ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
Новата юбилейна книга на Георги Константинов „Как се ражда дракон” е наистина голямо издателско събитие. Двуезична (с много добри преводи на английски), великолепно оформена, с прекрасни графики на художника Иван Газдов - същинско бижу. Винаги съм обичал поезията на Георги Константинов. Всъщност, той от десетилетия е сред най- популярните ни и обичани днешни поети. Светла личност, хармонична. Ценителите на поетичното слово у нас го обикнаха още при дебюта му в края на 60-те години с „Една усмивка ми е столица” и „Неграмотно сърце”. В тези свежи стихове имаше романтизъм и голямо образно богатство, при една овладяна форма, безспорно майсторство на стиха. Имаше и песенност, дала основа за немалко любими шлагери. За разлика от повечето свои връстници, той продължи да пише стихове, при това още по- силни и вълнуващи. Последните му книги потвърждават това. Мъдра, лаконична, дълбока поезия. Съвременна, модерна в най- добрия смисъл на думата – асоциативна, с оригинални, неочаквани метафори. С превес на метафората, не толкова към сравнението. Да, Георги Константинов може да направи стихотворение за всичко и от всичко. От простия непоетичен предмет или образ да стигне до синтеза на философското и поетичното, което всъщност прави голямата и истинската литература. В тези нови стихове погледът на поета се е насочил все по- навътре и без да губи горещото си пространствено въображение, добива все повече белези на изповед и монолог. С вълнуващи драматични акценти. При това той често търси неподозирани гледни точки, за да ни провокира, да постигне търсената от него живост, конкретност на изображението. Това е вече истински екзистенциализъм, в най- добрия смисъл на думата. И тази искреност на изказа се издига до равносметката на един живот. Стихове, с които Георги Константинов се нарежда сред големите ни съвременни поети: Атанас Далчев, Веселин Ханчев, Иван Пейчев, Павел Матев, Христо Фотев, Николай Кънчев, Борис Христов....
Ето и един пример:
МИСЛИТЕЛЯТ
Седя на камъка.
Загледан към звездите.
Седя на камъка.
От слънце осветен.
Подобно скулптурата на Роден –
седя на камъка...
Мълча над своите мисли.
И ден след ден
потъвам в себе си,
потъвам....
Докато камъкът
не седне
върху мен.
