БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Не крия, че гледах „Сноудън“ най-вече от любопитство, за да се уверя, че Оливър Стоун е още във форма и умее да балансира при реализацията на подобен скандален и взривоопасен проект и за да видя как той и екипът му са осъществили своя замисъл.
Четох оценки и мнения в печата и интернет и както и предполагах се оказа, че Стоун – съавтор на сценария с Киърън Фицжералд , е гледал документалния филм на Лаура Пойтрас от 2014 г. “Citizenfour“ („Гражданинът 4“), награден с „Оскар“,но заедно с това е ходил и в Москва за среща и беседа с главния си герой.
Знаейки пристрастията на постановчика очаквах залитане към героизация на Сноудън и поредната левичарска тирада, насочена срещу правителството на САЩ и световния империализъм.
Да уточня – обичам филмите на Оливър и уважавам възгледите му, но още ми се повръща от финала на „Моят приятел Уго“(2014), в който болният венецуелски диктатор Чавес се силеше да пее – фалшиво, естествено, химна на страната си – дойде ми в повече да открия в този тиранин някакъв симпатичен мечтател, завлякъл своята държава в бездната да ужасна икономическа катастрофа.
Слава Богу, в „Сноудън“ няма такива ексцесии.
Вярно, благодарение най-вече на топлата и впечатляваща интерпретация на Джоузеф Гордън – Левит се чувства известно възхищение пред благородната постъпка на Ед - да се откаже от примамливата кариера на спец по киберследенето - уж само срещу хакерите на Китай и да предаде на подбраните от него журналисти флашката, която разтърсва света, доказала, че американското правителство следи и подслушва в реално време милиони хора по света – от правителствени ръководители до обикновени граждани, но всичко е премерено, прецизирано и почти лишено от очаквания разтърсващ патос.
Финалът не го броя - там наистина Доброто побеждава, ограничават се правомощията на Агенцията за национална сигурност, президентът и конгресът си влизат в ролите и сякаш равновесието - не законността - се възстановява.
Стоун е успял уверено и вещо да разкрие откъм интимната му, чисто човешка страна, историята на анализатора и новатора (създател на хранилището за копираните файлове, но противник на програмата „Призма“) в шпионажа, оказал се обикновен и симпатичен младеж, борещ се за чувствата на приятелката си Линдзи – Шейлин Удли и за професионално израстване в мръсния свят на разузнаването и контрола над информацията.
Беше ми любопитно да видя как постановчикът материализира процеса на следене и подслушване, онагледен така, че на екрана да изглежда автентично и убедително.
Успял е и това е поредното доказателство за потенциала му.
Не съм съгласен с преобладаващото мнение, че в последните години прави беззъби филми – ако става дума за „Уолстрийт : Парите никога не спят“ (2010) или за гангстерската драма „Диваци“( 2012) съм „за“, но в „Премълчаваната история на САЩ“ от 2013 си е все така напорист, критичен, изобличителен патриот, мразещ републиканците – особено президентите Никсън, Рейгън и Буш, разорили страната му със своите агресивни и безумни постъпки…
В случая той е искал да направи прецизен и издържан в кинематографично отношение художествен филм – не тв интервю, есе или скучна и нравоучителна драма.
Ако и да е с продължителност от 134 минути, „Сноудън“ се гледа с интерес , не отблъсква и въпреки очевидните симпатиите на създателя му, това не означава, че постановчикът ни натрапва своята гледна точка.
Вероятно претворяването на историята с тригодишна давност - помня 15 юни 2013 г., когато избухна скандалът- е експонирана едностранчиво – шефовете на Сноудън-Корбин О` Брайън-Рис Айфънс и Ханк Форестър-Никълъс Кейдж следят разкритията му от малкия екран безмълвно или пият бира, но всеки мислещ зрител ще прецени за себе си дали Едуард Сноудън е предател или герой, дали е действал срещу интересите на страната си или е искал да предпази света от нерегламентирано глобално следене и подслушване в интерес само на САЩ.
Оливър Стоун има опит при работата с аналогичен , предизвикващ полярно противоположни оценки, материал –„Никсън“(1995) и особено „W“ (2008), но сега се е предпазил от излишни увлечения и досущ като в „Световният търговски център“ (2006) предпочита спектакълът да печели симпатии със своите герои и проблематика, а не с прикрита манипулация или критично – изобличителен екстаз.
Така се е получил един политически коректен филм, неизопачаващ действителните факти и обстоятелства,реализиран с вещина и ентусиазъм и доказващ за пореден път какъв необикновен талант е Джоузеф Гордън – Левит.
Неговият Сноудън е ярък, жизнено правдив и убедително пресъздаден персонаж, заемащ достойно място в галерията на реално експонираните образи във филмографията на Оливър Стоун – до Никсън на Антъни Хопкинс и Буш младши на Джош Бролин.
„Сноудън“, 2016, 134 мин., реж.Оливър Стоун, разпространение Endgame entertainment, Vendian entertainment ,KrautРack entertainment
Още текстове от Борислав Гърдев ТУК
