БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Не крия, че гледах „Сноудън“ най-вече от любопитство, за да се уверя, че Оливър Стоун е още във форма и умее да балансира при реализацията на подобен скандален и взривоопасен проект и  за да видя как той и екипът му са осъществили своя замисъл.

Четох оценки и мнения в печата и интернет и както и предполагах се оказа, че Стоун – съавтор на сценария с Киърън Фицжералд , е гледал документалния филм на Лаура Пойтрас от 2014 г. “Citizenfour“ („Гражданинът 4“), награден с „Оскар“,но заедно с това е ходил и в Москва за среща и беседа с главния си герой.

Знаейки пристрастията на постановчика очаквах залитане към героизация на Сноудън и поредната левичарска тирада, насочена срещу правителството на САЩ и световния империализъм.

Да уточня – обичам филмите на Оливър и уважавам възгледите му, но още ми се повръща от финала на „Моят приятел Уго“(2014), в който болният  венецуелски диктатор Чавес  се силеше да пее – фалшиво, естествено, химна на страната си – дойде ми в повече да открия  в този тиранин някакъв симпатичен мечтател, завлякъл своята държава в бездната да ужасна икономическа катастрофа.

Слава Богу, в „Сноудън“ няма такива ексцесии.

Вярно, благодарение най-вече на топлата и впечатляваща интерпретация на Джоузеф Гордън – Левит се чувства известно възхищение пред благородната постъпка  на Ед - да се откаже от примамливата кариера на спец по киберследенето - уж само срещу хакерите на Китай и да предаде на подбраните от него журналисти флашката, която разтърсва света, доказала, че американското правителство следи и подслушва в реално време милиони хора по света – от правителствени ръководители до обикновени граждани, но всичко е премерено, прецизирано и почти лишено от очаквания разтърсващ патос.

Финалът не го броя - там наистина Доброто побеждава, ограничават се правомощията на Агенцията за национална сигурност, президентът и конгресът си влизат в ролите и сякаш равновесието - не законността - се възстановява.

Стоун  е успял уверено и вещо да разкрие откъм интимната му, чисто човешка страна, историята на анализатора и новатора  (създател на хранилището за копираните файлове, но противник на програмата „Призма“) в шпионажа, оказал се обикновен и симпатичен младеж, борещ се за чувствата на приятелката си Линдзи – Шейлин Удли и за професионално израстване в мръсния свят на разузнаването и контрола над информацията.

Беше ми любопитно да видя как постановчикът материализира процеса на следене и подслушване, онагледен така, че на екрана да изглежда автентично и убедително.

Успял е и това е поредното доказателство за потенциала му.

Не съм съгласен с преобладаващото мнение, че в последните години прави беззъби филми – ако става дума за „Уолстрийт : Парите никога не спят“ (2010) или за гангстерската драма „Диваци“( 2012) съм „за“, но в „Премълчаваната история на САЩ“ от 2013 си е все така напорист, критичен, изобличителен патриот, мразещ републиканците – особено президентите Никсън, Рейгън и Буш, разорили страната му  със своите агресивни и безумни постъпки…

В случая той е искал да направи прецизен и издържан в кинематографично отношение художествен филм – не тв интервю, есе или скучна и нравоучителна драма.

Ако и да е с продължителност от 134 минути, „Сноудън“ се гледа с интерес , не отблъсква и въпреки очевидните  симпатиите на създателя му, това не означава, че постановчикът ни натрапва своята гледна точка.

Вероятно претворяването на историята с тригодишна давност - помня 15 юни 2013 г., когато избухна скандалът- е експонирана едностранчиво – шефовете на Сноудън-Корбин О` Брайън-Рис Айфънс и Ханк Форестър-Никълъс Кейдж  следят разкритията му от малкия екран безмълвно или пият бира, но всеки мислещ зрител ще прецени за себе си дали Едуард Сноудън е предател или герой,  дали е действал срещу интересите на страната си или е искал да предпази света от нерегламентирано глобално следене и подслушване в интерес само на САЩ.

Оливър Стоун има опит при работата с аналогичен , предизвикващ полярно противоположни оценки,  материал –„Никсън“(1995) и особено „W“ (2008), но сега се е предпазил от излишни увлечения и досущ като в „Световният търговски център“ (2006) предпочита спектакълът да печели симпатии със своите герои и проблематика, а не с прикрита манипулация или критично – изобличителен екстаз.

Така се е получил един политически  коректен филм, неизопачаващ действителните факти и обстоятелства,реализиран с вещина и ентусиазъм и доказващ за пореден път какъв необикновен талант е Джоузеф Гордън – Левит.

Неговият Сноудън е ярък, жизнено правдив и убедително пресъздаден персонаж, заемащ достойно място в галерията на реално експонираните  образи във филмографията на Оливър  Стоун – до Никсън на Антъни Хопкинс и Буш младши на Джош Бролин.

 „Сноудън“, 2016, 134 мин., реж.Оливър Стоун, разпространение Endgame entertainment, Vendian entertainment ,KrautРack entertainment

Още текстове от Борислав Гърдев ТУК

 

„Лошото във филмовите учебни заведения е, че хората, които преподават, са толкова далечe от самата индустрия, че изобщо не подготвят учениците за това, което ще се случи.“

Брайън Де Палма, американски режисьор, роден на 11 септември преди 84 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

За градинаря, смъртта и непосредствения писателски талант

 

Новият роман на Георги Господинов „Градинарят и смъртта“ е обран, стегнат, лапидарен и целеустремен в добрия смисъл на думата

„Софийски музикални седмици“ - ценно музикално-историческо изследване

 

Книгата на Диана Данова-Дамянова ще бъде ценен източник на точна информация не само за изследователите, но и за всеки интересуващ се от явленията в историята и съвремието на музикалната ни култура.

"Заговорът на мъртвите" - когато има свидетели и те не се страхуват да говорят

 

Много творци се поквариха при социализма, докато Марин Георгиев остана хем непокварен, хем непокорен.