"Аз, Фойербах": Младежки театър "Николай Бинев"

Режисьор: Владимир Люцканов

САБИНА ВАСИЛЕВА,  в. "СЕГА"

В безкрайната драма на величието и нищожеството на човека са потопени зрителите, посетили премиерното заглавие в афиша на Младежки театър "Николай Бинев" - "Аз, Фойербах". Авторът на пиесата Танкред Дорст е носител на множество награди, сред които и "Георг Бюхнер", най-престижното отличие за немскоезична литература. В централната роля изправя на крака публиката доайенът на Младежкия Стефан Мавродиев. Директорът на театъра Владимир Люцканов посвещава постановката си на 75-годишния му юбилей. Макар Мавродиев да се превъплъщава в актьор и действието да се развива в работна среда, тоест на сцената, спектакълът е не за живота на артиста, а на човека въобще. Интригата се заплита около решението на главния герой да се яви на кастинг за своята последна роля пред знаменития режисьор Летау. И то след седемгодишно прекъсване, причината за което публиката узнава едва във финала на представлението. Поддържащата роля - тази на младия помощник-режисьор, който го посреща, е поверена на Ахмед Юмер. За него е отредено едно столче сред зрителските места, така че често чуваме гласа му иззад гърбовете си. Ясен знак, че по-значимо е другото, което се случва пред нас. А то е една особена битка за сбъдването на мечтата, водеща се вече на ръба; за осъзнаването на нашата крехкост и преходност. Сценичните работници, които в реално време пренасят декори или пък пробиват дупки с бормашина, асоциираме с онези външни обстоятелства, препъващи човека към целта му; затулящи светлия диск на неговия хоризонт. В рамките на повече от час Стефан Мавродиев приковава вниманието ни, пресъздавайки с жар богатата палитра от преживявания и състояния на своя персонаж. Виртуозно "жонглира" с комичното и трагичното, с поетичното и злободневното. "Високата трагедия сега е седнала", не без самоирония отбелязва неговият Фойербах. Третото действащо лице, чиято поява е по-скоро мимолетна, е собственичка на куче, което асистент-режисьорът очаква да доведат в театъра (Живка Ганчева). Функцията и на двамата е сведена до тази, която в народната приказка например изпълняват помощниците на централния герой. Така че, без жанрово да е монопиеса, в постановката Стефан Мавродиев е преимуществено сам на сцената. И не само. "На много места съм оставил неговата лична гледна точка. Мавро е сред последните мохикани от едно отиващо си поколение. Затова има право да бъде оставен на мира и режисьорът в определени моменти да се отдръпне назад и да му позволи да доведе преживяването до публиката по неговия особено емоционален начин", споделя Владимир Люцканов.

Следващото представление ще се играе на 19 април.

 

* Реплика на Фойербах.

„Не мога да кажа, че разбирам жените, но както ми разказваха, Сократ, Шопенхауер и Айнщайн също не са успели.“

Бъстър Кийтън, американски актьор и писател, роден на 4 октомври преди 131 години

"Г-н Никой срещу Путин": Гледай Русия, мисли за България (ревю)

 

Този филм трябва не просто да се гледа, а да се излъчи организирано на цялото учителско и университетско съсловие в България. В него е показана баналността на злото, по думите на Хана Аренд... 

„Не си отивай!“ - тиха психологическа драма за любовта в разпад (ревю)

 

Филмът с Невена Коканова, Филип Трифонов и Сашка Братанова изследва крехкостта на връзката чрез минимализъм, паузи и неизказани емоции, като своеобразно ехо от „Момчето си отива“.

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

За един забравен филм и за атентата в църквата „Света Неделя“

 

„Допълнение към Закона за защита на държавата“ – между партийната легенда и историческата истина

Между литературната история и личната памет

 

Въпросът как литературната история мисли Йовков и неговото творчество – занимава сериозно изследователя. В „случая Йовков“ той открива несъответствия с традиционното литературноисторическо утвърждаване...

Защо толкова късно?

Роден през 1909 г. в една и съща година с нашите Никола Вапцаров и Димитър Димов, но и с европейските си „колеги“ Йожени Йонеско, Жан Ануи и Чезаре Павезе, Фанти влиза през „джазовия“ вход на литературата