БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Житейският и творчески път на роденият в Драганово голям български поет Асен Разцветников (1897-1951) е потвърждение за драматичното преодоляване на наслоени догми и предразсъдъци. Самият той произлиза от селска среда и познава добре народопсихологията и манталитета на българския селянин, явявайки се олицетворение на най-добрата част от това, което наричаме народна интелигенция.
Вярно е, че след 1918 г. в Европа, най-вече под влияние на романтично-вестникарските представи за т. н. Велика Октомврийска Социалистическа Революция, тя тръгна наляво.
"Бунтът на робите" бе отразен и в българската литература от автори като Димитър Полянов и Христо Смирненски.
Еволюцията на Фурнаджиев, и особено на Разцветников, показва нагледно механизма на освобождаване от илюзиите за изграждането на „най-прогресивния строй". Затова не е случайно, че точно те в „Мъка", „Блуден син" и др. разбулиха фалша на авантюристичния септемврийски метеж от 1923 г.
Нежният, чувствителен, меланхоличен и изключително честен творец Разцветников изплака своята болка от кървавите братоубийства в "Жертвени клади", след което откри панорамния път към националната литература с великолепния лиричен сборник "Планински вечери". С него той преодоля "новопътския" си период, каза сбогом на сектантските си увлечения и се утвърди в челните редици на българската поезия.
Асен Разцветников остана верен на каузата си за по-справедлив живот, но не със средствата на заговорите и насилието. Той скъпо заплати за своето прозрение. Изолиран от представителите на тогавашната пролетарска литература, следен и заплашван от партийни функционери и милиционерски агенти след 9 септември 1944 г., е принуден да пише и конюнктурно-казионни творби, а когато се разболява тежко от рак, новите господари у нас го изпращат на лечение в Москва - него, боящият се за живота си първенец на родната ни поезия.
- Няма да заспя. Аз исках да ме пратят във Виена, а те ме изпращат в Москва. Не знам ли защо? - изповядва се той пред Камен Зидаров.
Тежки и мрачни са последните години и месеци от неговия живот. Здравият му драгановски корен е прекършен от напъните на напористи пролеткултовци. Разцветников е принуден да прави компромиси, създавайки агитки като "Първи май" и "Девети септември", но предпочита тихата смърт на 30 юли 1951 г., пред възможността да стане официален певец на режима.
В този му жест има не само целенасоченост и гордост, но и дълбока, действена нравственост, така дефицитна и днес в средите на нашите интелектуалци.
Още текстове от Борислав Гърдев ТУК
