САВА СЛАВЧЕВ
Ромен Гари е свързан много силно с Прованс и със самия град Екс, където учи право, наел жилище на ул. „Ру-Алферан” и работещ над някакъв роман в кафенетата на близкия бул. „Мирабо”. Свързан е и с градчето Салон дьо Прованс, където по-късно се записва във военната авиационна школа. В Ница обаче преминава младежкия му период, съвсем не лек, прекаран в лишения и копнежи. Този период Гари описва в „Обещанието на зората”, роман, считан за най-автобиографичния от всичките му, но дори и в него той не назовава нито един от съучениците си, не споменава нищо за ученическите си дни, въпреки че получава почетен плакет и награди по френски език. Дори в този живописен разказ той съхранява известна дистанция по отношение на реално преживяното и съвсем съзнателно остава миналото си наситено с множество сенчести места. Доминик Бона, френска писателка и литературна критичка, осмата жена член на Френската Академия, в биографичния си роман за Гари твърди, че в „Обещанието на зората” няма изопачаване и лъжи, а само една поетична мъгла обвила суровото юношество, белязано от труд и мечти.
Гари е славянски евреин, роден е във Вилно, руска губерния, в ранното си детство живее с майка си във Варшава. Тя е бивша актриса на дилетантско ниво и тъй като рано е останала без съпруг, прехвърля всичките си надежди и въжделения върху единствения си син, когото боготвори. Още в училище Ромен се сблъсква с форми на ненавист и присмехулство. Лесно раним е, пази всичко вътре в себе си. Затова никога - нито в живота нито после в книгите си - не разкрива болезнените моменти от миналото си, никога не повдига завесата над силно белязалите го лични неудачи, огорчения или болка. Дори не споменава за антисеметския климат, който цари в училището във Варшава и го изпълва с дълбока горчивина. От тази възраст сякаш Ромен се зарежда с омраза към всяка неправда и предразсъдък. От този момент нататък той е наясно, че трябва да разчита единствено на себе си и на никой друг. Бунтарът е роден. Антиконформистът се ражда малко по-късно.
Майка му е като квачка, която непрестанно се върти около пиленцето, не дава косъм да падне от главата му, бди на него ден и нощ, лишава се от всичко, за да има винаги една пържола за малкия – той не бива да разбира за мизерията и недостига, не трябва да му липсва нищо. Тази обсебваща любов е колкото трогателна, толкова и тежка: до края на живота си Гари не може да се отърси от нея. Нещо повече – той се чувства длъжен и отговорен – тази любов ражда желанието да я върне многократно умножена, иска да е на нивото на очакванията на майка си, защото тя заслужава.
„ Ще бъдеш герой, ще бъдеш генерал, Габриеле д’Анунцио, Посланик на Франция – всички тези гамени не знаят още кой си ти!” Това са думи, казани от майка му, когато той вече е постъпил във военното училище, предполага се, излязъл от детството. Ромен потъва в земята от срам, защото става на публично място, тя изговаря думите на висок глас на плаца на военновъздушните сили, независимо, че Гари се опитва да я набута обратно в таксито. В този момент, на въпроса дали наистина Ромен се срамува от старата си майка, Гари пише следното:
„В миг всички люспи фалшива мъжественост, суета и коравосърдечие, с които тъй старателно се бях закичил, се свлякоха в краката ми....Спрях да чувам смеховете, не забелязвах присмехулните погледи, обвивах раменете й с ръка и мислех за всички битки, които щях да водя за нея, за обещанието, което бях дал на себе си в зората на своя живот, да й въздам справедливост, да придам смисъл на нейната саможертва и един ден да се върна вкъщи, след като съм излязъл победител от битката за притежанието на света с онези, чиято мощ и жестокост се бях научил да различавам още от първите си стъпки”.
Така Гари, убеден от майка си, че великото бъдеще е отредено само за него в този свят, пробва от малък рисуване, музика (споменът му от уроците по цигулка е само възклицанието на учителя „Ай! Ай! Ай!” при всяко хващане на лъка), но преподавателите деликатно обясняват, че няма смисъл да се харчат парите, спечелени с толкова труд, за области, в които съдбата не е била благосклонна към малкия. Същото е и с математика, защото Гари има двойка, а майка му продължава да смята всичко това за недоразумение, като успокоява детето с думите: „Ще съжаляват за това. Ти ще ги смаеш. Един ден името ти ще бъде изписано със златни букви по стените на гимназията....ще станеш д’Анунцио, Виктор Юго, нобелов лауреат!”
Наистина Гари си пише някакви неща, той е силно чувствителен и стеснителен, разбрал е, че всички останали дисциплини не са за него и, подтикван от майка си, която е убедена че един велик френски писател не може да носи руско име, (Коцев му е фамилията – подходяща, може би, за велик цигулар, но не и за велик писател) започва търсенето на подходящ псевдоним. В продължение на шест месеца той търси и претегля възможностите за подходящо артистично име. За съжаление името Ромен Ролан вече е заето, но все пак Гари решава да остави малкото си име, защото то е, струва му се, съвсем задоволително. Но не иска да дели славата с никого – не би било честно спрямо майка му.
Ромен Гари е единственият французин, получил два пъти „Гонкур”, най-престижната награда на Франция за литература, която се дава само веднъж на автор. Втората награда е присъдена на Емил Ажар, един от псевдонимите на Гари, просто журито е било в неведение.
Прекрасен разказвач, Гари е носител на едно рядко качество: той е различен. Всяка негова книга е интересна, освен със собствената си художествена стойност, и със своята различност. Не случайно Гари обикаля света – той винаги търси. Непрекъснато е устремен към някаква другост, към романтична различност, от която има нужда както авторът Гари, така и човекът. Това също е част от обяснението за неговите мистификации и псевдоними.
Доста трудно да се каже кои са по-силните страни на писателя, независимо с какво име се подписва под произведенията си. Еднакво е добър и в разказите, и в романите. Като казвам, че е добър, трябва да се има предвид че това е нещо, което не отразява реалното състояние на нещата. Той е страхотен, уникален разказвач на истории, сборникът с разкази „Птиците идват да умрат в Перу” носи голяма сила, някои така те грабват, вдигат те високо и после те тръшват на земята. Романите му са прекрасни, различни и вълнуващи, а героите са живи и твърде близки на читателя. Навсякъде в творбите си Гари говори за живота – днешен, преходен и безкраен – с всички теми на времето и на безвремието, за войната, безизходицата, самотата, надеждата, любовта, необходимостта от другия, страданието, все теми, които стоят пред всеки човек, независимо кога се развива действието. Изключителна чувствителност, деликатно чувство за хумор, ирония, блестящи описания на душевни състояния.
Не е лесно и да се каже коя от книгите му е най-добра, но мисля че най-нежна е „Лиричните Клоуни“. Това е книга за любовта, истинската, и за хората – неистинските. В този роман има такива стилистични нива, такава болка, игривост, мечтание и страдание, всичко изразено по толкова деликатен начин, че някои места дори са истинска поезия в проза:
„Той се сведе над профила, който най-сетне придаваше смисъл на всичко, което неговият скитнически живот беше. Мекият въздух ги обвиваше в онази средиземноморска нежност, в която всичко живо, което обича и смята че го обичат, намира своето първично основание. Сред покоя, който ги носеше през наниза от часове и който беше едновременно голяма река и устие, лице и открито море, всеки миг изглежда смесваше вечност и мимолетие.”
„Нежно галеше гърдата й, толкова нежно, колкото е във властта на човек. И устните му се впуснаха в бавно скиталчество, докато накрая усети как го повдига онзи вик, който го караше да се роди и който най-сетне му връщаше всичко, което беше изгубил, пропилял и провалил в живота си”.
На 14 юли 1935 г. става френски гражданин – една извечна мечта на майка му. Животът му е доста авантюристичен. През 1938 г. служи в авиацията, присъединява се към Свободна Франция през 1940 г. и служи в Свободните въздушни сили на Франция. Воюва като пилот в Европа и Африка. Налага се да емигрира във Великобритания и постъпва във френската войска, във формирование на Шарл де Гол. След войната се връща във Франция и е поканен на служба като дипломат и търговски аташе. Първото му дипломатическо назначение е в България, пребивава в Румъния, Швейцария, САЩ, Боливия. От 1957 г. до 1961 г. е главен консул в Лос Анжелис. Сблъсква се лично с недоразумението Холивуд, описано прекрасно в една от книгите му. Обикаля целия свят.
Няколко думи за Гари и жените.
Първи брак. През 1944 г. в някакво заведение, където вечер войниците пият по питие след напрегнатото ежедневие, Ромен среща Лесли Бланш. Той се е облегнал на бара, някои от неговите колеги танцуват, други пушат, трети се задяват с момичета. Ромен вижда пред себе си, дребна, русокоса дама с начервени устни, която му казва че прилича на Гогол. Това, естествено, му се нрави. Тя вижда униформен 30-годишен мъж, у когото намира нещо различно, някакъв необичаен пламък в очите. Лесли без да подозира отгатва неговия произход. Искрата се превръща в пламък. Тя обаче е жена с опит, на 37 е, англичанка от Лондон, журналистка, редакторка във „Вог”, където води рубриките кино и театър. Изпълнена е с търпение, авантюризъм и желание да оформи този интересен млад мъж, когото все пак харесва, но очаква един ден той да стане той още по-интересен. Писателят си е мечтател, знаем, харесва бунтарството й, интелигентността й, любовта й към руската литература. Същата година се женят, живеят в София на ул. „Христо Ботев”, когато Гари е изпратен на първата си дипломатическа служба в България. Три години по-късно обаче Ромен вече търси утеха в обятията на Нели Траянова, наша сънародничка, която говори полски, защото баща й е бил пълномощен министър във Варшава. За Ромен нещата, свързани с Полша, са форма на очарование. Разделя се с Лесли, разводът става по-късно.
Доста срещи с жени е описал Гари в романите си, всички са деликатни образи, нежни и трепетни. В неговите любовни описания обаче няма директно назоваване, той предпочита класическия подход, като оставя да говори неназованото. Неизказаното е по-чувствено, то е по-силно и по-естетско. Нали Шекспир беше казал, че мълчанието е най-тържественият израз на щастието, защото ако можеш да го изразиш, то тогава щастието не е пълно.
Втори брак. Тя е на 21, той е на 46. Тя е актриса, казва се Джийн Сибърг , вече е прочута, висока е 1.62. Той е Ромен Гари, писател, по-малко известен от нея, но много очарователен, висок, със сиво-сини очи. Красив е като киноактьор, с почти монголски мустаци и е обезоръжаващо мълчалив. За него тя е магична, млада и вдъхновяваща: като непокорно хлапе. Нищо че вече е била омъжена за един френски адвокат, който иска да става продуцент във филмовия бизнес. Джийн е лутеранка, не сяда на масата без да си каже молитвата и изповядва всички ценности на пуританството.
Предполага се, че от 1960 г. заживяват заедно. Тя е последователна, бунтува се срещу всяка неправда, събира котки, кучета и изоставени птици. Участва в митинги за правата на чернокожите, ненавижда лицемерието, мрази Марлон Брандо и холивудските звезди, които си мислят, че с парите си могат да купят всичко. Отваря дома си за хипита, скитници и клошари. Желанието й да помага не знае граници. Една вечер подарява коженото си палто на шофьора на таксито, който споменава, че няма пари да купи палто на жена си. Джийн е най-щедрото момиче на света. В началото на Ромен всичко това му харесва, тя е като него, не обича неправдата, копнее за свобода, изпълнена е с чисти намерения. Според Джийн парите имат смисъл само ако служат на приятелството и любовта. Според Ромен – не. С времето той започва да се дразни от нейния идеализъм, осъжда намерението й да се включва в една борба, която не е нейната, защото тази борба не е по силите на никой отделен индивид. Нейната всеотдайност дразни неговия индивидуализъм, безграничната й щедрост пък дразни неговата пестеливост, защото той, като човек израснал в лишения, може би продължава да се бои от недоимък, въпреки че вече е богат и известен. Гари е на 54, опитва се да харчи пестеливо и я упреква в безогледното пилеене на пари: "Повече не мога така. Седемнайсет милиона американски негри у дома - това е твърде много дори за професионален писател."
Малко по малко двамата се отдалечават един друг. Винаги с добри чувства Ромен продължава да я напътства, дори от разстояние. Няколко години след това Джийн забременява, детето не е от него, но той официално твърди, че е бащата. Защитава я и застава зад нея. Едно жълто списание публикува грозни неща, твърдейки, че бебето е от чернокож активист. Цялата тази шумотевица е силен удар за Джийн. Тя не успява да се справи със ситуацията. Вдига се голяма врява, намесва се ФБР, споменават се „Черните пантери”, нещата се политизират. Двамата завеждат дело, спечелват го и въпреки това Ромен се чувства загубил: на 23 август 1970 г. се ражда мъртвото бебе, на което дават името Нина Харт (собственото име е това на майката на Гари).
Мечтателят продължава да търси и да пътува. Да търси другото. Другата жена, другата мечта, другото място, другия живот, другото вдъхновение. Познал е всичко в живота: нищета, война, любов, страдание, жени, пари, слава, приеми, успех и признание. „Добре се позабавлявах. Благодаря и сбогом” - това е последното изречение от малката книжка „Животът и смъртта на Емил Ажар”, подписана от Гари на 21 март 1979 г. Година по-късно, на 30 юни, специално комюнике на „Агенция Франс Прес” оповестява истинската самоличност на Емил Ажар.
Самоубийството на Гари все още е загадка. Като че ли е искал да отчетем неговата праволинейност като мистификатор – в живота, в творчеството, а после и в смъртта. Предполагам, че решава да се самоубие, защото всичко е изчерпано. Джийн Сибърг се самоубива с барбитурати на 41 през 1979 г., Ромен го прави година по-късно с пистолет на 66. Не тя е причината, както признава в писмо до издателя си: „Никаква връзка с Джийн Сибърг. Умоляват се страстните любители на разбитото сърце да се насочат другаде”.
Догадките на са една и две. Същият ден обядва с Клод Галимар, пали последната си пура, макар три месеца преди това да е спрял с пушенето. Прибира се пеша под дъжда, отказвайки предложението да бъде откаран от шофьора на Галимар. До леглото му е намерено писмото, за което по-горе стана дума, а там един от пасажите казва следното:
„....Тогава защо? Отговорът може би трябва да се търси в заглавието на моето автобиографично произведение „Нощта ще бъде спокойна” и в последните думи от моя последен роман: „защото човек не би могъл да измисли нищо по-добро”. Най-после изразих всичко докрай”.