АНОТАЦИЯ
Нучо Ордине вече е познат на българските читатели с книгата си „Ползата от безполезното“, като някои от тях имаха възможност да се срещнат лично с него по време на представянето му на книгата през октомври 2015 г. Освен че е редовен преподавател по италианска литература в Университета в Калабрия, Нучо Ордине често е и гост-професор в различни университети на САЩ, Франция и Германия. Едновременно с това той продължава да пише: сред книгите му има три, посветени на Джордано Бруно, една на Габриел Гарсиа Маркес, едно изследване на смеха, със заглавие „Теория на новелата и смеха през XVI век“ и др. С настоящата книга той продължава неравната битка с институции и закостеняло „модерно“ мислене, ориентирано предимно към пазара и практическото реализиране на младите. И го прави, възхвалявайки четенето и безсмъртните автори, без които не можем.
„Няма думи, които да изразяват по-добре смисъла на моята работа, от тези два стиха на Борхес, с които започва стихотворението „Един читател“, от произведението „Възхвала на сянката“. Разбира се, нямам предвид декларацията на скромност на един от най-великите писатели на двадесети век. Искам да обърна внимание по-скоро на жизненоважното значение на четенето, което предава чудесно духа, с който създадох настоящата книга. С „Цял живот с класиците“ исках цялото пространство да заемат цитатите от произведенията, а не придружаващите ги кратки коментари. Неслучайно тази малка идеална библиотека е плод на конкретен експеримент, основан почти изцяло на четеното.“ - Нучо Ордине
В книгата си Ордине предлага избрани от него автори и цитира откъси от творби в оригинал, след което прилага няколко свои думи коментар към съответното произведение. Има цитати на гръцки, немски, италиански, френски, английски, римски диалект и др.
ОТКЪС
Антоан дьо Сент-Екзюпери (1900-1944)
ЦИТАДЕЛАТА
Недей да бъркаш любовта с делирума на притежанието, който е причината за най-големи страдания. Противно на общоприетото мнение любовта не носи страдание. Страданието се ражда от инстинкта за собственост, а той е обратното на любовта.
Притежанието убива любовта
В една прекрасна страница от Цитаделата Екзюпери съвсем простичко ни говори за това, че желанието за притежание може да убие любовта. Цитаделата е недовършена творба, която е публикувана след смъртта на автора. В нея писателят, в ролята на мъдър принц на пустинята, ни предлага един много личен и интимен дневник. Под формата на размишления и вътрешни видения героят споделя разсъждения върху човешките отношения, смисъла на живота и търсенето на божественото. Темата за любовта обаче в дневника е основна. Избрах този откъс, независимо от мистичните нюанси в него, защото ни кани да правим разлика между любов и притежание. Първото се идентифицира с това, че човек дарява себе си на другия, това е изключително алтруистично действие. Второто е признак за сляп егоизъм, притежанието съдържа в себе си желанието да доминираш, да упражняваш пълен контрол над другия. Така на любовта, която не иска нищо в замяна, се противопоставя обсесията да имаш. Тези две крайности понякога се засичат, но така или иначе да смяташ, че другият ти принадлежи като нещо твое, убива не само любовта. Всеки ден навсякъде по света много жени биват убивани от мъже, които се смятат за собственици на телата и живота на съпругите или годениците си. Такова брутално насилие няма как да се бърка с любовта: това е само делириумът на притежанието.
...
Волфганг Гьоте (1749-1832)
ВИЛХЕЛМ МАЙСТЕР. ГОДИНИ НА УЧЕНИЕ
Въпреки че самата аз – продължи тя – ходя понякога на театър с удоволствие, често ми се ще да го проклинам, поради твоята прекалена страст към това развлечение, което смущава нашия домашен покой. Татко непрекъснато повтаря: за какво служи? […] За Бога, майко! Наистина ли смяташ, че всичко, което не ни пълни джоба, е безполезно?
Наистина ли смяташ, че всичко, което не ни пълни джоба, е безполезно?
В началните страници на този прекрасен роман Гьоте ни разкрива изключителната любов на Вилхелм към кукления театър. Сблъсъкът между главния герой и бащата отразява по-общия конфликт между страст и полза, между идеализъм и реализъм. Вилхелм няма никакъв интерес към търговията, но е принуден да се занимава със семейните дела. Така той тръгва на едно пътуване, за да събира задължения от длъжници, но се сблъсква с актьори и театрални трупи. Среща се с хора от света на изкуството, придворни, аристократи и буржоа. Това образователно пътуване в заключителния си етап го отвежда до членове на мистериозната филантропска организация, наречена „общество на кулата“. Тук Вилхелм разбира, че неговото дилетантско влечение към театъра му е открило възможността да развива спокойно любознанието си и да опознава живота в многостранните му проявления. Като следва „безполезното“ младият чирак разбира, че няма нищо по-прекрасно от това да бъде „полезен“ за обществото. Изминатият път, който го е научил на много неща, му помага да се издигне от любовта към личните си интереси, до любовта към човечеството. Неслучайно Вилхелм става лекар. В разговора с неговия приятел Вернер, който като млад избира за свое поприще търговията, различията между тях се открояват: „Току-що си срещнал отново приятел и вече гледаш на него като стока, като предмет на твоя алъш-вериш, който може да ти донесе печалба“. Преследването само на печалба изсушава духа. Да развиваш „безполезното“ ти дава силен и благороден смисъл на живота.
...
Назъм Хикмет (1902-1963)
МОЖЕ БИ ПОСЛЕДНОТО ПИСМО ДО МЕХМЕД
Не живей на таз земя
като наемател
или като на почивка
сред природата.
Живей в този свят
сякаш е домът на татко ти,
вярвай в зърното, в морето, в земята,
но най-вече в човека.
Не живей на тази земя като наемател
Със стиховете, писани до сина си („Може би последното писмо до Мехмед”) големият турски поет ни приканва да размишляваме върху някои от основните теми на живота. Прокуден в Русия, след отправените критики към Кемал Ататюрк, които през 1938 костват на поета присъда от 28 години затвор, Хикмет разговаря от разстояние със сина си („убийците сред нас ни разделят като стена”) защото усеща напредването на болестта („това калпаво сърце ми изигра лоша шега”)[…] може би съдбата („ще ми попречи да те видя”). След като е напомнил за изгнанието, съпругата му („майка ти, силна и нежна като коприна”), последиците от раздялата („трудно е да се отглежда син без баща му”) в това „завещание” поетът приканва сина си да гледа на света като на бащиния си дом, като нещо, което заслужава уважение, като нещо, което му принадлежи. Не трябва да се чувстваме като наематели, „ или като на почивка/ сред природата”, чужди на местата и на хората („вярвай в зърното, в морето, в земята/
но най-вече в човека. Няма нищо по-ужасно от безразличието, от апатията, от отчуждението („Чуй тъгата/ на клона, който се откъсва/на планетата, която угасва/на бездивжното животно/ но най-вече чуй тъгата у човека”).
Да гледаме от разстояние действителността, която ни е обгърнала, означава отказ да изживеем пълноценно живота си. Обратното – да опитваме да променим света, означава да се борим за свободата си: „ Ти, при нас, с твоя народ, ще построиш бъдещето/ще го видиш с очите си/ще го докоснеш с ръцете си”.
Нучо Ордине, „Цял живот с класиците“, "Изток - Запад", 2017