АНОТАЦИЯ

Нучо Ордине (малкото му име всъщност е Диаманте) е роден през 1958 година. Той е страстен любител на книгите и литературата, защитник на всички онези „безполезни” на пръв поглед неща, без които човечеството не би могло да съществува. Преподавател е по литература в университета в Калабрия.

Интересите са му в областта на хуманитаристиката и Ренесанса, на когото е принесал в дар  „Теория на новелата и на смеха през ХVІ век”, „Срещи със знанието”, „Три корони за един крал” и др., докато особено  внимание Ордине отделя на Джордано Бруно, на когото посвещава 3 книги, които са преведени на единайсет езика, сред които китайски, японски и руски. 

Носител е на много почетни награди на Франция, Италия и Русия.

Приятел е на Джордж Стайнър, който му посвещава книгата си ”Моите ненаписани книги”.

Изобщо не е вярно, дори във време на криза, че полезно е само онова, което носи печалба. Дори в западното общество, считано за по-меркантилно, съществува знание, според много хора безполезно, което обаче се оказва по-полезно от другото, намирано априори за полезно. Книгата на Нучо Ордине е призив, манифест, както той самият го нарича, който си поставя за цел да обърне внимание, (посредством мислите на класици като Платон, Аристотел, Овидий, Пико дела Мирандола, Монтен , Данте, Бокачо, Петрарка, Сервантес, Шекспир и т.н), как обществото ни, обсебено от притежанието и завладяно от бесния стремеж към печалба, рискува да създаде хора с изсушен дух, лишени от чувства, изпразнени от артистичен порив. Такова общество компрометира възпитанието на децата, училището и университета, потиска изкуствата и креативния гений, обричайки човечеството на все по-малко човечност, любов и топлота.

В края на книгата авторът прилага и едно есе на Абрахам Флекснер, педагог и реформатор в медицината, оказал решаващо влияние върху развитието на медицинското образование не само в Америка, но и в Европа,  оставил трайна следа не само с приноса си към методиката в медицината, но и с актуалността на хумастичния си подход към живота.

ОТКЪС

„Университетът като предприятие“

5. Токвил: лесната хубост и опасностите пред търговските демокрации

За опасностите, пред които са изправени търговските демокрации, като например американската, ни говори Алексис дьо Токвил в книгата си „Демокрацията в Америка“ (1835–1840). В това блестящо есе, посветено на социалния и политическия живот в Америка, младият френски юрист прозорливо посочва онези общества, които са се посветили изцяло на печалбата и парите:

Там, където има голямо струпване на хора, намираме егоистичен, промишлено-търговски вкус, който е чужд за откритията на духа; той не бива да бъде бъркан с незаинтересованата страст, която гори в сърцата на малка група хора; при първите имаме желания за използване на знанието, а не за чисто познание (III, X, p. 459).

Именно „отсъствието на излишното“ и непрестанните усилия, които всеки прави, за да се сдобие с благосъстояние, правят така, че в сърцето на човек да преобладава вкусът към полезното вместо към красивото (III, XI, 463). В един утилитарен свят хората започват да обичат „лесната хубост“, която не изисква усилия, нито особена загуба на време („обичат леснодостъпните книги, които се четат бързо и не изискват кой знае какви изследвания, за да бъдат разбрани“ III, XIII, 474).

За хора с такъв дух, които търсят всякакъв начин да стигнат до богатството по-най-краткия път, търсят всяка машина или инструмент, който може да намали производствените разходи; тези хора се стремят към всяко ново откритие, което да увеличава и улеснява удоволствията, сякаш е най-прекрасното усилие на човешкия интелект. А основно от тази гледна точка демократичните народи развиват науката, разбират я и я почитат (III, X, p. 460).

За Токвил сякаш е неизбежно, че в „общество, организирано по този начин, човешкият дух е безчувствено ориентиран да пренебрегва теориите“ (III, X, 460). В Съединените щати „почти няма човек, който да се посвещава на теоретичната и абстрактна част от човешкото познание“, като в тази връзка „показва тенденция, която ще открием във всички демократични народи“ (III, X, 458). Преследването на печалба и отслабване дейностите на духа биха могли да върнат хората към варварството: „ако има народи, които се оставят да им отнемат цивилизоваността, има и други, които сами я задушават под краката си“ (III, X, p. 462). Затова „да се храниш с произведенията на Античността е здравословно правило“ (III, XV, p. 480). Естествено, Токвил не счита, че класиците и изкуствата са единствената противоотрова срещу опустошаването на духа. Убеден е обаче, че безполезното и незаинтересовано знание „може прекрасно да служи, за да балансира и уравновесява нашите особени недостатъци, защото именно те ни държат в това наклонено състояние“ (III, XV, p. 480).

6. Херцен: търговци без време

Независимо от антипатията, която Херцен храни към Токвил, дори и големият руски писател вижда в търговците на своето време една класа, изцяло посветена на алъш-вериша („това, което ни интересува, са стоката, сделката, вещите, основното е собствеността“ p. 786). В „Минало и размисли“ Херцен много образно ни описва евангелието, вдъхновяващо тяхното поведение:

Печели, умножавай дохода си като морския пясък, употребявай и злоупотребявай с твоя финансов и морален капитал, без да търпиш корабокрушения, и ще стигнеш до старост сит и почитан, ще задомиш децата си и ще оставиш добър спомен за себе си (p. 790).

Който се стреми само да „продава стоката си, като я слага във витрина“ и да „купува на половин цена“, свършва с това да „предлага глупости вместо сериозни неща“ и в същото време да продължава да работи върху външната страна на нещата, правейки избора „да изглежда вместо да бъде“ (pp. 788–789). В социалния контекст, където се търси повече „външен вид“, отколкото „вътрешно достойнство“, няма защо да се учудваме, когато „най-грубото невежество е добило вид образованост“ (p. 789). И понеже всичко онова, което е извън търговския обмен и от експлоатацията на собствената социална позиция, не е същинско при средно заможния градски жител, тогава образованието трябва да бъде ограничено. Там, където животът става „непрекъсната битка за пари“, всъщност човекът се превръща в придатък на собствеността (p. 788).

Животът се сведе до игра на борсата, всичко се превърна в търговски будки и обменни бюра: вестникарските редакции, партийните митинги, парламентът (p. 788).

Нучо Ордине, „Ползата от безполезното“, изд. "Изток - Запад", 2015