АНОТАЦИЯ
„Аз не правя кино. Аз правя филми. Филми, които са за забавление. Правя ги за конкретен момент. Не очаквам да векуват. Има много малко филми, които са достойни за това, заснети от други. Просто не мога да мисля с тези високопарни понятия – разбирате ли, ние не правим филми, ние правим (с превзет акцент) КИНО!“. Това е само едно от ироничните откровения в „Разговори с Били Уайлдър“, безценна книга, очевидно вдъхновена от класиката в жанра – разговорите на Трюфо с Хичкок. Камерън Кроу притежава не само опита на журналист от сп. “Rolling Stone”, за което е интервюирал всички легенди на рока, но и киноманските си пристрастия към филмите на Уайлдър. Така той успява да придума 93-годишната тогава легенда за задълбочени разговори. Знаели ли сте например, че Мей Уест и Мери Пикфорд отказват ролята в „Булевардът на залеза“, а Уайлдър от своя страна отказва да даде на Мерилин Монро главната роля в „Сладката Ирма“? Можете да научите изключително интересни лични впечатление не само за Монро, но и за други митове на киното, направили някои от най-забележителните си роли тъкмо във филмите на Уайлдър – Хъмфри Богарт, Одри Хепбърн, Джак Лемън, Уилям Холдън, Шърли Маклейн, Уолтър Матау. Книгата е забележителен израз на преклонение от един от най-интелигентните режисьори на модерното кино към наистина велик класик – Били Уайлдър.
УАЙЛДЪР (1906-2002) е американски режисьор, сценарист, продуцент и журналист от австрийски произход. С филми като „Булевардът на залеза“ (1950), „Някои го предпочитат горещо“ (1959) и „Апартаментът“ (1960), Уайлдър се превръща в един от основоположниците на Златната ера в американското кино. Заснел е над 50 филма, 14 от които са носители на Оскар“-и. През 1986 г. Били Уайлдър получава наградата на Американския филмов институт за цялостен принос.
ОТКЪС
„Измислил ли си добър край за това нещо?“ – пита Били Уайлдър, най-великият жив режисьор.
Сега е пролетта на 1998 г., вече се е изговорило твърде много за дъждовете на Ел Ниньо, затова няма да споменаваме силните валежи, които обсипват Калифорния в този странно мокър следобед. Току-що сме се срещнали пред офиса му на малка уличка в Бевърли Хилс и сме изкачили стълбите до малката стая, която му служи за работно място. Той отделя точния ключ от халката в ръката си и поглежда към връзката на лявата си обувка, която се е развързала. Още една стъпка може да означава падане и той замръзва насред коридора. На деветдесет и една години е и за него навеждането от изправено положение е невъзможно от години. Той не поглежда към мен, нито аз към него. Моментът е неудобен и за двама ни, аз се навеждам и бързо завързвам връзките, като нито един от двамата не казва и дума. Влизаме в офиса му и сядаме да проведем последния от разговорите ни – серията интервюта, продължили повече от година.
Представете си за момент елегантно парти с герои от филмите на Били Уайлдър.
Уолтър Неф от „Двойна осигуровка“ е седнал на пианото и обръща поредното питие. Той се опитва да не гледа втренчено пърхащата Шугър от „Някои го предпочитат горещо“. Фран Кюбелик и Си Си Бакстър от „Апартаментът“ танцуват на някакъв постмодерен джаз в съседната стая, докато Норма Дезмънд от „Булевардът на залеза“ слиза по стълбите и отива към безскрупулния и амбициозен Чък Тейтъм от „Скритият коз“. Навън, в обляната от лунна светлина вечер зад едно дърво се крие поболялата се от любов Сабрина и се опитва да зърне Дейвид Ларъби.
Каква вечер би била само. Но домакинът едва ли би останал дълго да приема аплодисменти. Били Уайлдър – майсторът на екранния разказ, не обича комплиментите по негов адрес. През последните десет години от живота си той прекарва в чинно приемане на безброй награди, но истината е още „по-уайлдъровска“. Същите тези икони на индустрията, които се надпреварват да му изказват почитта си, можеха да възложат на великия Уайлдър да режисира нови филми. Уайлдър се придвижва със затруднение, понякога си помага с бастун. Въпреки това той е почти всеки ден в офиса си в Бевърли Хилс, за да преглежда пощата си, да поддържа контактите си в артистичните среди и за да следи какво става в експлозивното и за жалост често лишено от интересни герои днешно кино.
Филмите на Били Уайлдър са истинска съкровищница от невероятно витални образи от плът и кръв. Сред тях има комедии, от които падаш от смях, проницателни психологически изследвания, социална сатира, спиращ дъха съспенс, болезнена романтика... най-хубавото от живота – тъжното и смешното, комичното и трагичното, са застъпени поравно в творбите му. Великият Ернст Любич го научава на тънкостите и радостите на режисурата, но вероятно годините на Уайлдър като журналист му позволяват да разбере как изглежда и звучи истината. Може би именно затова филмите на Били Уайлдър днес се смятат за по-правдиво мерило за човешката природа, отколкото тези на който и да е от съвременниците му. През 1997 г., на симпозиума на Гилдията на американските режисьори с участието на номинираните за наградата ѝ творци, четиримата от тях, които присъстваха, бяха помолени да назоват хората, които са подпалили фитила на творческото им вдъхновение. Имаше пълен консенсус само за едно име: Уайлдър.
