БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

„Величествено зрелище! Заради такива епоси си струва да се ходи на кино!...“

Това сподели мой приятел на излизане от киносалона след гледането на „Одисея“ (2026) на Кристофър Нолан.

И беше прав, както винаги.

Нолан е сред петимата щастливци постановчици. Другите четирима са Спилбърг, Мартин Скорсезе, Ридли Скот и Джеймс Камерън, които винаги могат да си осигурят нужното финансиране за нов проект от всяко голямо студио.

Дори когато се налага целият филм да бъде заснет по технологията IMAX, за да добие изображението плътност, ефектност, кристална чистота и реалистична убедителност.

Кристофър Нолан усвои 250 милиона долара за последния си проект и съм сигурен, че парите ще се върнат с печалба.

Когато носиш фамилията Нолан, ти е позволено всичко. Или почти всичко, в името на успеха.

Включително хубавата Елена да е афроамериканка и да се играе от Лупита Нионго.

Преди да гледам творбата на Нолан, си припомних класиката от 1954 г. на Марио Камерини „Одисей“.

Любопитна и поучителна е съпоставката между двата филма, които маркират всъщност развитието на киното през последните повече от седем десетилетия…

Камерини, до когото са колосите на италианската продуцентска школа Карло Понти и Дино де Лаурентис, залага на актьорската игра и на минимум специални ефекти. Редица статични цветни кадри напомнят антични живописни образци, дело на големия оператор Харолд Росън, но той губи битката заради хаотичния и нецентриран разказ, което е повече от странно, тъй като един от сценаристите е Ъруин Шоу.

Кърк Дъглас доминира като Одисей, покрай когото все пак блести с царствен блясък Силвана Мангано като Пенелопа. Бях впечатлен и от прокрадващия се на финала антивоенен патос, както и от желанието на героите да изживеят оставащите им години в любов и хармония….

„Одисея“ (2026) е типичен продукт на Кристофър Нолан – сценарист, постановчик и основен продуцент.

Повече от ясно е, че той е запознат с филмите по Омировата поема, правени преди него, включително и със сериала на Андрей Кончаловски от 1997 г.

Кристофър Нолан залага на стабилен сценарий с мотивирани и ясни сюжетни линии и правдиви, убедителни образи.

Използва на макс предоставените му възможности на съвременното кино при изграждането на сцените със стълкновения и поражения в техния легендарен контекст – подпалването на Троя, превръщането на хората на Одисей в свине от Цирцея, финалната кървава баня в дома на Одисей в Итака. Но същевременно, за уплътняване на повествованието, няма да се поколебае да използва и други класически текстове, като „Енеида“ на Вергилий и „Илиада“ на Омир. Ретроспекциите с троянския кон и превземането на Троя след десетгодишната обсада са сред най-силните във филма, като при това той не изопачава, а всъщност дообогатява епоса за хитроумния Одисей.

За някои зрители подходът му при реализацията на цялостното приключение на главния герой изглежда протяжен и монотонен. Скромното ми мнение е, че, уважавайки своята публика, Нолан държи както на напрежението, приключението и романтиката, така и на добре конструирания и плавно поднесен разказ, задържащ вниманието ни цели 172 минути.

Дебело подчертавам възхищението си от финала на епопеята.

В него постановчикът разкрива квинтесенцията на своя брилянтно осъществен замисъл – за един смел, упорит и хитър герой, помогнал на своите да спечелят войната. Троянският кон във филма е железен, тежък, заровен наполовина в пясъка на морския бряг, с вдигнати крака. Одисей съжалява за стореното, след като вижда как съратниците му се отдават на кръвожадни грабежи и жестоко насилие, с което предизвикват гнева на боговете.

Самият Одисей смята, че е предизвикал както Зевс, така и бог Посейдон, който го е наказал десет години да се скита по моретата заради убийството на сина му Полифем, влизайки в битки с всякакви чудовища и поставяйки на изпитание неговата човешка същност, чувствата му към любимите Пенелопа и Итака, желанието и амбицията да спаси своето царство, своя дом и семейство от набезите на алчни, безскрупулни и свирепи конкуренти.

За разлика от версията на Камерини, Нолан не търси евтин и желан хепиенд.

Да, на финала Одисей открива отново своята Пенелопа, но само дотолкова, доколкото да приседне до нея, прострелян в гърба с две стрели и малко преди да умре, осъзнавайки отговорността за случилото се…

Този филм би бил невъзможен без финансовата подкрепа на студио „Юнивърсъл“, без вдъхновената и всеотдайна тригодишна работа на Кристофър Нолан и особено на неговите помощници – композитора Лудвиг Гьорансон, оператора Хойте ван Хойтема и монтажистката Дженифър Лейм.

Кастингът е прецизно проведен и безупречен като цяло.

Над всички блести с леко уморената усмивка тип Гари Купър Мат Деймън, който беше ген. Лесли Гроувс в предния шедьовър на Нолан „Опенхаймер“ и чиято интерпретация на Одисей ще си остане пример за следване и модел на конгениална изява.

Робърт Патинсън е органичен като Антиной, Том Холанд е ефективен като Телемах, много силна изява като Пенелопа прави Ан Хатауей, Саманта Мортън открадва шоуто като зловещата и жестока Цирцея, Шарлийз Терон внася необходимата нотка напрегната увереност като Калипсо, Зендая приятно изненадва като богинята Атина, а Джон Легуизамо е незаменим като Евмей.

„Одисея“ е внимателно премислена и поднесена стилна епопея, реализирана с най-модерните изразни средства на киното.

Тя е поредното доказателство за креативните способности на гения Кристофър Нолан, от когото и в бъдеще ще очакваме нови и предизвикателни блокбастъри, каквито само той умее да създава.

„Одисея“ (2026), 172 мин., сц., реж. и прод. Кристофър Нолан, производство: „Юнивърсъл“