След въздействащия роман "Пътникът" българските читатели вече могат да се срещнат и със Стела Марис – финалната част от последния литературен проект на носителя на „Пулицър“ Кормак Маккарти. Книгата излиза за първи път на български с логото на издателство „Кръг“, в превод на Венцислав К. Венков и с корица от Милена Вълнарова.
Действието започва на 27 октомври 1972 г., когато двайсетгодишната Алисия Уестърн постъпва в психиатричната клиника „Стела Марис“, носейки 40 000 долара в чантата си. Тя е дъщеря на един от учените, участвали в създаването на атомната бомба, а в разговорите със своя психиатър постепенно разкрива сложния свят на собственото си съзнание – болезнената връзка с брат си Боби Уестърн, познат от „Пътникът“, тежестта на семейното наследство и халюцинациите, които я преследват от години.
Докато Алисия се приближава все по-опасно до границата между разума и разпада, романът навлиза в дълбините на математиката, физиката и философията. Между самотата, познанието и самоунищожението Маккарти поставя въпроса дали човешкият ум е способен да понесе истината за самия себе си.
За "Стела Марис" списание Esquire отбелязва, че докато много писатели изследват човешката душа, Маккарти стига още по-далеч – до въпроса какво изобщо представлява душата и дали тя съществува.
С характерната си сурова поетичност и интелектуална дълбочина авторът превръща романа в размисъл върху вината, паметта, любовта и смъртта. Книгата едновременно допълва и преобръща историята, започнала в „Пътникът“, разкривайки нови пластове от отношенията между Боби и Алисия Уестърн.
"Стела Марис" и "Пътникът" оформят своеобразен двутомен завършек на творческия път на Кормак Маккарти. Макар различни като тон и структура, двете произведения се преплитат в мащабна литературна конструкция, която може да бъде четена както последователно, така и самостоятелно.
КОРМАК МАККАРТИ (1933–2023) е сред най-влиятелните американски автори на съвременната литература. Роден в Роуд Айлънд и израснал в Тенеси, той изгражда отличителен стил, съчетаващ суров реализъм, философска дълбочина и поетична сила.
Още преди да достигне световна популярност, Маккарти получава престижни отличия като стипендиите „Гугенхайм“ и „Макартър“, които утвърждават мястото му сред големите имена на американската литература.
Сред най-известните му произведения са "Няма място за старите кучета", адаптиран от братя Коен във филм, отличен с четири награди „Оскар“, както и "Пътят", удостоен с наградата „Пулицър“ и превърнал се в едно от най-значимите литературни събития на своето време.
ОТКЪС от „Стела Марис“
Как я карате?
Прилично.
Липсвахте ми миналата седмица.
Ами какво да се прави. Как да ви кажа. Заета бях.
Заета.
Шегувам се.
Добре.
Добре.
Какви мисли ви занимават?
Де да знам. Кажете ми нещо за жена ви.
За жена ми.
Да.
Италианка. Как изглежда?
Да.
Привлекателна е. Обича Бах. Обича италианската кухня. Работи с глухи деца.
Умее ли да готви?
Да.
И не е еврейка.
Еврейка е.
И симпатична.
Много симпатична.
Премълчавате нещо.
Бяхме разведени. В продължение на три години. После се оженихме повторно.
Държали сте се лошо с нея.
Да. Вярно е.
Защо?
Защото бях идиот.
Така казва и Опенхаймер. На изслушванията.
Странен кандидат за идиотизъм ми се струва.
Според мен именно затова цитатът се помни лесно. Онези, които са го познавали, Айнщайн, Дирак*, Фон Нойман, твърдят, че бил най-умният човек, когото са срещали.
Опенхаймер.
Да.
Предполагам, че и баща ви го е познавал.
Баща ми работеше при него.
Какво мнение имаше?
За Опенхаймер.
Да.
Казваше, че бил приятен, очарователен, ерудиран. Прекрасен организатор на домашни забави. Но и малко плашещ.
Плашещ?
Да.
В какъв смисъл?
Според него интелигентността на Опенхаймер не била напълно обуздана. И затова бил способен да взема лоши решения.
Така ли беше наистина?
Да.
Но не със сатанински характер.
Това би било преувеличение.
Предполагам, че Сатаната не е част от вашия мироглед. Дори когато сякаш отчитате нещо силно наподобяващо злото в живота като цяло. Споменахте мнението на Честъртън.
Ами никога не съм виждала Сатаната. Макар това да не изключва вероятността той да се появи. Онова, което Честъртън не коментира, са необичайно материалните интереси на Господ. Ако сте изцяло духовно същество, за какво ви е изобщо да се занимавате с материалното? В деня на Страшния съд всички тела се въздигали? Това пък за какво е? Духовете са безплътни, а не невъплътени? Христос се възнася на небето като предполагаемо физическо тяло. Божеството бива обременено с нещо, което дотогава не е било принудено да понася. Да се чуди човек как да разбира подобни бълнувания. Надявам се, че ви става ясно защо Честъртън гледа да стои настрана от тях.
И това ли беше част от духовната криза, за която споменахте?
Това е само коментар. Духовното естество на реалността е основна грижа на човечеството, откакто го има, и скоро няма да отпадне. Идеята, че всичко е просто материя, май не ни задоволява.
Вас задоволява ли ви?
Ха, тук е спънката! Нали?
Израсли сте в Лос Аламос.
Да. Там живяхме до смъртта на майка ми. Е, тя всъщност умря в Тенеси.
Помните ли Лос Аламос?
Да. Разбира се.
На колко бяхте, като се махнахте оттам?
Единайсет.
Единайсет.
Да.
Как изглеждаше?
Лос Аламос.
Да.
През войната трябва да е било доста примитивно място, струва ми се. Говори се, че разполагал с осем хиляди пожарогасителя и пет вани. И безкрайна кал. Онова, което ми е останало като спомен, е най-вече пълната ни къща с гости, които си приказваха до три сутринта.
И това ви държеше будна до три сутринта.
Да. Къщата вонеше на парфюми и цигарен дим. Чуваше се звънтенето на чаши. Лежах и слушах, докато си тръгнеше и последният гостенин.
Няма начин да сте разбирали за какво си говорят.
Онова, което разбрах, беше, че трябва да науча за какво точно си говорят.
Помните ли най-ранните си мисли?
Освен мисли друго нямах.
Не съм сигурен, че ви разбирам.
Разбирах, че ме чака дълъг престой там, където съм, и че съм длъжна да разбера що за място е. И че всичко зависи от това дали ще разбера къде се намирам. Не че смятах, че трябва да съм някъде другаде. Вече ми беше ясен светът като абсолютна величина. Но бях длъжна да разбера какво представлява той.
От страх ли?
Да.
Бърз отговор.
Децата са плашливи същества.
На каква възраст открихте математиката?
Вероятно отпреди най-ранните ми спомени. Първоначално бях музикална. И притежавах идеален слух. Още го притежавам. Предполагам, че след известно време започнах да възприемам света като, общо взето, противоречащ на всяко давано му описание. Но музиката продължаваше да е изключение във всяко едно отношение. Струваше ми се неприкосновена. Автономна. Напълно себепозоваваща се и последователна във всяка своя част. Ако желаете да я опишем като трансцендентна, можем да говорим и за трансцендентността, но надали ще стигнем много далеч. Самата аз проявявах дълбока синестезия и смятах, че щом музиката притежава присъща ù реалност – цвят и вкус – доловима само за малцина, може да се предположи, че има и други, все още неустановени свойства. Но субективността на тези неща в никакъв случай не ги маркираше като въображаеми. Май не успявам да се изразя много разбираемо, а?
Продължавам да ви слушам.
Разтеглите ли някой къс музика – фигуративно казано – с отдалечаването на тона избледнява и колоритът му. Нямам никаква идея къде да вместя това.
Откъде в такъв случай произхожда музиката?
Никой не знае. Една платоническа теория на музиката само размътва водата. Музиката не произхожда от нищо освен от няколко сравнително прости правила. Което не опровергава факта, че никой не ги е измислил. Правилата. Нотите сами по себе си не представляват почти нищо. Но защо някое конкретно съчетание от тези ноти е способно да окаже толкова мощно влияние върху нашите чувства, е загадка, за която няма дори минимална надежда да бъде разгадана. Музиката не е език. И не се съотнася с нищо друго освен със себе си. Дори ако решите да преименувате нотите с букви от азбуката, това няма да промени нищо. Странното е, че не става дума за абстракции. Можем ли да приемем за завършена музиката, която познаваме? В какъв смисъл? Има ли вероятност тепърва да открием категории от рода на мажор и минор? Вероятността е минимална, не мислите ли? Но пък и куп други неща са изглеждали невероятни до момента на появата им. И какво означават тези категории? Откъде са се появили? Как да разбираме това, че са две отсенки на синьото? Така, както аз ги виждам. И ако музиката е съществувала и преди нас, за кого е съществувала? Шопенхауер е писал някъде, че ако цялата Вселена изчезне, единственото, което ще остане след нея, е музиката.
* Пол Ейдриън Морис Дирак (1902 – 1984) – английски физик, Нобелов лауреат по физика за 1933 г., един от създателите на квантовата механика. – Бел. прев.
