SKIF препубликува от фейсбук профила на Chavdar Panov речта на кинематографиста Били Уайлдър (1906 - 2002) при получаване на Наградата на американската филмова академия "Ървинг Талберг" за цялостни заслуги.
11.04.1988 г., Шрайн Сивик Аудиториум, водещ на церемонията Джак Лемън.
------
"Благодаря ви много. Разбирам, че това е най-престижната награда, която можеш да получиш, с изключение на Нобеловата награда, разбира се. Бих искал да вземеш това [сваля трофея от подиума и го подава на Джак Лемън], защото имам чувството, че ще се счупи.
Специално бих искал да благодаря - след като благодарих на управителите на Академията и на членовете, както и на всички милиони фенове, които имам по целия свят, в цивилизованите части на света - много бих искал да благодаря на един конкретен господин, без чиято помощ нямаше да стоя тук тази вечер. Забравих името му, но никога не забравих състраданието му. Той бе американският консул в Мексикали, Мексико.
Сега, представете си - 1934 г. Една година след пуча на Хитлер. Всички сме в изгнание: Цюрих, Лондон, Париж. И тогава ми провървява - продавам една история на Холивуд и получавам виза за посещение за шест месеца. После идвам тук и започвам да работя, но шестте месеца минават много, много бързо. Не искам да си тръгвам. Искам да остана в Америка. И така, казват ми, че се нуждая от имиграционна виза, поради което трябва да напусна страната, да получа имиграционна виза и след това да се върна, за да вляза отново с подходящите документи.
Така че отивам в Мексикали, където е най-близкото американско консулство, точно от другата страна на границата с Калифорния. И когато ме въвеждат в кабинета на консула се обливам в пот. Не от жегата, а от паниката, страха. Знаех, че ми трябват цял куп документи - клетвени декларации, официални доказателства за предишно местожителство, заверени свидетелства, че никога не съм бил престъпник или анархист. Нямах нищо, нищо. Само паспорта, акта ми за раждане и няколко писма от американски приятели, гарантиращи, че съм безобиден. Изглеждаше безнадеждно.
Консулът - приличаше малко на Уил Роджърс - разгледа оскъдната ми документация. "Това ли е всичко, което имате?" - попита той. А аз отговорих: "Да."
Трябва да обясня, знаете, че бе нужно да се измъкна от Берлин много бързо, примерно за двайсет минути. Един съсед ми беше съобщил, че двама мъже в униформа ме търсят. Имах достатъчно време да нахвърлям няколко неща в куфара и да се кача на нощния влак за Париж. Консулът просто ме погледна и каза: "Ами, как очаквате да го направя, само с тези документи?". И аз му отговорих, че се опитах да ги получа от нацистка Германия, но те просто не реагират. Разбира се, можех да ги получа, ако се върна в Германия, тогава естествено щяха да ме качат на влака и да ме изпратят в Дахау. И така, той просто продължаваше да ме гледа и да ме гледа, а аз не бях сигурен дали ме разбира какво говоря. Чувал съм за цели семейства, които са прекарали години там в очакване на виза и за други хора, които така и не са получили. А повярвайте ми, исках да се върна в Америка. Изглеждаше зле.
Така че просто седяхме там и се гледахме един друг, аз и консулът, в пълно мълчание. Накрая той ме попита: "С какво се занимавате? Имам предвид професионално?" И аз казах: "Пиша филми." А той каза: "Така ли?" Стана и започна да се разхожда, някак зад гърба ми, но имах чувството, че ме измерва. След това се върна до бюрото, взе паспорта ми, отвори го, взе един гумен печат и направи така [тупва два пъти по подиума], върна ми паспорта и каза: "Напишете няколко добри".
Това беше преди петдесет и четири години. Оттогава се опитвам. Със сигурност не исках да разочаровам онзи скъп човек в Мексикали. И знаете ли, като погледна назад, си мисля, че съм живял очарователен живот. Никога не съм очаквал нещо подобно, като наградата "Талберг". Вие без съмнение сте най-щедрите хора на света. И се надявам, че гледате, И. А. Л., защото част от това е Ваше дело. Така че се оправяйте, нали? Благодаря ви много, много."
