БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Големият коз на „Тенет“ е времето на излизането му. На голям екран, при незатихнала пандемия.
Публиката у нас и по света имаше нужда от впечатляваща преживелица в киносалона, а не от накъсани за телевизията филми, насилствено превърнали се в сериали.
По тази причина творбата на Нолан остава в съзнанието ни не защото е значима, а заради моментът на излизането й.
Изчетох доста ревюта за нея като логично оценките варират в двете крайности.
Интересното е, че малцина роптаят против времетраенето от 150 минути, въпреки че то си е все пак стряскащ за адекватното възприятие фактор.
Повечето недоволни пишещи смятат, че Кристофър Нолан, след раздялата с брат си Джонатан, се е изчерпал, че „Тенет“ не е нищо особено, а по-скоро загуба на време, че сюжетът е пълна скръб с прословутата режисьорска хрумка за времевата инверсия, че малко или много, ако махнем напъните за оригиналност и актуалност, това си е всъщност сага за поредното чудодейно спасяване на света.
Скромното ми мнение е, че истината е някъде по средата, там където миналото и бъдещето се срещат, точно както става във филма и наистина са нужни темпорални, но и оценъчни способи за да осмислим поредния опус на Нолан.
Всъщност историята се върти около усилието на мистериозния агент Протагонистът, нает от тайната организация „Тенет“ – в превод принцип, за участие в свръхсекретна мисия, развиваща се извън реалното време – а именно париране усилието на руския милиардер Андрей Сатор да унищожи човешката цивилизация, заедно със своето самоубийство.
Протагонистът бързо овладява „инверсията на времето“ като средство за противоборство на преследващата го заплаха… Истината е, че, ако се абстрахираме от главоблъсканиците, които ни предлага Нолан и трохите, които разпръсва из целия разказ, сценарият му се оказва действително база за супер зрелищен екшън, натъпкан с клишета, автоцитати – от „Мементо“ (2000) до „Генезис“(2010) и внушения за реално протекли събития, в които хората наистина бяха на колене от действията на международния тероризъм – от Москва до Ню Йорк.
Ако и да се разпростира върху два часа и половина екранно време „Тенет“ се гледа с напрегнато внимание, тъй като екшънът е нон стоп, разпрострян буквално върху целия свят – от Осло и Талин, до Мумбай, Киев и виетнамските брегове, без да забравяме закритият руски град Сталск 12 в Сибир, арена на завладяващия финален епизод, който в комбинация с разтърсващата мелодрама във Виетнам, ни държи в примката си в последните 30 минути.
Залогът е мегаспециален и в поредната битка на Доброто и Злото е ясно кой ще победи – симпатичният чернокож Протагонист, оказал се син на легендата ДензълУошингтън – Джон Дейвид Уошингтън, докато злодеят Сатор в иначе стряскащата демонична интерпретация на Кенет Брана просто ще свърши нелепо и жалко, изхвърлен от яхтата си от неговата съпруга Катрин – чаровната Елизабет Дебики, която вече е позната като принцеса Даяна от последния сезон на поредицата „Короната“(2019) на Бенджамин Карън.
Не смятам, че екранните образи са плоски и едноизмерни.
При женските персонажи това си е така – не само Елизабет Дебики, но и Димпъл Кападия – Прия, може да се оплаче от липса на авторско вдъхновение при обрисовката й.
За мъжките категорично не съм съгласен.
Джон Дейвид Уошингтън играе с впечатляваща всеотдайност и дава всичко от себе си, за да спаси шоуто, Кенет Брана е незаменим гадняр, Робърт Патисън, отдавна измъкнал се от сянката на „Здрач“ (2008 – 2009) е органичен и ефективен като Нийл, а в добавка се наслаждаваме на двуминутната изява като Кросби на великия, вече 87-годишен Майкъл Кейн, който е кадем за Нолан, след като е оставил знакови изяви в трилогията за Батман(2005 – 2012) като иконома на Черния рицар Алфред и в „Интерсталер“ (2014) като професор Бранд.
В добавка камерата на Хойте ван Хойтема извършва халюциниращи преходи в унисон с бясното темпо, докато музиката на Лудвик Горансон пулсира методично и ефективно до лондонския финал.
„Тенет“ вероятно не е най-добрият филм на годината – на времето - заради свръхочаквания беше предварително похарчен от критиците „Дюнкерк“(2017).
Определено не е и най-стойностният във филмографията на Кристофър Нолан.
Но е важен с нещо друго, не по-малко съществено – той връща чистата емоция на публиката, предлага й качествено зрелище, а самият зрител се отблагодарява с това, че отново се насочва към салона. След петмесечна изолация.
И наистина трябва да поздравим „Уорнърброс“, че не се отказаха от амбицията си, не пренасочиха продукцията към друга, далечна дата от следващата година, а държаха да премерят пулса на публиката имено през лятото на 2020, като по този начин – въпреки минималната печалба - отпразнуваха и петдесетата годишнина на Кристофър Нолан.
Подобаващо и впечатляващо.
„Тенет“, 150 мин., 2020, сц. и реж.Кристофър Нолан, продукция на „Уорнърброс“
