ДИАНА ИВАНОВА, "Свободна Европа" 

На 88-годишна възраст почина големият интелектуалец Цветан Марангозов. Диана Иванова разказва за срещите с него, наследството му и въпросите, които той оставя.

"Не познавам вече почти никого от моето поколение. Джони Пенков е роден като мен 1933, имаме още един приятел от нашия клас и това е. Останалите ги няма. Гените са всичко. Аз пуша например от 14-годишен. До днес. Пия, пуша трева, въобще живея без чувство за възраст. Просто така някак съм се консервирал, инфантилно. Както казва Ницше, в мен се крие едно дете, което иска да играе".

Това са думи от първия ни разговор през 2015 г. В таванското му ателие в София, артистично разхвърляно, но с по немски подреден огромен личен архив, библиотека, книги, фотографии, плакати. Винаги ще иронизира възрастта, остаряването си, постепенно увеличаващата си неподвижност, самотата.

Затова да се сбогува човек с Цветан Марангозов е трудно. Веднага си представям ехидната му усмивка. Защото, както сам беше написал в книгата "Децата на Русо":

"Не - смъртта не е последна дума - смъртта е само една дума".

Безпощаден, почти циничен

След тази първа среща през 2015-а започвам да го посещавам често. Понякога сама, понякога с немски колеги и приятели. Говорим винаги на смесица от български и немски език. Мисълта му тече и прелива сама в двата езика. Огромната му памет и познания изумяват. Марангозов е за мен това, което мога да нарека, в истинския смисъл на думата - свидетел. Безпощаден, почти циничен, свидетел на едно безпощадно и цинично столетие. Преживял бомбардировките на Берлин по време на Втората световна война, политическите убийства след 9 септември в България в района на Самоков, на 18 години попаднал в затвора заради планирано бягство в Гърция, вербуван в казармата в Държавна сигурност, избягал в Западна Германия през 1960, върнал се в България в началото на 90-те.

Има една друга трагедия, която го белязва по-силно, струва ми се - драмата на родителите и липсата, както подчертава винаги самият той, на майчина любов. Баща му, известният писател и архитект Николай Марангозов, учи архитектура и работи в Дрезден и Берлин между 1923 и 1931 година. Там се запознава с майка му, германска комунистка. Съпружеската двойка се прибира в София, Цветан се ражда през 1933 година. Родителите се разделят много скоро и той заминава с майка си за Германия. Тъй като тя е политически активна, няма време за него и го оставя при различни роднини и приятели, включително в детски дом. По-късно, когато е 14-годишен, майка му ще го остави окончателно в България и ще замине за Западна Германия.

"В Берлин, в Грюневалд, в детски дом, изкарах ужасни дни. Излизахме нощно време да гледаме как бомбардират центъра. И така беше, два пъти съм бил на улиците в Берлин. Иначе - при баба ми в Дрезден. Заради войната се върнахме в София 43-а година с майка ми, но почнаха бомбардировките на американците и съсипаха София. И ние се евакуирахме в Белчин, Самоковско. Аз там изкарах 9 септември, в Белчин, писал съм за това. Писал съм за хвърлените трупове в реката. Аз от малък съм виждал трупове."

 

"... тревопасното детство на село големият глад след войнатапасе на поляната киселец дъвче в гората букови листа смуче лютивия мармалад на шипките гризе кочаните на младата царевица краде джанки от двора на църквата (те се най-сладките), лешници чупят млечните му зъби... учи се от Пешо Пумпала да пуши магията да ти се върти главата като пумпал опъва стръкче трева между палците, духа силно и тревата крещи вместо него в реката виещи жени събират труповете от последната нощ"

Marran Gosov

Тези българо-немски първи години ще се окажат ключови след това в разполовения му живот. "Понякога съм българска вълна и немска частица, понякога съм немска вълна и българска частица" Активният му професионален живот преминава в Мюнхен, между 1960 и 1990, където ще остави ярка следа с филмите си, особено с късометражните от 60-те и 70-те години, така наречената немска нова вълна. Името, с което ще го запомнят там - Marran Gosov - създава сам, като разполовява фамилното си име на две, за да е по-лесно за произнасяне.

"Марангозов за мен е преди всичко поет. Лекота, магия и реализъм се преплитат по един неповторим начин в ранните му късометражни филми в Мюнхен, нещо рядко за политически турбулентните години на 60-те в Германия", казва за него Ян Босе, немски режисьор, който от 2019 г. снима документален филм за него в София с помощта на Гьоте-институт.

"Цветан Марангозов, наред със Златан Дудов е един от двамата български кинорежисьори, реализирали се с изцяло в Германия и придобили известност там. Светоусещането, пресъздадено във филмите му и първоначално формирано в България, е близко до немската душевност и го прави популярен в Западна Германия. Изключителната филмова музика, композирана от него е част от многостранния му талант Маран Гозов ще остави следа във филмовата история на Германия", казва филмовият продуцент Христо Бакалски.

И наистина - от 2008 г. интересът към филмите на Марангозов в Германия е факт, благодарение на неговия куратор Бернхард Марш, който го преоткрива и го връща в кината. Именно Марш е куратор и на първото представяне на филмите му в София по време на София филм фест през 2016 г., организирано от Гьоте-институт. Още едно събитие, при препълнени зали, чрез което името на Марангозов стига до една съвсем нова млада публика.

"Открих го като режисьор от младата немска вълна, обичам и ценя много филмовото му дело. Затова е чест за мен да съхранявам аудио-визуалното му наследство, за да може то да достига до нови публики"Борис", както го наричах аз, и както всички го знаеха в Мюнхен и Германия, беше приятел, нещо повече - почти баща.

Доверяваше ми се. Какъв подарък. Освен това имахме същото чувство за хумор, а смехът свързва", споделя Бернхард Марш.

Но много преди филмовите успехи, още през 1959-а, Марангозов вече ще е взривил литературното статукво у нас. Издаденият през 1959 г. в София роман "Безразличният" е малко литературно събитие в тогавашна България - романът показва разпада на буржоазна София след идването на комунизма, през очите на герой, който не разбира това, което се случва и се опитва да остане безразличен, за да оцелее. Скоро е забранен.

Пренаписването и преиздаването на романа през 90-те (за да бъде възстановена загубената оригинална версия) го превръща в ново литературно събитие в първите години на прехода.

Също през 90-те Марангозов мощно ще се настани завинаги в литературата с поезията си, както и с пиесите си. "Поезията му е странно растение без корен в днешния политически пейзаж... Позата на поет мисионер го отблъсква...

Ако има нещо българско в Цветан Марангозов, не е ли това великолепният му скептицизъм?", пише за него Иван Сухиванов.

Милена Кирова го полага в традицията на самотата и доброволното отчуждение на Атанас Далчев. Литературното творчество на Марангозов става обект на няколко кръгли и маси и дискусии, последната организирана през 2010 от Нов български университет.

Агент "Деян"

Самият Марангозов става, вероятно без да го е искал, знаме на едно ново литературно поколение, което търси истината за времето на комунизма, за компромисите и обвързването на писателите с тайните служби и комунистическата партия. Той е първият писател, чел собственото си досие, който през 2000-та година още веднъж взривява статуквото, публикувайки част от досието си и част от доносите срещу него.

"Публикувам доносите на "Драгомир", един от агентите на ДС, които са ме наблюдавали през времето на "светлото бъдеще". Не го правя с цел да се изтъкна (аз също съм имал периоди на цинизъм и безотговорност), нито искам да разоблича този нещастник (идентичността на когото ми е отдавна известна); правя го единствено заради факта, че се касае за един "писател-предател" - талантлив писател, издал немалко талантливи книги, намерили признанието на критика и читатели.

И той, както всички, не е предполагал, че ще доживее деня, когато страхът ще рухне, без да гръмне пушка... Доносите на "Драгомир" отразяват донякъде и атмосферата в тогавашните писателски среди - атмосфера, просмукана от взаимни подозрения и надпревара в прегръщане на най-противното (и до днес тази зараза продължава да руши паметта)."

Пред "Литературен вестник", където често публикува, той казва убедено през 2013 г.: "Всички участници в конспирацията, освен мен, бяха доносници... Аз бях единственият наивник. Просто ме е срам."

Затова за мнозина негови привърженици и приятели ще се окаже труден за преглъщане моментът, когато на 23 април 2018 г. Комисията по досиетата обявява името на Цветан Марангозов сред агентите на Държавна сигурност.

Той веднага обаче ще реагира с отворено приветствено писмо - и с този жест също ще бъде абсолютно сам, ще направи нещо, което никой друг не е правил, ще се опита да обясни срама и страха си.

"Поздравявам Комисията по досиетата по повод разсекретяването ми като агент Деян на ДС, вербуван преди 65 години като ученик в последния клас на гимназията Сега, на 85 години, накрая неочаквано съм разтоварен, облекчен, дори благодарен Аз самият нямаше да намеря сили, най-вече заради някои приятели и почитатели, които ме считаха за по-смел и морален, отколкото бях и съм Не търся оправдание, всъщност подписах декларацията единствено, за да избегна лагера"

Това ще стане дълга тема на наши разговори след това и аз ще му обещая да прочета какво пише за него в досието му. Ще му занеса копие от досието в Полковник Серафимово едно лято. Повече няма да говорим за това.

"Тъкмо днес, във времена на засилваща се политическа поларизация и разделение в Европа и света, животът на Марангозов може да ни бъде огледало - в днешните търсения на много млади хора", смята режисьорът Ян Босе.

"Значението на личността му за българската и европейската култура е огромно, тъй като той бе творец, белязал едновременно и киното, и литературата, и изобразителното изкуство. На практика той бе един от онези интелектуалци от миналия век, за които творческият процес беше синтез между различните изкуства и жанрове, съпътстван от една огромна ерудиция. Вероятно ще са нужни години, а може би и десетилетия, за да бъдат осмислени мащабите на неговото творчество", казва историкът Михаил Груев, председател на Държавния архив.

През лятото двамата се срещат в Полковник Серафимово и Марангозов завещава българския си архив да бъде предаден за съхранение след смъртта му там.

Нашата последна среща също е там. В градината, където "жабите наоколо надуват саксофоните /ставите на щурците скърцат /разгонени-котараци-тенори се надпяват"

Последната година прекарва, заради пандемията, изцяло в Полковник Серафимово. Гласът по телефона ще звучи все така, почти бодро, с готовност да слуша и разказва истории. И както винаги, той вече ще е написал и казал всичко, дори края.

"Ах, този рай

Измислен роден край

Безсмислен

Раздялата ще бъде тука

В градинката

На пейката

Ей така

Ще се спука картинката

С гръм и с трясък

И good by

Кучи лай

Нечий крясък

и вечен сън

без кошмари

без въпроси "съм или не съм"

без чужди другари

без доброжелатели белокоси"

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • КЛАСАЦИЯ

    10-те най-добри филма на XXI век, които вече са класика

    BBC Culture не приемат тезата за тоталната филмова суша и се допитват до 177 кинокритици от различни страни кои са 10-те заглавия, създадени от 2000 г. до днес, които ще останат в киноисторията.

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • БЕЗПОДОБНИЯ

    „Масонската ложа и братството на Левски”

    Делото и животът  на Апостола на българската свободата винаги са будили интерес. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

 „Бъди мярка за качество. Някои хора не са свикнали със среда, в която съвършенството е стандарт.“

Стив Джобс, американски предприемач, роден на 24 февруари преди 66 години

Анкета

"Туитър" наруши ли свободата на словото, като блокира Тръмп?

Да - 65%
Не - 35%
Не мога да преценя - 0%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

За опашката, кандидат-президента и вечната ни орис

 

 

Опашката“ (2021) е писан седем години. Замислен и реализиран е преди пандемията и звучи като дистопия.

За новините по света и хората

 

Филмът „Новини от света“ е немислим без Том Ханкс, който, остарявайки, става все по-добър, а неговите персонажи вече се изпипват филигранно и детайлно като за световно изложение.

Всевиждащото око и свещеният триъгълник

 

Книгата „Свещеният триъгълник. Българската следа в историята на оперативното масонство“ е съчетание на археология, история, география, архитектура, строително инженерство и не на последно място – културология.