Починал е писателят Димитър Коруджиев, съобщи писателят Деян Енев във „Фейсбук“. Опелото ще е на 9 януари, четвъртък, от 12:45 ч. в църквата „Св. Георги“.
ДИМИТЪР КОРУДЖИЕВ е роден в София на 26 декември 1941 г. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Редактор във вестниците „Труд“ и „Народна култура“, в списание „Пламък“ и издателство „Български писател“. След 1989 г. в неговия дом е създаден вестник „Демокрация“. Той е автор на сборници с разкази и есета, на романи за възрастни и деца, на пиеси. Първото му нашумяло произведение е романът „Подозрението“ (1978), следват романите „Градината с косовете“ (1984), „Домът на Алма“ (1986), „Преди да се умре. Фантазия за Сашо Сладура“ (1995), „1989“ (2008) и др. Сред сборниците му с християнски есета са: „Пуснете слънчевата светлина“ (1991), „Пътят на душата“ (1995), „Всичко е история“ (1999), „Тайнственият бард“ (2001), „Разговор за Бога“ (2003) и др. Един от създателите на безсюжетния психологически разказ в съвременната българска проза.
Носител е на президентския орден „Св. св. Кирил и Методий“ с огърлие „за особено големи заслуги в областта на културата“. Носител е на две награди на Министерство на културата, награда на образователното министерство, годишна награда на Съюза на българските писатели, на награда на „Портал Култура“ през 2015 г. „за неговия изключителен принос към модерната българска проза и възвръщането и „по пътя на душата“ и др.
ХРИСТИЯНСКИ ФРАГМЕНТИ
от Димитър Коруджиев
Едва когато изпитанията ни смажат и гордостта ни се превърне в страх и паника, казваме като победения Савел: „Какво искаш да направя, Господи?“.
* * *
Първото момиче, с което се озовах в леглото… Нощ, радиото свиреше тихо. Класическа музика, една чудна мелодия. „Какво си представям сега? – каза тя. – Нещо кристално чисто.“ И потъна в тъгата, обвила ни като мъгла. Това е, което ми остана от нея.
* * *
Истината е, че съм обичал само една жена. Голяма благодат.
* * *
Исус е последната врата за всеки човек, който се е блъскал в живота и е търсил изхода. Всъщност единствената врата.
* * *
Светът в иконите е по-голям от земния. Зад образа е празно. Една безкрайност.
* * *
„Видях как един мъж оправи якичката на една жена в трамвая и разбрах, че не зная нищо за любовта“ – тя се разплака.
А имаше три брака.
* * *
Един приятел, Тошко Патриков, мина край дома ни една вечер. Много приятно, той е чудесен християнин. Жена ми беше направила доматена супа, имахме и пилешки филенца. Добре е като за случаен гост. Тошко пусна няколко хлебни залчета в супата, всичко му се услади. Когато си тръгна, почувствах, че съм преживял едно от най-хубавите и най-простите неща в живота – да нахраниш човек.
* * *
Бог е едновременно много далеч и много близо, по-близо до нас от собствения ни дъх, от собствените ни мисли. Обгръща своето творение, то живее в Него. Той е в моята стая, в твоята стая и при всеки друг на всяко място. Ние живеем в Бога, както рибите във водата и птиците във въздуха. „Духът Господен изпълва света“ – Соломон.
* * *
Веднъж един от най-добрите ми приятели каза: „Няма Бог“. Не бях вярващ тогава, но изтръпнах. Той почина преди двадесет години. Постоянно мисля за него и се питам къде е душата му.
* * *
Едно болно дете, което вижда над себе си лицето на Спасителя и протяга ръце към Него… Нямам сили да продължа.
* * *
Няма значителен грях, за който да не съм бил наказан, и не се е случвало Бог да ме изостави, докато трае наказанието ми.
* * *
Всяко движение на Блага Димитрова беше християнско, но не стигна до вярата. Толкова много хора я занимаваха със себе си… Кой от тях обаче се помоли за душата ѝ?
* * *
Как да си Го представиш?
Това е работа на сърцето. Всяка представа се развива като част от духовното ни движение в правилната посока. Във всеки случай ние поне знаем как е изглеждал Исус тук, на земята. Лицето Му със затворените очи и летящото тяло. Говоря за Торинската плащаница, считана за погребалната му повивка. Какво не бих дал, за да видя очите Му, за миг макар, да чуя гласа Му. Една дума, един звук. Не губя вяра, че Бог може да ми даде такова благословение насън.
* * *
„Ново вино се налива в нови мехове“ – каза Исус. Духовното слънце изгряваше. Юдейската религия беше пренатоварена от предания, които се спазваха с ритуали и забрани. „Този народ ме почита с устата си – повтори Той думите Божии, – но се подчинява на човешки заповеди.“ Дошло беше време да се разбере, че вярата в Бога е освобождение. „Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа.“ Бог е Дух. Исус работеше с евреите, но изпрати най-великия си служител, апостол Павел, при езичниците. Не беше нужно да минават и те през цялата юдейска школа. Избраният народ свърши своето. Ритуалите и забраните наложиха идеята за Божията святост. Павел започна веднага с проповедта на духовната свобода. Той обяви всички храни за чисти, всяко място за свято, всеки ден за свят и всяко действие за осветено от Бога, като тръгна от онова, което ни „държи“ живи – яденето и пиенето. Важно беше само от какво е мотивирано. А светът на хората? Вярващите щяха да живеят в него като светии, като бъдещи деца на Царството Божие. Това, което трябваше да му отдадат, бе изпълнението на задълженията им там, където се намират. Толкова. „Роб ли си, да не те е грижа.“ Вярата на царя и на роба е еднакво ценна за Вседържителя. Душата им можеше да ликува, да обича, да е щастлива.
* * *
Силен шум в ушите. Стотици безсънни нощи, хиляди часове на борба за намаляването му. Безброй молитви. Никога не забравям, че това страдание е благословено. Без него щях да съм духовно мъртъв. То ме доведе при моя Бог. Имаше моменти, когато казвах: „Господи, вече не получавам помощ от шума в ушите. Вече е само пречка. Не ми позволява да славя Името Ти. Премахни го и всичко ще завърши съвършено, както са съвършени всичките ти дела“. Много скоро разбирах с изумление, че се лъжа. Приемането ми на Бога се оказваше по-различно от преди и нищо друго не бе ме водило натам освен моето страдание. Мисля, че има едно решение и то е най-доброто. Да оставя всичко в Божиите ръце. Според лекарите след шест месеца този шум е необратим. Сигурно е така. И все пак има разлика. Аз го оставям в ръцете на Всемогъщия лекар.
* * *
Нашата способност да обичаме е най-великото, което сме получили като сътворени същества. Но тя е само отражение на безграничната Божия любов: „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“.
* * *
– Притисни се до мен – каза полското цвете на щуреца. – Идва косачът.
Защо ме разтърси толкова тази малка измислица? Някъде я прочетох.
* * *
Нараних добър човек само с една дума. Една-единствена необмислена дума. Как да се опазвам от езика си, Господи? Малко невнимание, и думите ми стават по-лоши от мен.
* * *
Много пъти съм си представял, че вървя след Исус и опитвам, както много други, да докосна края на дрехата Му, за да оздравея. Успявам. От хитона на това място се разсипват рой звездици. Внезапно ожаднявам жестоко. Но къде да намеря вода между хилядите, които Го следват? Той се обръща внезапно и ми подава пълна чаша. Не се усмихва. Исус никога не се усмихва.
* * *
Моята дъщеря, моето свято дете…
– Аз ти я дадох – каза ми Бог. – Позна ли я?
Помолих Го да изчака отговора. Аз съм малък човек, Господи. Въпросът Ти е по-голям от мен.
* * *
Колко е страшно да гледаш как времето на много близък човек, прекрасен човек, който не е стигнал до вярата, изтича. Ден след ден. И не знаеш какво да направиш. Нищо не ти се удава.
* * *
Някъде го прочетох. Стар руснак, отдавна живеещ в Париж, казал на свой познат:
– Когато бях млад, убих един човек на дуел. Но не си спомням името му.
Убитият бил Пушкин.
* * *
Целият облик на човечеството и човешкият живот би се променил, ако разберем колко е благосклонно Небето над нас.
* * *
Исус никога не дава идеи и не изказва мнения. Неговите думи са самата истина.
* * *
Женен съм от 50 години. Тия дни почувствах необходимост да кажа на жена си колко много я обичам. Да ѝ говоря за това. Малко ми е неловко, така беше и когато ѝ го признах за първи път.
* * *
Бог може да ни откаже нещо, което смятаме, че е справедливо да получим. Той не изяснява причината, просто възпълва всичко стократно.
* * *
В кадър от стар руски документален филм мярнах надпис върху опушена фабрична стена: „Дело безбожников – дело Ленина“. Рядко съм изпитвал такова усещане за страшна пустота.
* * *
За Бог няма значение степента на дарованията ни. Той приема с еднакво удовлетворение всяка любов и преклонение, които Му отдаваме.
Един може да ги изрази блестящо, а друг – много скромно. За Него е важно дали идват от сърцето.
* * *
Християнската свобода. Падат всички земни вериги. Всичко, което измъчва твоя суетен „аз“, така лесно раним от глупави обиди, от празни думи и постъпки. Понякога са нужни години. Най-трудно е да се освободиш от робството на самия себе си, от претенциите си. Една по една. Вече не си Буда, не си икона, не си малък цар, който се охранява сам в своето миниатюрно царство. Като Божие дете ти си много по-голям от онова, което си бил в стария живот.
* * *
Как е възможно тази трохичка във Вселената, човекът, да бъде високомерен?
Източник: kultura.bg
