Георги Константинов е един от най-известните ни съвременни поети. Автор е на повече от 30 стихосбирки, познати и обичани на няколко поколения читатели. Много от неговите стихотворения са станали  популярни песни: "Предутрин", "Неграмотно сърце", "Обичам те дотук", "Миг като вечност" и др. Има написани  и книги с хумористична проза за деца, между които е и романът "Туфо Рижия пират", добре известен у нас и преведен на повече от десет европейски езика.

Роден е преди  80 години  през 1943 г. в Плевен. Завършил е българска филология в Софийския университет "Климент Охридски". Като народен представител в 47-то Велико Народно събрание е един от подписалите сегашната Конституция на Република България. Бил е също заместник-министър на културата (1994 г.). Някогашен главен редактор на списание "Родна реч", а сега - дългогодишен издател и главен редактор на списание "Пламък". Носител на национални и международни литературни награди. Почетен гражданин на София и на родния си град Плевен.

Юбилеен разговор на  Огнян Стамболиев  с поета Георги Константинов  

------

Уважаеми господин Константинов, тази година е юбилейна за Вас. Още не е стигнала края си, но все пак, с какво ще я запомните?

- …Все още не ми се вярва, че съм направил близо осемдесет обиколки около слънцето. Творчески погледнато - почти всяка изминала година от съзнателния ми живот е завършвала с  малко литературно събитие: с издаване на книга. Преди всичко - книга със стихове. Навярно така съм устроен - светлинката на вдъхновението почти никога не е гаснала в мен, от юношеските години до сега. Още древните мъдреци са подсказали, че има хора на перото, които имат небесната възможност да следват принципа "Нито ден без черта". Не бих казал, че съм спазвал тази мъдрост винаги, но не съм пренебрегвал миговете на творчество. Чувал съм, че някои автори са толкова взискателни към себе си, че кажи-речи нищо не пишат от години. Очевидно не съм като тях. Просто мисля, че писателят е нужен на света, за да пише. И не да сътворява на всяка цена филологически игрословици, а да пише за неща които вълнуват и него, и близките му хора, и света. И ето - сега се виждам като автор на повече от 60 книги, а над половината от тях са стихосбирки. Навярно доста читатели помнят такива мои книги с поезия като "Неграмотно сърце", "Обичам те дотук", "Роднина на дъжда", "Миг като вечност", "Неделен човек" "Вечерни слънчогледи" и много други. Не са малко и прозаическите ми "отклонения": книги с есеистика и публицистика, с кратки документални новели и др. Знаете и за моите хумористични книги с проза за деца: романа "Туфо рижия пират" (преведен на десетина европейски езика),"Папагалчето Браво", Магаре с крила", "Приказки за слончето Румпи- румп" и др.

Известно е също така, че и редица мои стихотворения (повече от двеста) бяха превърнати от вдъхновени композитори на популярни песни: "Предутрин", "Неграмотно сърце" "Обичам те дотук", "Миг като вечност", "Древноримски гадател", Стъпки, стъпки сред безброя...", "Българският тъпан" и немалко други...

 

Откъде идва това Ваше, бих казал, „нестихващо вдъхновение“? Може би и от любовта Ви към Вашите читатели?

- Ще призная, че до голяма степен тази моя творческа постоянност, това "нестихващо" общуване с вдъхновението, в немалка степен се дължи и на радушното внимание (наричате го любов, дано е така!) на читателите от няколко вече поколения. Убеден съм, че читателското внимание засилва и обогатява духовното самочувствие, творческата мотивация. Благодаря на всички читатели, които протягат ръка към моите книги - чувствам ги не само приятели, но и донякъде съавтори на творбите ми: те по своему развиват и обогатяват моите поетически видения във своя вътрешен свят!

 

Без съмнение, Вие сте сред най-четените и обичани български поети в цялата история на нашата поезия… А това, при нас, българите, е просто рядкост…

- По-добре да избегнем елитната думичка "най". Възприеман съм бил различно в различни времена - и като голям, и като не толкова важен творец - но моето искрено мнение за мен самия, е че се чувствам необходим поет за мнозина. Нито ден от своя творчески живот не съм се чувствал самотен - усещам почти винаги върху себе си внимателния и съчувстващ   поглед  на своите читатели. Знам, че те много често мислят за мен и може би споделят моите емоционални размишления. Пък и аз никога не съм се опитвал да ги излъжа или надхитря, да се направя на по-важен от тях...И пак те, моите читатели, са в края на краищата най-точната мярка - дали съм успял в една или друга творба. Наричате това любов, сигурно е любов. Но тя не обвързва, не диктува вкусове, теми и правила, а само допълнително вдъхновява. 

 

Кога, всъщност, прописахте?  Спомняте  ли си за какво бяха първите ти стихове?  Още като дете, нали?!  Вие, без съмнение, сте роден поет, каквито все по-рядко срещаме днес.

- Напоследък ми се случва често да разказвам за своето творческо начало. Едва ли ще учудя някого, ако кажа, че на шестнадесетгодишна възраст написах стихове, познати и днес. Някои от тях  влязоха в дебютната ми стихосбирка "Една усмивка ми е столица" (1967 г.). Първите ми поетически творби се появиха в ученическия циклостилен вестник на плевенската "мъжка" гимназия. Вестника, носещ име "Средношколски зов" го издавахме ние, няколко съученика с литературни интереси, без учителски или друг надзор. Излизаше в немалък - 500 бройки - месечен тираж. В този няколко страничен вестник, приличащ повече на тънко списание, имаше поезия, разказчета, хумор, ученически дописки. Почти целия тираж продавахме успешно в гимназията - така събирахме пари за хартията, необходима за  следващия брой...

После моите  юношески стихотворения започнаха да намират място в националното ученическо списание "Родна реч". Там стиховете ми излизаха почти през брой; станах и носител на годишна награда за поезия. А първата ми стихосбирка "Една усмивка ми е столица" се появи, когато още бях студент , последен курс.  Тя събуди доста противоречиви мнения в литературния печат. След ред критически спорове, надделяха положителните отзиви за нея. Скоро след това - макар издал само една тънка  книга - бях приет за член на Писателския съюз. Тогава бях на 24 години...

 

Чувствате ли се свързан с родния Плевен? Оттам ли са родови Вашите корени?

- Да, чувствам се дълбоко свързан с моя роден град Плевен. Имах истинско "босоного" и палаво детство, свързано с моя работнически краен квартал, с близките хълмове и рекички, с лозята и житата наоколо, с играта на футбол  в просторния двор на кварталното училище "Васил Левски", с десетките прочетени книги (понякога тайно) от богатата бащина библиотека, с първите творчески вълнения в читалищния литературен кръжок "Цветан Спасов"; Родният ми Плевен, със своите зелени улици, със своите трудолюбиви и отзивчиви хора, градът, оставил името си в историята с една епична битка, предизвестила свободата ни, е моята постоянна мярка с която съм измервал после всичко видяно по света.

 

А като начинаещ поет, имахте ли любими образци?

- В живота си, особено в млади години, съм изчел цял вагон книги, между които и много книги с поезия, но не бих могъл да изредя всички творчески имена, които са ме удивлявали и духовно обогатявали. Обичам пиесите на Шекспир, баладите на Франсоа Вийон, много ме е замислял гръцкият поет Константинос Кавафис, харесвам парижките лирици Аполинер и Елюар, вълнували са ме руските поети Лермонтов, Пушкин, Александър Блок, Пастернак, Евтушенко...

А за  българските  поети - от Ботев и Вазов, Яворов и Дебелянов, Смирненски, Гео Милев, Разцветников и Вапцаров до Ханчев, Валери Петров, Геров, Радой Ралин, Христо Фотев и ред още - мога да говоря като за поетическа плеяда, която винаги е светела над мен..

 

Кои от книгите си цените най-високо?

- …Том  с избрани творби "Лирика" (2009),"Туфо рижия пират"- хумористичен роман за деца, последно издание - 2021 г., "Миг като вечност" - сто стихотворения за любовта (2019)

 

А кои от българските поети обичате и досега?

- Ботев, Дебелянов, Гео Милев, Смирненски, Веселин Ханчев, Валери Петров, Христо Фотев. ….

 

А някои световни имена?

- Шекспир, Франсоа Вийон, Лермонтов, Кавафис, Сен Джон Перс, Шимборска....

 

Дълго време, преди „Пламък“, Вие водихте  прекрасното (и вече не излизащо) младежко литературно списание „Родна реч“. Тогава открихте  и поощрихте ред млади таланти. Посочете сега някои от тези Ваши открития?

- Това беше едно необикновено талантливо младо ято на 70-те години на миналия век. В себе си го наричам "поколението на Петя Дубарова". Имах щастливата възможност да посрещам и публикувам първите творби на: Петя Дубарова, Здравка Евтимова, Бойко Ламбовски, Румен Денев, Деян Енев, Цанко Лалев, Мирела Иванова, Милена Лилова, Златомир Златанов, Васко Попов, Николай Дойнов, Анжела Димчева, Нина Бобчева (Ненчева) и много, много още. Както виждате - повечето от тях днес са в предните редици  на нашия днешен литературен живот. А творбите на Петя Дубарева вече намират място в полето на класиката.

 

Критиката винаги Ви е признавала и уважавала, както и читателите. Какво мислите за критиката по принцип? Имаме ли днес големи критици както в далечното и в близкото минало?

- Не съвсем точно е твърдението, че съм получавал само позитивни оценки от литературната критика. И първата, и втората от моите стихосбирки бяха твърде сериозно оспорвани от някои литературни критици: Кръстьо Куюмджиев, Стоян Илиев и др. Не се възприемаха някои мои социални и исторически виждания (например стихотворението "Цар Ивайло"), критикувани бяха по-абсурдни образи в интимните ми стихове. (Даже вестник "Стършел" пусна иронична рецензия за стихотворението "Миг като вечност - ". Как така: "Още преди да те срещна в живота си, тебе съм обичал"?) Докато сега "Миг като вечност" се счита за една от най-популярните ми стихотворения. И хубава песен има по него... А  някои мои сатирични творби, писани в 1986-та година, предизвикаха нещо като обществено брожение - особено по високите етажи на властта... Но в повечето случаи през годините имаше хора на перото, които наистина са посрещали с добри думи моите книги: Ефрем Каранфилов, Владимир Свинтила, Пантелей Зарев, Серафим Северняк, поетите Камен Зидаров, Радой Ралин, Дора Габе, Георги Джагаров, Никола Инджов и още други.

Мисля, че макар и ограничавана  от определени рамки, тогавашната литературната критика, в най-добрите свои изяви, успяваше да посочи по-яркото, по-перспективното сред новоизлезлите книги. Докато днес, когато подобни ограничения са много по-малко, гласът на актуалната литературна критика е доста позаглъхнал. Освен че рядко оказва навременна подкрепа на новите талантливи изяви, често пъти страда от котерийност и лични пристрастия.

 

От десетилетия се грижите за най- ценното българско литературно списание, „Пламък“, създадено от  Гео Милев. Работите почти без средства с един малък екип… Сега полагате големи усилия  този „пламък“ да не загасне….

- Да, пазим със шепите си "Пламък" да не загасне... Повече от четвърт век списанието, създадено от Гео Милев, излиза по този начин - без постоянна финансова подкрепа, без внимание и грижа от страна на различните творчески институции. Едва напоследък усещаме по-чувствителната помощ на Министерството на културата. Не зная колко време тя ще продължи... Понякога чувам учудени възклицания, че списанието все още излиза на бял свят. А списание "Пламък" от години е трибуна и на писателите, и на преводачите, и на художниците; неведнъж е изразявало творческо отношение и към други изкуства. Заедно с това "Пламък" е една от малкото  трибуни, отделяща просторно място за младата творческа вълна. Имаме и такава специална рубрика: "Внезапното поколение"... Гео Милев ни е оставил списание, което изпълнява и му предстои да изпълнява дълготрайна водеща роля в духовния ни живот.

Но така или иначе - списание "Пламък" още съществува, продължава да бъде в културата ни широко отворен прозорец към родната и световните литератури. И читателите вече са  разбрали от тазгодишните ни пред юбилейни броеве: само след няколко месеца списание "Пламък" ще отбележи своята 100-годишнина! Наистина изключително творческо събитие. Готвим се да го посрещнем  по най-достойния начин.

 

Стана дума за великия Гео Милев. В есенния брой на „Пламък“ от т.г. Вие ни връщате към Гео Милев, тази уникална личност, когото повечето от нас познават едва ли не само с поемата „Септември“, а той е бил още критик, преводач, режисьор, сценограф, освен голям поет. Познаваме ли и ценим ли достатъчно, според Вас, Гео, а и не само него? Нямаме ли някаква едностранчива представа за ред велики българи?

- Да, Гео Милев, създателят на списание "Пламък", е не само голям поет, оставил ни гениалната поема "Септември" – публикувана, за първи път в "Пламък" в брой 7-8 от 1924 г. Даровит художник, неуморим преводач на поезия и драматургия (владеел е писмено и говоримо  десетина езика), театрален режисьор - известни са неговите  постановки на "Едип цар" в Стара Загора и "Мъртвешки танц" на Стриндберг в София; обичал е музиката, писал е ерудирани статии даже за архитектурата. Написва докторска дисертация, съставя немско- български речник и какво ли не още. Основава и редактира две знаменити списания - "Везни" и "Пламък". Списание "Пламък" и публикуваната в него поема "Септември" са главна причина за смъртта /бих прибавил - и безсмъртието/ на големия български и европейски поет. Стогодишният юбилей на списание " Пламък" е прекрасен повод да извисим още повече неговия гениален творчески образ. И да напомним още веднъж в забързаното ни практично време, че такива високи духовни върхове като Гео Милев  са най-скъпото ни национално достояние…

 

Уважаеми Георги Константинов, благодаря Ви за този интересен разговор. Желая Ви успех, здраве и вдъхновение. Всъщност, последното никога не Ви е липсвало!

-------

ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ

 СТИХОТВОРЕНИЯ

В задъхания ритъм на живота

не искам да си мисля за смъртта.

В живота всеки има своя квота,

но без да знае –

колко трае тя.

 

И вместо в тъмни мисли да немея,

вселенския сюжет неразгадал,

си казвам: Трябва просто да живея. –

Огрян от слънце,

или газещ в кал.

 

Да ме събужда сутрин тропотът на дните.

Да бие учестено моят пулс,

когато слушам вечер новините,

или щом чакам

закъсняващ автобус…

 

Да не ме плашат вирусите земни,

несгодите, обидните слова.

И болките, събудени във мене,

аз да лекувам

с глътки синева.

 

Във поглед на жена да се усмихвам.

И стих да шепна в прозаичен ден…

Да крача бодро и да плача скришом.

Да бъда земен.

Но и не съвсем.

 

Животът ми на нишки се разприда,

разплита се към край определен.

Аз може още утре да си ида…

Но не съвсем, ви казвам…

Не съвсем.

 

 ---

 

ПОСЛЕДНАТА ЧЕТВЪРТ НА ЛУНАТА

 Тази нощ над моите мисли

тихо свети

последната четвърт на Луната.

Гледам нея, но виждам себе си

в по-друга светлина:

защото

и аз сега примигвам

в последната четвърт на живота си….

 

Здравей, смалена Луна!

Вече и аз будувам

със смалено сияние –

сега съм три части спомен

и една четвърт надежда…

 

Мисълта ми прилича

на луна през октомври:

по-малко сияе,

но повече помни.

 

А може би

само привидно

е светлината ми избледняла…

 

Там, зад мрака индигов

Луната

всъщност е цяла.

 

 ИЗБОР

 Ето краткият мой послеслов:

Суетата не ме занимава.

Само живият

чувства любов.

Там, отвъд, е безсмъртната слава.

 

Свят от мрамор не сътворих.

Не блести във живота ми подвиг…

Само дето

превърнах на стих

всяка трепнала в мене обич..

 

И понеже животът е миг,

към студената слава не тичам.

Не ми трябва да бъда велик.

Предпочитам

да бъда обичан…

 

Странна обич към новия сняг.

Непредвидена обич към Нея.

На децата към бистрия смях.

Към това,

че изобщо живея.

 

А се чудя на онзи субект,

в който лудо напира Азът…

Той се мисли

за велик човек.

А пък толкова  хора го мразят!

 

 ЕСЕННА УСМИВКА

 Да, знам, че небето е ниско и сиво.

Че свойта усмивка спестяваш практично.

Но все пак – опитай

да се усмихнеш щастливо.

Така, на инат. И въпреки всичко!

 

Кажи си, че имаш късмета съдбовен

да бъдеш изобщо роден на света…

В света на Роден.

В света на Бетовен.

Че с пролетно чувство вървиш в есента.

 

Пламтял си в прегръдки.

Видял си преструвки.

И пътища нови ти предстоят…

За миг помисли си,

че  с прашни обувки

усмихнато крачиш по Млечния път…

  

ЗРИТЕЛ НА САМИЯ СЕБЕ СИ…

 ТВ предаване с мен. Намръщен се гледам…

Какъв поет на любовта?

На седемдесет и седем?

 

И както есен вие вън, аз вече съм на косъм

да тръгна в нов пореден сняг –

към седемдесет и осем…

 

Стихът ми често се гневи. Но спря ли той бандити

да внасят планини боклук

и да секат горите?

 

Каква любов? Във алчен свят объркано аз стина.

И не е само възрастта

единствена причина…

 

Дори да бях във млада мощ – поетът днес е само

последна дупка на кавала.

То и кавал май няма!

 

Но тя, Поезията…Тя…Шептя с надежда слаба:

Не знам кога и за какво –

Поезия ще ви потрябва.

 

ПРЕДИ ДА СИ СВИКНАЛ…

 

От книгите учим урока нелек

как робът е станал

свободен човек.

Но днешното време ни казва нон-стоп:

как може свободният

да стане пак роб.

 

Поробен от дрога. Снизен в нищета.

Наведен до пода

клиент на властта.

Погален с банкнота. Със пост награден.

Излъган отново

във изборен ден.

 

И тровен от чалга, реклами и секс –

свободният става

поробен човек…

 

Ей, ти!

Вдигни поглед! Размахай ръка! –

Преди да си свикнал

да живееш така..

 

септември 2020

 

 

НАЙ-ТРУДНИЯТ ВПРОС

 

Все тъй в човешката история –

чак от зората на света

до днес задъхано се борят

две сили –

Свободата и Властта.

 

Една мечта, една амбиция

разтърсва

властовия връх:

за ясен ден без белезници,

за честен хляб и волен дъх.

 

Властта неистово се брани.

Краде и мами в сетен час…

Но питам се – какво ще стане,

когато

Свободата е на власт?

 

август 2020

 

 

 

ВЪРХЪТ „ЧОВЕКО”

 

Върхът „Човеко” в Пирин планина –

горд символ

на човешка висина.

 

Белеещ мъдро, той ни шепне строг:

„Не сваляй поглед…

И бъди висок!

 

Бъди висок в простора на честта,

в случайното богатство,

в бедността,

 

във делника и в битката за власт…

Виж името Човек

как пазя аз!”

 

Тъй шепне той, в мъглите извисен.

Съглеждаме го само

в ясен ден…

 

Задъхани, към него се стремим…

Но връх „Човеко”

не е лесно достижим…

 

 

 

ЗЕМЯ НА КРЪСТОПЪТ

 

България – това е

чувството за близост помежду ни.

И всеки ден новороден.

И всеки смъртен час.

това е нашият език свещен,

възпят от Вазовите думи.

И шепота на хиляди молитви

пред един иконостас.

 

Това е древният ни страх

от оня рев триглав на змея,

очакващ млади жертви

в тъмни пещери…

Но даже и без него

днес душите ни болеят,

че губим отвъд Дунав

свои синове и дъщери…

 

България – преглътнат вик

между падения и слава.

По стръмен ден

сърцата ни

в неравноделен такт туптят.

България – това е всичко днес,

което ни остава! –

Най-святата земя,

разпъната на кръстопът.

  • IN MEMORIAM

    Европеецът Пламен Асенов

     Негова е поредицата „Великите европейци“, излязла в книги, излъчвана по радио „Пловдив“ и публикувана на сайта на „Свободна Европа"

     
  • ПОЗИЦИЯ

    ВУЛКАНизациии

     Коментар на Митко Новков по повод скандала с наградата за роман на годината, която се връчва от фонд "13 века България"

     
  • НЕЗАБРАВИМАТА

    Невена Коканова, която европеизира българското кино

    Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Приближаване до Кръстю Лафазанов

    Той не става зъболекар, въпреки че е приет първоначално стоматология, но прави ярки, запомнящи се и незабравими роли в стойностни тв спектакли.

„Не знам какво ни готви бъдещето, но знам, че трябва да остана позитивна и да не си позволявам да се отчайвам.“

Никол Кидман, австралийска актриса, родена на 20 юни преди 57 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Фантастичният свят на магията и езика

 

Слабо звено на „Вавилон: Тайна история“ от Ребека Ф. Куанг е вмъкването на идеята за дискриминацията, която като че ли става неизменна част от съвременната художествена литература...

„Back to Black“ – новият биографичен филм за Ейми Уайнхаус

 

Биографичните филми работят тогава, когато разглеждат малка и слабо позната част от живота на героя и фокусират вниманието си върху нея

Метерлинк на XXI век

 

Не на последно място, говорейки за Саманта Швеблин и конкретно за сборника „Седем празни къщи“, няма как да подминем и факта, че той е постпандемичен, което засилва темата за самотата, за счупените връзки, за личните лудости…