големите диригенти днес. (Появиха се дори някои недоразумения, които стигнаха до високи постове!) А България винаги е имала големи майстори на палката, като се започне от проф. Саша Попов, „бащата на българския симфонизъм” и се стигне до неколцина от младите днес (Павел Балев, Григор Паликаров, Жорж Димитров).  Времената се менят, идват нови поколения, но няколко от тях ще останат завинаги в историята на българската музикална култура. Сред тях може би първите две места след Саша Попов заемат незабравимите Добрин Петков (1923- 1987) и Константин Илиев (1924 – 1988). Връстници, колеги и приятели, те живяха по едно и също време, работиха дълги години заедно, заедно градиха съвременна музикална България след войната. Заедно триумфираха на концертния подиум у нас и в чужбина, заедно понасяха удари от властта, от завистници.

 

През тази година честваме 100-годишнината на Добрин Петков. Роден е на 24 август под знака на Девата в Дрезден. Неговият баща Христо Петков (син на политика Добри Петков) е забележителен цигулар-педагог, учил във Франция, подготвил няколко поколения млади инструменталисти, сред които, разбира се, и него. Майка му, Цветана Зографова е примадона в Оперетния театър в София, а също педагог и камерна певица.

През 1933 г, десетгодишният Добрин Петков изнася първия си концерт като цигулар и пианист. Критиката и публиката го посрещат като истинско чудо! На дванайсет вече дебютира като диригент в София и Белград. В сръбската столица е провъзгласен за почетен член на Белградската опера за 10 години. Същата година дава 20 самостоятелни концерта в България, както и един съвместен с Панчо Владигеров през 1937 г. в Белград. От 1937 до 1939 учи цигулка, пиано и композиция и диригентство в Лондонския кралски колеж за музика.

През 1944 година е на фронта при Страцин, Сърбия, където бива ранен. След войната учи в столичната Музикална академия – композиция и диригентство. От началото на 1950 година е назначен за диригент на Русенската филхармония, като междувременно работи и в Русенската опера. По това време главен диригент на операта е младият Константин Илиев и това е началото на тяхната дружба и общ творчески път. С още двама музиканти правят първият струнен квартет в дунавската ни столица, изнасят много рецитали и концерти. Работят къртовски, упорито.

Тук Добрин Петков работи ежедневно и като педагог с всеки оркестрант и певец индивидуално – нещо непознато у нас. И това, разбира се, дава своите плодове. За броени години русенският оркестър, както и Операта се утвърждават сред водещите състави у нас. Високи са оценките от националните прегледи на оперните театри и симфоничните оркестри. Според архива в Русе за петте години, които работи в Русе Добрин Петков дирижира 143 оперни представления и над 100 концерта! Неговите постановки на „Отвличането от Сарая” на Моцарт, „Бохеми” на Пучини, съхранени на лента, са в „Златния фонд” на БНР.

През есента на 1956 г. Добрин Петков става главен диригент на Пловдивската филхармония, а от юни 1962 г. е главен на Софийската. Назначават по съвместителство и в Софийската опера, но той се отказва от заплатата си на второто място (Операта) и работи безвъзмездно, считайки че няма право на такъв приход, Това „златен период” за нашия първи оркестър, чието ниво той вдига твърде високо, до нивото на водещите симфонични състави в Европа.

Прави  много успешни турнета из Европа и по света. През 1969 година напуска оркестъра в знак на солидарност с приятеля си Константин Илиев, който е станал жертва на интриги от нечисти хора и е  освободен от работата си там. Постъпва така, защото е човек с висок морал, с чувство за дълг и  вярност към приятелите си. А това е една голяма грешка на тогавашната власт, не съумяла да защити двамата именити творци от интригите на недостойни хора. Следват четири преподавателски години в Консерваторията до 1969 г., след което Добрин Петков се връща в Пловдив. В този град той достига апогея на голямата си кариера, издига нивото на Пловдивския оркестър, с който прави редица записи и успешни турнета по света.  И макар да не се счита за оперен диригент, поставя с голям успех „Вълшебната флейта” на Моцарт и „Отело” на Верди, считани за връх в историята на българския оперен театър.

На Добрин Петков дължим много първи изпълнения на значими творби от света на голямата музика – ще спомена само две, които се посрещнаха като изключителни събития  у нас: ораторията на Артюр  Онегер „Жана на кладата” и „Месия” на Хендел. Тук неговата необикновена, голяма дарба стигна до своя връх.

Всъщност, Добрин Петков не само дирижираше  съвършено готови състави, той създаваше, градеше добри оркестри. Под неговата палка всеки състав, дори и най- посредственият се представяше с успех като голям оркестър. А това е наистина рядко качество. Неговото дирижиране  - едно невероятно съчетание на стил, вярност към автора, прецизност, съвършенство и способност да изпада в състояние на екстаз, да преживява върховни мигове и в същото време да не губи контрол, да бъде пределно точен. Нещо, което трудно може да се обясни. Беше наистина, диригент от голяма, световна класа. И ако не се беше родил и творил в една малка страна, сигурно  името му щеше да бъде до това на най- прочутите световни майстори. Прав е нашият именит композитор Васил Казанджиев: „Той остави след себе си такава следа, която го отведе в Безсмъртието!”

 

  • БЕЗСМЪРТИЕ

    Девизът „Свобода или смърт“ навърши 250 години

    Фразата е използвана за първи път в църква, когато адвокатът и законодател Патрик Хенри държи пламенна реч, за да убеди колонистите от Вирджиния да се подготвят за война срещу потисническата Великобритания

„Опитвам се да не гледам напред или назад, опитвам се да продължа нагоре”.

Шарлот Бронте, английска писателка, родена на 21 април преди 209 години 

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„И аз слязох“ - завещанието на Владимир Зарев

 

Писателят стриктно се придържа към евангелския текст, самият той се стреми да бъде стегнат, лапидарен, обран, ефективен, бяга от многословието...

Възродени звездни мигове от оперното изкуство

 

„Запленени от сцената“ от Огнян Стамболиев – книга от портрети на оперни творци

Дневникът на Борис Делчев – разрез на соцепохата

 С какво обаче записките на литературния критик са чак толкова опасни? Двадесет години след първата публикация, когато страстите са стихнали, а и почти никой от действащите лица вече не е сред живите, те вече се четат по друг начин.