ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Матей Вишниек е роден през януари 1956 година. Завършва Филологическия факултет на Букурещкия университет. Скоро  открива  своето свободно пространство в литературата. То се поддхранва от:  Кафка, Достоевски, Едгар По, Лотреамон... Обича сюрреалистите, дадаистите, Театъра на Абсурда и особено Йожен Йонеско,  гротеската, ониричната поезия, фантастичната литература, магическия реализъм на латиноамериканския роман, също и реалистичния англосаксонски театър, накратко: всичко без соцреализма!

По- късно, заминал на Букурещ да учи философия,  става активен член на известното „поколение- 80”, което  разтърси поетическия и литературния пейзаж в Румъния през „епохата Чаушеску”. Матей Вишниек повярва в силата на културната съпротива и в способността на литературата да разруши  тоталитаризма. Той бе убеден,  че  Театърът и Поезията могат да преодолеят манипулирането в името на „ големите идеи”, а също и промиването на мозъците от марксистката идеология.

Преди 1987 г. Матей Вишниек се утвърди със своята маниеристична и малко язвителна поезия. От 1977 започна да пише и пиеси за театъра, които се разпространяваха из литературните среди, но бяха строго забранени за сцената.

През септември 1987 г. той напусна Румъния и потърси политическо убежище във Франция, започна да пише и на френски и  да работи за Радио Франс Ентернасионал, където е и досега.

Матей Вишниек написа много неща на френски език, около двайсетина негови пиеси на френски са издадени от „Акт Сюд- Папие”, „Л, Арматан”, „Ланзман” и др . Присъства в театралните афиши на около 30 страни в Европа, Азия и Америка. В Румъния, след падането на комунистическия режим, той е сред  най- играните  и обичаните от публиката автори.  Познат е като драматург и поставян в редица театри в София и страната. На български са преведени и неговите романи: „Паника в Париж, Града на светлините“, „Планираният хаос“, „Господин К. на свобода“, „Търговецът на начала на романи“ („Европейски роман на годината, 2016“), „Любов като обувка, любов като чадър“.

ТРИ ЕСЕТА ОТ МАТЕЙ ВИШНИЕК

Мечта и реалност

Наистина, трудно е да си писател и журналист едновременно. Що се отнася до мен, във всеки случай ми става все по-трудно. И така е вече години наред! Взети поотделно, и двете професии са наистина, изключителни. Но когато се упражняват заедно, паралелно, започват да се бият лице в лице, дори да стигат до изненадващо насилие.

Литературата някак те дърпа нагоре, към висините, към всичко светло и възвишено у човека. Журналистиката, напротив, особено когато се практикува ежедневно, те събаря на земята, в реалността, в актуалността. Често пъти в тъмнината, в бездните на света. Литературата ти дава надежда, помага ти да изследваш човека почтено, доброжелателно. Журналистиката те принуждава да се набъркаш в реалността, нерядко да усетиш липсата на надежда за бъдещето, факта, да установиш горчивата истина, че хората могат да допускат едни и същи, нерядко фатални грешки, да се ненавиждат, мразят, да се държат непочтено… 

Литературата означава и поезия, нужда от добри, светли чувства и светъл поглед към света, а може би и към цялата вселена. Журналистиката ви представя всеки ден един бюлетин, в който преобладават лошите новини, може да бъде и списък от катастрофи, убийства и какви ли не ужасни неща, извършени от Негово Величество Човека, господаря на планетата. Докато изследван от писателя, той е сложно същество, понякога с безкрайни възможности. Представен от журналиста, човекът остава завинаги същият скот, неспособен да се откаже от насилието и задоволяването на непосредствените си апетити и желания.

Както казах, двете професии са пределно увлекателни и необходими едновременно, но когато се съберат в едно същество, някак си започват да губят доверие една в друга. Писателят започва да губи вяра в човека, защото образът на човека, представен от журналиста, може да бъде отблъскващ, дори катастрофален. И журналистът започва да не вярва на писателя, защото всичко, което той си представя около човека, всъщност може да противоречи на реалността.

Образът на човека, произлизащ от универсалната литература, е като цяло героичен: човек се противопоставя на боговете, бори се за някаква светла идея, съпротивлява се на течението, мечтае за съвършенство, вярва в прогреса и смисъла на жертвите, които прави... 

Да, дори и в най-песимистичните настроените писатели, според които човекът е вечен заложник на обществото или историята, има и някаква надежда, светлина, която да изплува именно от способността на автора да изобличава екзистенциалните дилеми на човешкото същество.

Образът на човека, произтичащ от журналистическия подход, е напълно регресивен и съдържа списъка от драми и трагедии, които засягат планетата ни днес: безкрайни конфликти, граждански войни, преврати, корупция, бандитизъм,  етническо прочистване, кланета, зловещи диктатури тези в Русия, Северна Корея, Афганистан, тероризъм, ислямски фундаментализъм, екстремизъм, трафик на наркотици , проституция, сексуален туризъм, порнографска индустрия, мафии и мафиотски мрежи, нелегална имиграция, експлоатация на деца, замърсяване и екологична катастрофа, глад в южното полукълбо и заблудено консуматорско общество в северното полукълбо и др. И така нататък…Списъкът може да се продължи!

И мисля си, ако някой ден извънземни пристигнат при нас, и се опитат да разберат човека, използвайки само литературата, писана, да кажем, от три хиляди години, техните усилия ще бъдат безкрайни, както и удоволствието от откриването на човешката психология. Ако същите извънземни използват като материал само написаното във вестниците и само журналистическа информация, те веднага ще останат с впечатлението, че човекът и неговата история са просто един тежък, бих казал, направо клиничен случай, някаква задънена улица в необятното приключение на живота.

Когато се изправят очи в очи, журналистът и писателят се упрекват един друг: че се оставят да бъдат манипулирани в начинанията си. „И какво, ако сте успели в своите писания да уловите непоносимите противоречия у човека?“, пита журналистът писателя, „човекът в никакъв случай не става по-добър, литературата не унищожава никаква диктатура и не разрешава нито един конфликт“. „И какво, ако сте успели чрез информацията си да разобличите глупостта, злото и жестокостта“, пита писателят журналиста, „никой не взема предвид вашите истини, нито един политик не напуска мястото си изпълнен с угризения на съвестта, нито един съдия не се произнася веднага започнете да разследвате от страна на това, което сте разкрили".

Победени, разочаровани, обезсърчени, двамата, писателят и журналистът, понякога седят на една маса, пред чаша бира и гледат в празното пространство пред себе си. „Някой ни се подиграва“, казват си те. „Знам кой ми се подиграва“, въздъхва огорчено писателят. „Човекът ми се подиграва, човекът като цяло, човекът, който винаги избягва всякакво определение, човекът, който има твърде много противоречия и неясноти, за да приеме окончателен портрет. Ако в една машина, каквато и да е тя, имаше толкова противоречия, колкото в човешкото същество, тя нямаше да може да функционира по никакъв начин, щеше да започне да пуши, да изплюе ставите си и накрая да експлодира!"

И аз знам кой ми се подиграва”, пита се журналистът. „Политикът ми се подиграва, политикът като цяло, този, който ме манипулира със своята невярна информация. Нямам доказателство, но знам, че всяка вечер всички политици по света се събират и си правят равносметка за деня: „Успяхме“, казват си те, пределно доволни: „хайде днес журналистите да пишат само за нас, нека ги накараме за хората да мислят само за нас и да ни отделят цялото си време, да пълнят мозъците си с нашия образ, с нашите речи, с нашите спорове и дори с подробностите, свързани с нашия живот? Само да не ни критикуват много! “И отговорът е, всеки път, ДА."

Този тип диалог между писател и журналист обикновено е последван от дълъг момент на мълчание. След което писателят казва на журналиста: „внимавай, виждаш, че и ти като мен, започваш да изпадаш в измислицата!“.

А какво да кажем за медиите, за радиото, телевизиите, вестниците? Това, разбира се, е друга тема. Но в наше време стана така, че вече обсебиха деня ни, оставиха ни малко време и място за размисъл. Просто започнаха да ни промиват, при това упорито и успешно мозъците…

---

Краят да една стара утопия

Пред очите ни умира безславно една стара утопия, разпалила умовете на много хуманисти – тази за научно-техническия прогрес с крайна цел „освобождаване на човека от труда“. Руският комунизъм, който нанесе толкова щети не само на Русия, но и на немалка част от света, се хранеше масово от тази глупава утопия, която се роди от Марксизма (знаем колко мързелив е бил и Татко Маркс, издържал го е Енгелс!), а капитализмът донякъде продължава да претендира за тази идея, разбира се, без особен ентусиазъм. Онези, които наистина вярваха в силата на научно-техническия прогрес, изчезнаха от обществената сцена още в края на миналия век. Днес никой няма смелостта да заяви сериозно, че науката и технологиите един ден ще донесат „ рая на земята“.

Многобройните научно-технически и информационни революции не само не освободиха човека, но го привързаха още по-здраво към използването на нови и по-съвършени средства за работа, като компютъра. Буколичeският образ на човек, седнал под дърво и четящ книга, докато роботи работят за него и дори му носят таблата с храна, да, този дълго жадуван образ изчезна с последните автори на научна фантастика, заклети хуманисти, които днес ни биха изглеждали направо смешни... Да, връзката на човека с науката се преобърна, от господар на света, както изглеждаше, човекът вече не знае какво да стори днес, за да намали бедствието, причинено от масовата индустриализация и ерозивния и ефект върху планетата. Като за всичко това вината има консумативното общество!

Вярвам, че вече е приключил утопичният период на систематично намаляване на работното време, битка, в която Франция беше начело в света, при това със забележим успех. През 1936 година тя  бе първата страна в света, която легализира двуседмичния платен годишен отпуск, като това доведе до дълбока промяна в начина на живот, разкрива нови перспективи пред две индустрии - развлекателната и туристическата. После платените отпуски в редица отрасли стигнаха и до 4-5 седмици!  Да не забравяме, че през 1982 година президентът Франсоа Митеран въведе правото на пенсиониране на 60 години, а през 2002 г. социалистите законодателно намалиха седмичното работно време от 40 на 35 часа.

За да бъде щастлив, човек трябва да бъде освободен от работа, но, разбира се, не от каквато и да е работа, защото е в състояние да даде цялата си енергия, когато е пристрастен към своята професия, не и когато тя не го радва и привлича. Откриваме тази стара идея от 1516 г. на хуманиста Томас Мор в прочутата му книгата „Утопия“. Той ни препоръчва, че би било хуманно да се работи максимум 35 часа седмично... Трябва да спомена, че през 1848 година във Франция работната седмица е била два пъти по- дълга, цели 84 часа! Тоест, работният ден е бил „само“  16 часа! Друг хуманист и утопист, Пол Лафарг (между другото, зет на Карл Маркс! ), през 1880 година, в книгата си „Правото на мързел“, твърди, че човек трябвало да работи максимум три часа на ден. Струва си да си припомним поне един цитат от тази несправедливо забравена книга, написана от социалист-революционер, която трябва да бъде препрочетена: „Странна форма на лудост е обхванала работническата класа в страните, където царува капиталистическата цивилизация. Тази лудост носи със себе си индивидуалните и социални нещастия, които от векове измъчват човечеството. Тази лудост е любовта към труда, страстта към работата, тласкана до изчерпване на жизнените сили на индивида и неговото потомство”.

От всички страни, "където царува капиталистическата цивилизация", Франция ми се струва единствената, която устоя на тоталния делириум, създаден от неограничените възможности за печалба. Франция е и страната, в която се появяват най-много книги и есета по темата за „смисъла на работата“, връзката между работата и правото на човека на щастие, дори на мързел... От една от най-невероятните книги, публикувани през последните години, собствениците на големите компании могат да разберат как да бъдат успешни и как спечелят максимално, при това,  с минимални усилия. Книгата се казва „Bonjour, paresse!“ (Добро утро, ленивецо !), написана е от Корина Майер и бързо се превърна в световен бестселър. Появи се през април 2004 година.  200 000 екземпляра бяха продадена само до края на същата година, като междувременно беше преведена на повече 20 езика в света. Един невероятен рекорд!

Предполагам, че редица умове, не само във Франция, но и по света, ще продължат да разсъждават върху проблемите на връзката между човека и труда, особено в тези страни, където е постигната висока производителност. За съжаление, стремежът към висока производителност и максимални печалби тласкат нашият индустриален свят да произвежда повече и да се нуждае от повече човешки труд. Дори и във Франция, много компании започнаха да изнудват своите работници и служители: „Не искате да работите повече, но за същите пари?“, казват техните алчни собственици: „Добре, тогава, щом не искате, ще поканим китайци или индийци да ви заместят, а може просто да преместим компанията направо в Китай!“

---

Европа като универсиален балсам

В един роман на Патрик Рамбо намерих фраза, която казва много за забавянето, с което Западът изкова своето „европейското съзнание“. Френският писател описва катастрофата на Наполеоновата акция в Русия в книга, наречена „Валеше сняг“ . През 1812 г., намирайки се в Москва, на прага на зимата, изведнъж силен сняг и ужасен студ са се явили като негови главни врагове. Тогава великият Наполеон Бонапарт е тотално възмутен, че руския цар Александър отказва "мир". И в един момент Наполеон възкликна (цитирам по памет): „Вижте, какъв неблагодарник, а аз исках да му дам Молдова и Влашко!“.

Малка фраза, поставена от романист в устата на Наполеон, но която крие, поне за румънците, ключа към разбирането на много неща. Първият от тях е, че Източна Европа и Балканите за Запада не бяха нищо повече от територии, освен като области, предназначени за геополитически бартер. Взимаме едно парче от турците и го даваме на руснаците, разрязваме Полша на три части и го отстъпваме на Русия, Прусия и Австрия, вземаме друго парче от турците и го даваме този път на Австрия и така нататък. За Наполеон Бонапарт, който пренася със себе си и войниците си идеите на Френската революция в цяла Европа, Балканите (и имплицитно териториите, населени с румънци) остават сенчеста зона, където двете омразни империи, Русия и Турция считат, че имат естествени права.

Едва в средата на 19 век, друг Наполеон, говорим за Наполеон III, открива латинския произход на румънците и правото им да се легитимират като европейци. Ето защо той мобилизира дипломацията си в полза на обединението на румънските княжества Валахия и Молдова, което полага основите на съвременна Румъния.

19-ти век и първата половина на 20-ти век не структурират никакъв про- европейски  импулс за Запада (всъщност думата тогава дори не съществува). Англия винаги е гледала повече към Атлантическия океан, към Америка и към Индия и океаните, но не и към Европа. Франция също е била страна, гледаща повече на юг, отколкото на Изток... Французите бяха, а и сега, са, сантиментално погледнато, много по-привързани към страните от Магреба (Алжир, Тунис, Мароко), отколкото към Балканите. И  така чак до 1945 г., когато имаха възможност да се колят един друг, дори с риск да въвлекат целия свят в делириума на насилието, западняците не се поколебаха да воюват, че Първа, че Втора световни войни...

Европа, с други думи Европейският съюз, единствената утопия, която ни е останала, на практика се роди след шока от Втората световна война и страха от разпространението на  руския комунизъм, можем да го наречем и фашизъм, който направи толкова поразии на човечеството. И изграждането на този съюз беше по-бързо от способността на западняците да разбират географията, историята, проблемите и манталитета на Източна Европа.

Безброй пъти ми се е случвало, във Франция или Англия, да ме попитат любезно „а връщате ли се в Будапеща от време на време?“. Вярно е, че на френски, например, има силна звукова прилика между Букурещ и Будапеща (Букарест и Будапест). Но честотата, с която се бъркат двете столици, все пак, крие едно ужасно невежество. Безброй пъти съм обяснявал на много западноевропейци (във Франция, в Англия, в Холандия, в Испания и дори в Италия), че румънците например са латински народ и че румънският език е част от семейството на латинските езици, заедно с френския, испанския, италианския и португалския, въпреки силното славянско влияние... Само с какви хипнотизирани  (от внезапното си откровение) очи ме гледаха тези хора, когато им давах тези обяснения, все едно, че бях паднал от луната, а не те. Гафовете, свързани с лошото познаване на Източна Европа, са наистина безброй. Ето един, който извадих от Le Figaro, иначе вестник. Автор колумнист напомня за унгарския произход на министъра на вътрешните работи Никола Саркози (по това време Саркози все още не беше президент). Нищо необичайно до момента. Вестникът обаче, с известен патос, разказа как бащата на Саркози е дошъл от Унгария във Франция преди войната и как е покорил много французи със своя „ несъмнен славянски чар“... Е, тук започва „инкултурацията“...“ славянски" чар сред унгарците? Нека да бъдем сериозни!

Така че да не си правим илюзии. Навлязохме в Европа, където светът не ни познава много добре и където ни приемат по- скоро с разум, не и с любов. В същото време обаче Европа е единственият осезаем проект, истински на бъдещето. След краха на съветския комунизъм в Европа вече има място и за подобни идеологии, и за утопия, и за културен модел, и за ценностна система, както и за подслон срещу студа (включително този, който идва от Изтока, от Русия), и за надежда за нашите деца, и за намерено достойнство, и балсам за всички исторически рани, които още не са зараснали.

Европа, бих казал, е като аптека, в която има и добри, и лоши болкоуспокояващи за всички болки и лекарства за всички болести, да не говорим за голямото количество еуфорични продукти. Както и да е, продължителността и качеството на живота са по-големи за тези вътре, отколкото за тези, които все още стоят на опашка и чакат вратата да се отвори и за тях. А опашката вече е доста дълга: Молдова, Хърватия, Сърбия, Македония, Албания, Грузия, Украйна, дори азиатската Турция, чието място може би не е в Европа... Към тези страни, които си мечтаят и фантазират за Европа, някои твърдят (главно французи), че трябвало да се добавят и други, които виждат съдбата си в тясна връзка с Европа, като Мароко, Тунис, Алжир...

Все пак, влизането в Европа е най-хубавото нещо, което ни се е случило след падането на комунизма. След сто години търсене на идентичност, която вече имаме в кръвта…

Преведе от румънски: Огнян Стамболиев