МИТКО НОВКОВ, "Портал Култура"

Един образ на Федя Филкова-Кънчева – поетесата, преводачката, разказвачката, интелектуалката, която ни напусна онзи ден, изскача най-напред в съзнанието ми. Не съм го виждал с очите си, разказан ми е от неин съученик от Немската езикова гимназия в Ловеч, вече не помня кой. Началото на учебната година е, момичета и момчета са се събрали в общежитието, кипи млада кръв, гонят се и шумят младежите – блика живот, млад живот… Но – продължава разказа моят забравен събеседник – едно момиче високо, стройно, изваяно, не участва в буйството, стои в центъра на стаята с цигулка и свири. Стои в центъра на стаята с цигулка и свири – далечна на всичко, отдадена на себе си, на изкуството, на вътрешния си свят; обладана от любов към възвишеното и преданост към истинското. Изящна като порцеланова статуетка. Да, ето това е Федя, нашата приятелка Федя, Фединката; това е докрай и изцяло Федя – винаги много повече от битовото, от обикновеното, от всекидневното; и всякога, когато може, отвъд – в други селения, в други пространства, в други времена…

И отново нейно амплоа, което съм виждал с очите си вече: заедно сме с хората от „Кръг 703“ (имаше кафене с такова название, където редовно се събирахме, затова се и така нарекохме), говорим за поезия, за преводи, за стихове и разкази, за литература и култура… Федя слуша внимателно, мълчаливо, но се намесва всеки път, когато някой не от естетически, а от приятелски (или неприятелски) съображения започва да се изказва било с възторг, било с упрек. Още ехтят в главата ми думите ѝ, придружени с премерен, плавен жест на ръката: „Митко, чакай сега малко, да ти кажа…“ Млъквах аз, млъкваха всички – Федя беше огромен авторитет, самото ѝ присъствие всяваше респект, уважение и обич, най-вече обич. Тя не си кривеше душата, беше пряма и откровена, чиста и честна: ако харесва нещо, което си сторил, казва го, не завижда; ако пък друго не ѝ се нрави, казва го, не мълчи. Сякаш не беше оттук, от малката затворена литературна общност, която точно поради това понякога е твърде склонна към притворство, към лицемерие, пък и – ако щете – към шуробаджанащина. При Федя такива кривици не минаваха – добър ли си, признава те, не си ли – не крие го.

Беше ми толкова близка и заедно с това изпитвах огромен трепет пред нея. Сдържана, фина, деликатна, с премерени движения, с проницателен поглед – Федя ми приличаше на аристократка, аз така си я наричах в ума си – „нашата аристократка“. Дори съм ѝ го казвал, пък тя ми се смееше: „Миткооо…!“ И наистина, каква аристократка, Боже мой: родена в село Брестница, което обичаше до полуда и няма-няма – прескочи дотам. Честно казано, изобщо не вдявах откъде тези нейни маниери, тези ѝ благородни жестове, тази царствена осанка – има човеци, изглежда, които се раждат такива и Федя беше от тях. В последно време тя много боледуваше, беше ѝ тежко, измъчваше се – ни за миг не се оплака, ни веднъж не изохка, не се срина, не рухна. Гордо изправена, безупречна, красива, изтънчена – мнозина изобщо не подозираха какво ѝ коства всичко това, какви болки търпи! И вместо да мисли за себе си, все за другите – отдадена, добротворна, истинска. Приятелка – предана и всеотдайна…

Признавам, мислех си, че ще ми е трудно да пиша за нея, оказа се обаче някак неочаквано лесно. Вярно, хлипове напират в гърлото, очите са зачервени, от време на време сълзите капят върху клавиатурата, а пръстите не ме слушат, но тя е толкова жива пред мен, че мога да я описвам дълго-дълго… безспирно. Тя беше човек с присъствие, плътен – такъв човек не може да изчезне. Като и тук Федя показа своето благородство – не ме измъчи, не ме постави пред изпитание, а ми помогна да кажа от цялото си сърце, че я обичах, че я обичам.

Всички я обичахме…

Нямаше как да не я обичаме, защото тя самата беше въплъщение на обичта, въплъщение на любовта. Животът я бе свързал с гениалния Николай Кънчев и след смъртта му Федя свято тачеше паметта му, не спираше да мисли за него, не спираше да говори за него. Създаде поетичния Никулден, учреди награда за поезия „Николай Кънчев“ – любовта към Николай извираше от цялото ѝ същество. В същото време стиховете ѝ толкова различни от неговите, толкова нейни: той – някак метафизично вулканеещ, тя – екзистенциално вдълбена. Има Федя едно стихотворение, то казва много за поезията ѝ. Мотото, разбира се, е от Николай Кънчев:

СВОБОДА  

Но аз съм свикнал винаги да губя

и острият момент не ме пронизва. 

Николай Кънчев 

Смирение –

най-неразбираемата дума от всички.

Някога си представях единствено

унило мъжко лице

и сърце, което не смее да трепне. 

После те срещнах и знам:

Смиреният човек е усмихнат

и сърцето му свети като мишена.     

Какъв поет е! И какъв преводач! „Малина“ на Ингеборг Бахман – тази книга ще остане в съкровищницата на българското преводаческо изкуство. В последните си дни, знам, Федя превеждаше кореспонденцията между Бахман и Паул Целан – една друга двойка влюбени поети, към които тя беше истински пристрастена. И съм абсолютно убеден: съвсем не случайно писмата на двамата бе избрала да превежда – искала е да си припомни колко много любовта дарява, но и колко много отнема; как едновременно те въздига, но и сразява… Искала е по този начин отново да преживее обичта си с Николай, незабравимия неин Николай…

Сега са двамата там, отвъд, прегърнати. Последната си книга, антологичната, Федя озаглави „Толкова е кратко“. И си мислят повечето от нейните приятели, че тези думи се отнасят за живота ѝ – някакво пророческо предчувствие. Убеден съм обаче, че не: тези думи – „толкова кратко“, се отнасят за любовта им с Николай Кънчев – толкова огромна, че за да бъде истински докрай изживяна, не стигат слабите и кратки мерки на човешкия живот, а са нужни столетия, хилядолетия. Федя е вече във вечността при него – толкова са двамата завинаги…

Но е толкова дълго, скъпа Федя, толкова е дълго скърбенето за теб. Но толкова е дълго и щастието, дори не дълго – вечно е това щастие, Фединка, вечно е щастието, че те познавахме…

Щастието, че никога, ама изобщо никога няма да те забравим… Сбогом и довиждане!