АНОТАЦИЯ

„Бързаците“ е световен бестселър, в който Майкъл Луис разглежда мъчителната за проумяване сложна материя на финансовите пазари със закачлив и често възчерен хумор. В книгата се проследява стъписването на група брокери и финансови анализатори от Уолстрийт, когато внезапно осъзнават, че стоковият пазар е нагласен в полза на определени сили от борсата. Те решават да разнищят конспирацията и да разследват, а впоследствие реформират и преструктурират пазара. Рискът им е голям –някои от тях поставят на карта не просто седемцифрените си заплати. Осъществява се бунт на най-малко неморалните срещу присвояващите милиарди от спестяванията на хората по целия свят.
Любопитно и дори изумително е, че в деня след излизането на книгата ФБР започва щателно разследване на високочестотната търговия. Изказването на Луис „Пазарът е нагласен“ дава начало на безброй дебати в сферата на финансовата сигурност чак до ден днешен. Месец по-късно – на 1 май 2014 г. Уолстрийт е глобен с 4,5 милиона долара във връзка с обвинения, произлезли от предизвикани от книгата разследвания. За сумите, които са били пренасочвани ежегодно в мрежата се спекулира, но със сигурност те са (може би в пъти) повече от постановената глоба. В момента се разработва и екранизация по книгата. Това е вторият случай, в който авторът си партнира с продуцента Скот Рудин. Негови проекти са римейкът на шведската трилогия „Милениум“, „Социалната мрежа“ и още много заглавия на малкия и големия екран.

МАЙКЪЛ ЛУИС е американски журналист, редактор на „Ванити Феър“ и автор на редица публицистични творби. Той е известен на българските читатели с книгите „Бумеранг. Пътешествия из новия Трети свят: Европа“ (ИК „Изток-Запад“), „Играчите на Уолстрийт: покерът на лъжците“, „NEXT: Бъдещето се случва днес“ и „Големият залог: Машината на Страшния съд отвътре“.

ОТКЪС

Ронън не възнамерявал да споделя с баща си точно колко пари изкарва или каквото и да е, което би звучало като хвалба, но искал той да разбере, че вече няма нужда да се тревожи за сина си. Както всяка година, през 2011 г. също отишъл в Ирландия за Коледа, но тогава пътувал към един разговор. Не изпитвал привързаност към мястото.
– Вече не принадлежах на онази действителност – разказва той. – Навсякъде имаше отвратително дебели деца. Докато растях ги нямаше. Това място е изгубило чара си.
Липсва му семейството, нищо повече. Когато пристига в дома им в предградията на Дъблин, родителите му го чакат със списък на вещи, които трябва да бъдат поправени или препрограмирани. След като преинсталира компютъра им и настройва сателитния им сигнал, той сяда с тях да проведе този разговор.
– В Америка родителите се месят в работите на децата си – разказва Ронън. – В Ирландия – не. Занимават се със собствените си дела.
Баща му все още няма ясна представа как Ронън си изкарва хляба, и по тая причина – защо в някоя голяма банка на Уолстрийт биха сметнали, че той ще им е от полза.
– Не си беше помислял, че съм нещо като разказвач. Ако му бях казал, че съм търговец, той щеше да ми отговори „Какво, по дяволите, знаеш ти за търговията?“
Животът на Ронън си е неговият живот, а този на родителите му – техният.
– Зная, че мама и татко ме обичат. Просто това е ирландска любов. Исках само да го накарам да разбере, че работата ми е законна. Това го поуспокои. Не исках да си мисли, че излагам семейството на риск.
Три години по-рано ирландската икономика се е сринала под тежестта на многото финансови машинации в американски стил и лошите съвети на американските финансисти. Много от приятелите на Ронън от детството все още са без работа. Моментът не изглежда най-подходящият за поемане на риск. Броени дни преди Ронън да се прибере в Ирландия, Брад Кацуяма го е извикал на среща с Джон Шуол и Роб Парк. Брад иска да знае кой би напуснал заедно с него, ако той самият напусне РБК, за да създаде нова фондова борса. Последователно отговарят на един и същи въпрос: „Участваш ли?“ На някакво ниво Ронън не може да повярва на това, което чува, докато слуша звука на собствения си глас – през цялата си кариера е правил опити да си намери работа на Уолстрийт и сега, когато най-после я има, човекът, който му я е дал, иска от него да я захвърли. На друго ниво – въпросът сам намира отговора си.
– Твърде много разчитаха на мен – разказва той, – а и изпитвах чувството, че съм задължен на Брад. Този човек ми беше дал шанс. Вярвах му – той не е идиот.
В края на 2011 г. в ума на Ронън се върти още нещо – вече е видял Уолстрийт отвътре и преживяването не се е оказало толкова вдъхновяващо, колкото е очаквал.
– Чувствах, че ако остана, ще съм пълен глупак.
Всички са решени да участват, макар да не е толкова ясно какво ще излезе. Докато не намерят някой, готов да плати за сградата на нова фондова борса, не могат да напуснат работните си места, за да я направят. Ангажиментът на Ронън към Брад е не толкова обещание за незабавни действия, колкото запис на заповед, който да бъде осребрен в някакъв неопределен бъдещ момент. Целта им е да възстановят справедливостта на американския фондов пазар и за първи път в историята на Уолстрийт – да я институционализират. Имат и не докрай разработената идея да положат „Тор“ в основата на необичаен нов вид фондова борса, на която брокерите да могат да изпращат поръчките си за фондовия пазар, а „Тор“ да ги насочва към всички останали борси. И все пак никой от тях, най-малко пък Ронън, не вярва, че „Тор“ е в състояние самостоятелно да промени фондовия пазар, най-вече защото се съмняват, че големите брокерски фирми ще предадат за изпълнение от трета страна своята най-ценна стока – поръчките на клиентите си за фондовия пазар. Подозират също, че пазарът е тровен и от други форми на несправедливост – все проблеми, които „Тор“ няма как да реши.
– Давам на това, с което разполагаме в момента, 10% шанс да проработи – казал Ронън на колегите си. – Но ако сме четиримата, шансът ни да се справим е 70%.
След като излязъл от офиса на Брад Ронън разбрал, че разговорът, който искал да проведе с баща си, вече е друг – имал нужда от бащиния си съвет. Вече бил поел голям риск, като напуснал работата си в телекома, където изкарвал почти половин милион годишно, заради работата на Уолстрийт, за която му плащали 1/3 от тази сума. Справял се добре – от РБК току-що му били изплатили почти 1 млн. дол. бонус и му предложили да ръководи по-доходоносната част от сделките им на фондовия пазар. („Казаха, че мога сам да определя цената си.“) Докато самолетът му се снижавал над ирландския бряг, Ронън се опитвал да разбере дали не е с ума си, като напуска работа за 910 000 дол. годишно, заради работа за 2000 дол. на месец – пари, които е много вероятно да му бъдат изплатени от средствата, които той самият е инвестирал в новата компания. Баща му може да не поиска да научи подробности, но би разбрал в какво се състои затруднението му.
– Исках да го попитам дали е имало момент, когато е спрял да рискува. Не знаех дали РБК е в такъв период.
Но когато най-после сяда с баща си, Ронън осъзнава, че не би могъл да обясни същността на затруднението си, ако не признае размера на бонуса.
– Когато му казах, че съм изкарал 910 000 дол., едва не получи сърдечен пристъп – разказва Ронън. – Искам да кажа, преви се на две в стола си.
След известно време баща му се съвзел, погледнал го и казал:
– Знаеш ли, Ро, засега изглежда, че рисковете, които поемаш, ти се отплащат. По дяволите, защо не?
На 3 януари 2012 г., вторник, Ронън каца обратно в Ню Йорк, включва блекберито си и вижда множество нови съобщения. Първото е от Брад, който му съобщавал за оставката си в РБК. Ронън си спомня този момент:
– Следващите десет съобщения гласяха: „По дяволите, Брад Кацуяма току-що си подаде оставката!“

Майкъл Луис, „Бързаците”, изд. „Litus“, 2015