SKIF публикува откъс от книгата на Стефан Иванов „Разговори с Маргарита Младенова“ (издателство "Кота 0", корица: Бояна Павлова, коректор: Мария Венедикова). Това е автобиография под формата на разговор, в която става дума за детство, образование, артистични предизвикателства, живота и пътешествията на театралната режисьорка.
---
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА е основател на Театрална работилница „Сфумато“ и е неин директор от 1989 г. Професор е в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Режисьор в „Сфумато“ и гост-режисьор в редица театри в България и чужбина. Създала е над сто и петдесет постановки за драматичен театър, телевизия и опера в България и за чуждестранни театри и фестивали. Постановките ѝ в „Сфумато“ са част от сфуматовските „програми“, чиято цел е навлизане в поетиката на автор или текст чрез няколко представления. Спектаклите й участват редовно във всички театрални форуми в България, както и в над шейсет международни фестивала и гастрола в престижни театри в цяла Европа, Япония и Корея. Тя е провела над четиресет ателиета с български и чуждестранни актьори върху Чехов, Лорка, Пушкин, Бекет, Достоевски, Радичков. Носител е на всички национални награди за театър за над двайсет свои постановки. Представленията ѝ са носители и на множество международни награди.
"Познавам Маргарита Младенова (или Грети, както я наричат всички – студенти, актьори, режисьори, сценографи, сценични работници, композитори, всички) от „Малък сезон“ в „Сфумато“ през 2008 година. Прочетох стихотворение, посветено на Снежина Петрова, от основната сцена на театъра. Оттогава сме прекарали хиляди часове заедно. Разговаряли сме през повечето от тях. Благодарен съм за това, за хубавите разговори. Тази книга е плод на осемнайсет часа разговори от 2016 година. Всяка част е отделен диалог помежду ни. Премахнал съм по-голямата част от собствените си думи, коментари и допълващи въпроси, за да може потокът на нейното говорене да тече свободно и да върви нататък безпрепятствено. Сигурен съм, че тази книга е само подготовка, първа изследователска експедиция и репетиция. Сигурен съм, че тя ще има свое продължение." - Стефан Иванов
1.
Да поговорим за началото, за Свищов, за рождения ден?
- Записана съм на 25 април и така си знам, въпреки че мама ми е казвала, че според нея съм родена малко след полунощ, а на другата сутрин са записвали родените деца от предишната вечер и са ме записали на 25-и.
Майка ми и баща ми са учители, със сестра ми Теменужка имаме разлика две години и половина и откакто се помня, не съм едно дете, не съм сама и това, което имам, по-скоро като усещане, за детството си, са преходи от разни квартири и бедност без мизерия.
Имам памет за двама адски грижливи хора, които много си обичат децата и децата около тях, доколкото е такава професията им, и живеенето беше задружно. Абсолютно освободено от някакви норми, догми, безапелационни забрани, заповеди. И двамата ми родители по-скоро слушаха децата си и се вглеждаха в това, което децата искат, отколкото обратното – да настояват какво трябва да бъде и да се прави. Не бяха скучни учители. Освен това по цял ден бяха на работа и ние със сестра ми ходехме на детска градина, където за мен беше много хубаво. Явно не съм се чувствала толкова специално дете, което да се чувства зле между други деца. Имахме учителки, които и досега си спомням, свиреха на акордеон и цигулка. Играехме, пеехме, пролетно време ни водеха извън града да берем цветя. Някак ни въвеждаха в това, че животът не е само стаята, мама и татко. Това се случваше по някакъв съвършено естествен път, който сега не знам дали учителите следват.
Колкото и да е абсурдно, когато човек говори за онези времена, би трябвало да му идват наум норми и догми, които още в ранното детство са натрапвани, но нищо подобно не си спомням. Родителите ми се бяха оженили млади, бяха отговорни и загрижени за неща, които не идваха от никакви конюнктури, от никакво „трябва“, а от това как те го искат. И двамата не са от Свищов. Баща ми е от Горна Студена, близо до Свищов, а майка ми е от Здравец, село край Търговище. Летата със сестра ми ходехме ту в едното село, ту в другото. Те са се запознали и влюбили в Шумен, където има педагогически институт, и ние бяхме ранни деца на хора още незавършили. Баща ми следваше педагогика, когато вече бях ученичка, и върху мен внимателно и със студентско любопитство се опитваше да прилага разни макаренковски методи и да провери дали те са полезни за детето – дали не е много топло на детето, дали не е по-добре да се учи в студена стая, – но всичко това не ставаше церберски, нямаше страх, имаше желание да правим това, което правехме, и да ни е приятно. Това са ми първите усещания, именно на доверие към близките.
Майка ми се казваше Янка Грудева Стоянова, а той – Стоян Асенов Стоянов, т.е. тя взе неговата фамилия. Когато бях женена и след като се разведох, останах с фамилията на мъжа си, спазих тази традиция или как да го кажа, не съм по баща Младенова.
Кой е първият детски спомен, най-яркият?
- Аз имах голям страх от това да ме снимат с фотоапарат и досега не обичам. Има голяма ирония в това, че синът ми е кинорежисьор, снаха ми е фотограф и аз разбирам значението на това запечатване на „сега“, но това нежелание да стоя срещу фотоапарата остава със страшна сила.
Първият ми спомен е точно как са ме сложили на стената, на оградата са ме изправили, трябва да съм била на две години и нещо, като гледам снимката, съвсем малка и с анцуг. Разревана съм и са ме снимали така, уплашена от фотоапарата, голям, с мех и триножник. Изглеждаше ми така, сякаш иска да ми направи нещо лошо. Оцъклено око срещу мен, което е агресивно. Това ми е първият спомен, така го тълкувам. Имам и други, много изтичащи образи. Да речем, когато са ме водили извън града. Имаше цвете, което се казваше „бабино ушенце“, вътре е тъмночервено и е кадифено, особено е, неземно, не е обикновено цвете, което, като го гледах нацъфтяло през пролетта, ме интригуваше и плашеше едновременно. Имах чувството, че не трябва да го пипам.
Или на село, в ранното лято, много се впечатлявах от една узряла вишна и как минава светлината през нея. Имаше някакво чудо в тези, на пръв поглед, обикновени неща и се взирах в тях. Била съм сякаш съзерцателен тип дете в тези ранни спомени. После се одързостих, летата почнахме да правим театър на село и така започна цялата работа.
Какъв театър?
- Приказки. Понеже по цяло лято бяхме там, в Здравец, и се събирахме деца отвсякъде, които имахме баби и дядовци, и се събирахме и правехме спектакли по Братя Грим, Андерсен, български приказки. Като ги четяхме, си представяхме как може да ги направим. Бяхме малки, току-що се бяхме научили да четем. Беше, преди да отидем на училище. От детско време любима книга ми беше „Бъди добър до смърт“ на Жигмонд Мориц, четях и я препрочитах, и плачех. Правехме спектакли и забележителното беше, че моята баба Ганка, Гергана, участваше в тези репетиции. Тя беше готова да отвори скрина, да извади платове и платнища, да свали пердетата от прозорците. Тези спектакли ги правехме в читалището, беше вълнуващо, имаше билети и идваше цялото село. Хората си носеха столчета, местата свършваха бързо. Тогава си спомням, че същински интересното не ми беше да играя на сцената, а какво може да стане на сцената. Всички участвахме, правехме заедно костюми от хартия и вестници, режехме, лепяхме и създавахме обстановка. Бяха големи събития. В Свищов също го правехме през лятото. Всички ни уйдисваха на акъла и идваха да гледат. В една от програмите към представление в Народния театър съм писала за старинните делви, съдове за съхранение на жито от римско време. Те се пазеха под навес в двора на къщата музей на Алеко Константинов. Там също правехме театър. Влизахме в делвите, подавахме си главите и така правехме диалози, а другите деца гледаха. Имаше наивистични и нестандартни открития за това какво е театърът. Разбира се, самодейни, но ние не имитирахме театър, защото буквално не знаехме какво е това нещо. Стояхме заедно и създавахме друга реалност, в която да ни е интересно и да има кой да ни гледа.
Освен приказки и диалози си строяхме и други сюжети, използвахме пословици, поговорки, гатанки, пеехме, свирехме и танцувахме, правехме гимнастика. Доста безскрупулно се отнасяхме към това дали можем, или не можем. Никой не ни се месеше. На село имаше плетени рогозки от царевична шума и бяха хубав тепих и театрално пространство. Баба и дядо сядаха на столчетата и ние на рогозката показвахме разни неща, да правим шпагат и мост, казвахме текстове наизуст. Бяха един вид театрални действа.
Желанието да възпроизведеш едно усещане за вълнение и чудо, което не се знае откъде го зареждаш.
Имам спомен, и не си измислям, за особен трепет през тайнствата на живеенето, проявени през най-прости неща. Като това цвете, като вишната. И ей така просто забаквах, можех да стоя с часове. Вдъхновявах се, като излизахме от стаята. Имаше и животни, агънца, кокошки, жънеше се, вършееше се. Забележителни и извънредни неща. Баба ми си говореше с животните, с всички бъбреше като с разумни същества. Баба ми, повече от родителите ми, те бяха по-улисани в грижите си, имаше някакъв театрален хъс и бацил и е трудно да се каже къде му е коренът. Спомням си, че като се събираха жените надвечер, докато чакат да се върнат животните от паша, сядаха отпред на пейката и баба ми е правила интересни неща. Влизаше вътре, слагаше си едни мъжки гащи, обличаше се по мъжки и имитираше един дядо Тимню, да речем, или хора, които всички знаят и са чешити, странни, характерни. Баба ми правеше такива джумбуши. Беше спонтанно, никой не я караше да го прави. Не ѝ търпеше търпилото само да седи в нещата, които така или иначе ще свърши, ще сготви, ще изпере и изчисти. Още нещо искаше да има в живота, по-силно, което да кара всички заедно да се радват.
Особено беше и когато дойдеше пътуващото кино на село. Филмите ги прожектираха по тъмно на светлата стена на училището. Хората се стичаха към двора, носеха плодове, сладкиш или баница. Цялото село сядаше, спомням си звука на киномашината, и въобще не помня какво сме гледали. Останало ми е единствено това велико усещане, сякаш се качваш на космически кораб и пътуваш за съвсем друго пространство, и попадаш на непозната планета. Обичах и когато надвечер в хлебарницата изпичаха хляба, вадеха го с лопатите и ме пращаха да купя. Любимо ми беше не само заради миризмата. Струпваха се около мен, даваха ми чантата и парите за два-три хляба. Чакането на опашката, разговорите сред топлия аромат за това какво е станало в махалата с този и онзи, защото всички се знаят и са близки. Всеки си взима самуните и си ги отнася вкъщи. Баба насипва отгоре олио, червен пипер, сол и чубрица. Не може с думи да се опише това особено велико нещо, което е свързано с хляба. В много представления, които съм правила, има хляб. Това усещане за хляба, маята, тестото, месенето, разточването. Обожавах баба не като седнеше да готви, а именно да прави хляб, да прави всички тези действия, да препърли корите, да ги остави. Това винаги ми е действало като нещо особено, свещено, сакрално. Баба хиляди пъти го е правила и движенията ѝ бяха толкова отмерени, без нищо излишно, ръцете ѝ танцуваха. Когато след години гледах представления на Пина Бауш, си казах, че тази хореография на живеенето не е измислена, извлечена е от особените видове човешки действия, шлифовани от безкрайни повторения и издигнати високо нагоре през шлифоването. Има нещо, което първо се случва и едва сетне можеш да го обясняваш, да го разкриваш през ума, но първо ти се случва. Силата на първите случвания е голяма. Детството е бедно, ако те липсват, ако не те зареждат сетивно.
Кой първи ви заведе на театър?
- Започнах да гледам представленията на Търновския театър в читалището „Еленка и Кирил Д. Аврамови“ в Свищов, то носи имената на дарителите и мисля, че така се казва и днес. Там гостуваха професионални театри. В началото бях с мама и татко, по-късно и сама или с приятели от училище. Гледах доста сериозни представления. Спомням си Елена Стефанова, която гледах тогава и след това, когато завърших Академията и отидох в Русенския театър, тя беше там и аз работих с нея в представление по Йон Друца. Беше сбъдната мечта.
В читалището съм гледала и Тодор Колев. Не си спомням пиесите, които гледах, или заглавията им, но си спомням нирваната, в която изпадах. Не исках да свършва и не ми беше скучно. Магия през тези живи човеци на сцената, които слушаш и гледаш. Не съм осмисляла гледаното, оставяла съм му се. Нямах нужда да разбирам, а по-скоро да бъда там и да попивам. Действително ми се струваше, че това е един по-висок и различен живот. По-божествен. Като кандидатствах после в Академията, бях сигурна, че това е особено пространство и всички допуснати, особено преподавателите, са на някакъв Олимп.
Наивни и идеалистични представи за театъра, но възприятието ми беше такова, беше ми много детинско и сетивно, гледах като втрещена и безкритично. Странно е, но с никого не говорих за театъра. За много други неща разговарях с нашите, но същинските ми важни неща бяха мои вътрешни потоци, състояния, допускания, фантазии, фантасмагории, които не съм имала никаква необходимост да споделям и обяснявам. Имах и дневник. Един път татко ми беше намерил тетрадката и цялата я беше изпонашарил с червено мастило и с въпросителни. Сигурно е имало неща, които са го напрегнали или разтревожили. Имало е степен на откровеност, на непритворност, която през неговото учителско възприятие кой знае какво е индикирала.
Давах на родителите си малко поводи да са недоволни. Бях пълен отличник, никакво кой знае какво усилие не ми костваше да уча, обичах да знам и да решавам задачи. А и не исках да ги компрометирам или излагам по някакъв начин, защото те бяха учители. Свършвах с ученето бързо, за да не ме закачат и часове наред да си пътувам в моите коридори, които си оставаха лична тайна. Другите ми пътешествия бяха до печката, с книжката. Чета и навлизам свободно в пътища, където никой няма да те изпитва за „отличен“ или за „двойка“ за прочетеното. Любимите ми часове да си блея, както се казва, и като възрастен човек вършех всичко останало, за да ми остане отвоювано време, в което да си правя каквото си искам. Родителите ми имаха такова доверие, че като се омъжих и им се обадих, че съм се омъжила и съм се преместила в къщата на мъжа си, те ми казаха „добре“ и не се разтревожиха кой и какъв е този човек. И после дойдоха, видяха, запознаха се и всичко постфактум стана, както би трябвало да е, предварително. Свекър ми и свекърва ми се учудиха на това какво доверие ми имат майка ми и баща ми. Щом съм решила и избрала, значи всичко е наред и не може да е червиво или подозрително. Имаха ми доверие, но не са ме глезили никога, нямаха и време за това. Оставяха и зачитаха интимното пространство на децата си. Никой не ми се е карал. Само със сестра ми се заинатявах и исках да имам каквото и тя, и няма да лъжа, че съм била щедра по природа. Тогава родителите ми казваха, че съм по-голяма и трябва да отстъпя. И отстъпвах, но това не натрупваше доброта в мен и ми тежеше, че съм по-голяма и отстъпвах. Струваше ми се, че един път трябва да съм аз, друг път тя, помежду ни този негласен договор го нямаше, нямаше го и после. Ние сме много различни и имаме зачитането за тази голяма разлика, не възрастова, но истински близки, истински приятели ние не сме били. Истински приятели ми бяха персонажите от книгите и от баба ми.
Баба Ганка разказваше приказки по начин, който ги правеше нейни, разказваше ги и през гласове, без да мръдне от мястото си, ги разиграваше, правеше си гласа ту дебел, ту тънък. Слушах и виждах какво се случва. Тя беше с „четвърто отделение“, както казваше, но по цяла зима четеше книги. С нея можеше да се говори за всичко. Тя беше от Беломорието, избягали са 1903-та и заради това говореше на странен език, който не мога да възпроизведа. В това село половината бяха беломорци. Интонацията в езика ѝ ми е останала, за сметка на изречени мъдрости, гальовно говореше и много ни се връзваше и ни ходеше по ума. Беше чевръста, дребна, мургава и синеока. Вървеше с безстрашие през живота и за разлика от дядо, не беше хрисима, той беше по-плашлив човек. Той и затуй я слушаше. Тя имаше и чувство за хумор, родителите ми нямаха такова, мисля, че и аз също го нямам. Не знам на какво се дължи. И го казвам като силно качество. А в някоя рискова ситуация, когато тръгвах да плача, тя казваше: „А! Ще иде на кучето!“, или ме слагаше в коритото, поливаше ме и повтаряше: „Да изтече с водата, да изтече с водата“. Бодър човек и храбра жена беше в малките перипетии, даже без да й са се случвали кой знае какви големи изпитания.
Имало ли е нещо наистина страшно в детството ви?
- Имам няколко такива случки, все по незначителни поводи, но много бях уплашена и след едната от тях се разболях от жълтеница. Едната беше, като баба и дядо бяха на нивата и бяхме сами вкъщи със сестра ми и с братовчеди. Всички бяха по-малки от мен. Тогава видях змия на плочите в двора, тя нищо не правеше, но ме хвана страх и набутах децата вътре, заключих вратите и чаках възрастните да се върнат. Друг случай беше, когато баба не беше край мен и излях мазнина в огъня, лумна пламък и адски се уплаших. Не са кой знае колко страшни историите. Бая страхлива бях. Но не ме беше страх, когато се събирахме нощем с другите деца да си говорим страхотии. Самата цел на събирането беше да се плашим и не се стрясках от историите за духове, караконджули, таласъми и неясни силуети. Когато се играе на „страшно“, това предизвиква особена възбуда и е ясно, че е наужким. Страшно е, щом се случи нещо, иска се от теб да реагираш и не знаеш как и какво да сториш, ступор.
А бели и пакости?
- Не бях беладжийка. Има такива деца, които са „като дърто“, както казваха. Само наум и във фантазията бях щурава и нагазвах в забранени територии. Там нямаше риск и можеше да се стига докрай. По-късно си дадох сметка, че и това не е точно така, не е безрисково и безнаказано. Но си спомням и друго. Цялата бабина къща беше с измазани подове, беше кирпичена къща, макар и голяма, и в една от стаите имаше дупка на пода. Използваха стаята като склад. През дупката се виждаше долното помещение и беше забранено да се ходи там, за да не паднеш. Дупката беше обект на непреодолимо и страстно желание. Исках да отида, да клеча край нея и да гледам надолу. Именно защото беше забранено и опасно. Докато си почиваха следобед, бяха навън или вършеха нещо, отивах в стаята и беше вълнуващо докъде по-близо ще пристъпя до дупката, така че краката ми да не хлътнат. Не бях дете, което да скача с двата крака в дълбокото, по-скоро стъпка по стъпка, малко по малко. Не съм такъв рисков човек. Самото нарушение и тогава, и сега ме плаши. Не се вдъхновявам от нарушения, струва ми се, че в това винаги има някакво самооблъщаване. Да кажеш, че не те е страх, да си дързък, да прекрачваш с лекота, в това има някаква неистина. Нарушението, което същински искаш и не можеш да не извършиш, е въпрос на дълго отглеждане, узряване и колебание между нещо и нещо друго. Едва тогава същностно можеш да прекрачиш нещо, иначе просто се правиш, че го извършваш.
Иван Теофилов в автобиографичните си текстове използва думата „дълготърпелив“.
- Да, точна така. От друга страна, съм знаела, че нещата не зависят само от мен. Усещала съм, че имам моето нещо и още нещо, нещо друго, и съм напипвала между двете кое ще се окаже по-силно. Като това докъде ще пристъпиш до дупката, защото в това има и желание дупката да те сграбчи и да те дръпне. Това е друг нагон. Хем му се оставяш да те изкуши, хем браниш своето. Много време ми трябваше, за да си дам сметка, че в тези стихвания и заслушвания е имало интуитивно усещане, че ти съществуваш в нещо много по-голямо от себе си даже и да не знаеш какво е то. Противно на това, което се счита и от детската педагогика и психология, че детето усеща себе си и егото си като център на вселената. Не е баш така. Другаде е центърът, не е само в тебе.
Има ли детски сън, който си спомняте?
- Започнах да си помня сънищата на по-късна възраст. Запомнените сънища седят в отделно чекмедже, те и досега ме занимават, напрягат и казват нещо, което е трудно да се изкаже. Може да допускаш, да тълкуваш, да имаш версии в различните периоди на живота си, но от детството си не помня никакви сънища, нито страшни, нито щастливи, което може и да е хубаво. В безсъницата преди да заспя, след като сестра ми се беше унесла, пътувах, да, като сънуване наяве, освобождаване на фантазни, паралелни сюжети на филми. След това заспивах и се събуждах. Тях също не ги помня. Обичах да си мечтая, като всяко дете, разни мегафабули. За това какво изключително може да зарадва родителите ми. Създавах щастливи истории и когато баба ми беше изострено болна от астма, едва дишаше, тя и от това почина. Когато започнах да си давам сметка, че баба остарява и изнемогва, си мечтаех приказно как ще отпие от чаша с течност и ще се подмлади. Желаех невъзможни чудеса, да ги правя като подарък, за да върна назад времето и хората. Невъзможното да е възможно, да е обратимо необратимото. По-късно в детската градина или със съучениците в училище, как да кажа, не съм имала деца, които да са ми били интересни. С някои от тях сме били и по-близки. Имало е и такива, с които сме си били еднакво безинтересни, но е имало мир, зачитане на другостта във всичките ѝ форми. Не помня да съм предизвиквала чужда агресия с действие или бездействие. Истинските неща, още в детството ми, не са се случвали през колизии, битки, състезания, никога.
Участвали ли сте в състезания?
- Да, печелила съм състезания, свързани с рецитация, пеене, с драмсъстави, но патосът беше не толкова да спечелиш, колкото да го направиш. И сега седя с трепет пред врати, които трудно се отварят и зад тях лежи нещо, което не ти се е случвало в съществуването и въпросът не е само на теб да се случи.
Иначе свирех във фанфарна музика с огромно удоволствие и играех, не, учех балет дълги години. Имахме репетиции, годишни продукции, но дойде момент, в който се отказах, защото бях доста дебеличка. Уникалното беше, че нашата балетна преподавателка беше Златка Данаилова, другарката Данаилова, майка на Георги Данаилов, също от Свищов. Тя беше завършила балетно училище, имахме станки, екзерсизи и базата на балета ни се преподаваше на френски, с термини, понятия и със сериозна взискателност. Това ми харесваше. Не просто играеш някакъв балет, а го учиш като наука. Дойде момент, в който се видях в огледалото и се отказах без огорчение, напротив. Срещите с тази интелигентна жена, с пианиста, който свиреше теми от класиката, бяха въвеждане в нива и мерки за изкуство. На улицата това не можеше да ми се случи. А в състезанието в училище се чувствах длъжна пред себе си да бъда отличничка. Веднъж имах една петица – по физическо, за хвърляне на гюле. На всичко друго, кон, коза, земна гимнастика, бягане, на всичко покривах нормите, но не можех да хвърля това проклето гюле по-далеч от носа си. Бях разочарована от себе си, че не мога да се справя. Разтревожих се, че ще разочаровам майка си и баща си. Затова ходех рано сутрин на градския стадион да хвърлям камъни, за да се науча да ги мятам надалеч. Без никакъв резултат. От такива опити разбрах, че човек не може всичко и не бива и да се опитва да прави това, което не може. По-добре да върви към това, което го предизвиква. Никога не ми е било интересно това, което усещам, че не е мое и не го мога, но другият го може и да поискам да го мога като него, не.
Кога се научихте да плувате и кога разбрахте кой е Алеко?
- Тези въпроси са свързани с различни точки в живота ми. Рано разбрах кой е Алеко, още преди да тръгна на училище, била съм на четири или пет. Живеехме в квартира близо до къщата на Алеко, буквално на площада пред сградата. Тя и досега е една от най-хубавите и лични къщи в града и близо до Дунава. Това беше, преди да имаме собствено жилище в центъра на града, където мама, татко и други учители построиха блок, това беше учителският блок. Всеки ден вратите на музея бяха отворени и влизах с другите деца, уредниците ни познаваха, играехме в двора, но през час се качвах и горе. Заставах пред стъкленицата с простреляното сърце на Алеко. Втрещяващ сблъсък, първият образ на смъртта, от формалдехида беше станало огромно и сиво като дрипа, дупката се беше уголемила и ми се виждаше като вход към ужасяващ свят. А се научих да плувам след много години, то и днес не мога да плувам като хората, но имаше едно лято, когато бях в Куба и там се научих да плувам.
