За Андре Бретон (1896 - 1966), първомайстора на сюрреализма в поезията, не знаем много. Дебютирал през 1919-а със сборника „Ломбар”, последван от „Магнитни полета” – първият му сюрреалистичен опус – той бива осенен от идеята за „ психическия автоматизъм”, като един от основните конструктивни принципи в това интересно и тъй оспорвано литературно направление. И ако реалистичната проза е „сцепление на мисли” (Лев Толстой), то поезията на французина Бретон е изящна словесност без видима връзка с реалността.
Свят, в който са възможни всякакви събития и срещи на думата с думата. Вселена от недовършени, преливащи един в друг образи, съхранили заедно с това и своята автономност. Поезия на неопределените съждения, далечни по своето родство, нерядко спорещи помежду си. И заедно с това – деликатни, ненатрапващи се.
Поетическият опит на Андре Бретон разшири кръгозора на поетите след него. Без тази поезия може би нямаше да се радваме на прекрасните стихове на Жак Превер, Дилън Томас, Лорънс Фърлингети и на повечето днешни, френски, английски, полски, румънски и италиански поети.
В близкото минало опитът на този дързък французин присъстваше по-скоро като някакъв теоретичен и цитатен фон и чрез стиховете на разрешените от цензурата у нас (заради левите си убеждения) Пол Елюар и Жак Превер. Но влиянието на Бретон се усещаше и в българската поезия още преди четири- петдесетилетия.
СТИХОВЕ ОТ АНДРЕ БРЕТОН
В ПРЕВОД НА ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
БДИТЕЛНОСТ
В Париж кулата Сен Жакоб се кланя като слънчоглед
От време на време сянката й незабележимо
Пропълзява между шлеповете
В този миг на пръсти и още сънен аз
Влизам в стаята
Запалвам лампата
За да не остане нищо от съгласието насила изтръгнато от мен
Шкафът е отстъпил мястото си на животно
Със същия обем което ме гледа дружелюбно
Като лъвовете по чиито гриви догарят стружки
И акулите с бели кореми – треперещи чаршафи
В часа на любовта и сините клепки
Изгарям тържественото пространство на пустотата
Та моето тяло
Да го погълнат нетърпеливите ибиси на огъня
И когато всичко свърши влизам без да ме видят в ковчега
Не се страхувам от минаващия край мен живот
Всички занаяти помръкнат остават само уханните дантели
Дантелената черупка – висока гръд със съвършена форма
Докосвам само сърцевината на нещата
Докато бръшлянът бавно пълзи по развалините
Те разполагат с премного време
Казват поетичните прегръдки били като плътските
Премахвам всеки стрес от този нещастен мой живот
+++
Сандъци претъпкани до отказ със селяни
Безшумно пропълзяват по млечните релси
В чака когато девойките понесени от вихъра на нощта
Размахват тръни вместо цветя
Ухапани от невестулките извиват се телата им
Писъкът на совата пронизва слуха им
Докосва връхчетата на моминските гърди
Останалото е твърде скучно
Не ми говорете сега за тези безвкусни тапети с малини
Мнозина бързат
Да се разкъсат сами
Черните езици на пламъка поглъщат жадно езиците на тревата
Далечен галоп отеква в клисурата
За него ли тръбят сега в подземния си лов теменужките
Цялата стая се преобръща
Мисълта търси своя нашийник
Ех само да ме оставят веднъж завинаги
Дяволските мухи се тикат под ноктите ми
Заедно с ябълковите семчици
Рибите се изплъзват от мрежата
В гората
Въздухът е мек като постеля
Аргус отваря и затваря -
своите нежни невинни клепачи
ПОСЛЕДНАТА ПОЩА
Писмото което очаквам вече пътува
Инкогнито в плик с марка с печата на Зодиака
Адресът ми едва се разчита
Заради зъбците на марката
Когато писмото стигне до мен
Няма да грее вече Слънцето
Остатъците от бурята ще се търкалят по Белия площад
Между тях ще зърнете и смелостта ми
Писмото ще го отворя
Весело ще го развея
Преди да започна да чета
Тогава около мен ще се струпа
Цяла тълпа от любопитни хора
Но аз няма да престана да чета
Докато думите не отплуват
Подобно на сламки захвърлени в реката
Подобно на слама изгоряла
Засветила в клетка от азбест
Която ще окача върху дървото с гатанки
Новото писмо което чакам
Ще бъде с цвят на кораб – платноход вече потънал
Заради новините което е донесъл
Отново ще открия в тези форми
Всичко което бях изгубил и погубил
И светлините от нереалните неща
Животните чиито изображения ми сочат пътя
И камъните захвърлени по този път за да ме заблудят
Писмото което чакам е съвсем малко
Миниатюрно
Надявам се да не пропадне
Сред зрънцата от отрова
Край
ПО ПЪТЯ ЗА САН РОМАНО
Поезията се твори в леглото като любовта
Доказват го смачканите чаршафи
Поезията се твори и в горите
Поезията си има необходимото пространство
И то не е за:
Окото на ястреба
Росата на храста
Спомена за запотената бутилка върху подноса
От чисто сребро
Пътят на интелектуалното приключение
Знаменитият планински връх
Но те – и спирката и пътят изведнъж започнаха да кривуличат
Затуй разбира се не се крещи от покривите
Не се оставя отворена вратата
Не се канят свидетели
Рибите са разрушили вече своите прегради
Релсите при входа на големия град
Гънките върху хляба
Мехурите на ручея
Листовете на календара
Цветчетата на кантариона
Делото на любовта и делото на поезията
Са несъвместими
Ако четеш вестника на глас
Ще проумееш смисъла на слънчевия лъч
Синята светлина съединява ударите на секирата на дърваря
С ритмичните удари на опашката на бобъра
Ловкостта на мълнията
Подскачащите топки на овехтялата стълба
Това е само вестибюл
Но господа това не е осма зала
Нито изпаренията на казармата неделя вечер
Танцуващите фигури са тъй прозрачни над ливадите
Очертанията на женското тяло пълзят по стената
В небето плуват призрачни кръгчета дим
Вълните на твоите коси ме разнежват
Виждам:
кораловият змей вече е готов да ме погълне
БЯХ ТАМ
Когато от дървото се откършиха тези два клона
Нечакано внезапно
Без шум
Като два листа на гигантска момина сълза
Видях че цветето побра в себе си дори нощта
Останах там където ти ме виждаш
Насред уханието разпръснато от малките камбанки – цветчета
Преди да са се върнали отново към живота
А той животът се променя се всеки миг
Поисках да докосна с устни
Твоите стъклени бедра
Но не успях…
ЖОРЖ ХАЙНЕН: „СПОМНЯМ СИ ЗА БРЕТОН....“
Андре Бретон, седнал на терасата на кафе “Плас Бланш” в Париж, разговаря малко хапливо за днешната френска литература с членове на групата на сюрреалистите.
Сцената, може да се каже, е легендарна.
Жорж Хайнен, от същата група, споделя спомените си за “папата на сюрреализма”.
О. Ст.
+++++++
На двайсет години бях много по-стеснителен, отколкото съм днес. Реших, че това е най-подходящата възраст да почукам на вратата на Андре Бретон, но когото вече бях изпратил няколко свои писма и поеми в “строг стил”. Разбира се, не го познавах лично, бях чел само произведенията му и страшно се вълнувах.
+
Заварих го сам, до люлката на дъщеричката му Об. Жена му тъкмо го бе напуснала, оставяйки го да се бори сам с домакинските проблеми, които той решаваше с присъщата си за всички практически дела несръчност. Наистина, изглеждаше като изпаднал корабокрушенец на самотен остров нейде в Тихия океан!
+
“Ела в кафенето, ми каза веднъж той, и ще можеш да се срещнеш с всички членове на групата, нали това искаш...”
Тогава разбрах важността на тази дума “кафене” – място за общуване или за...илюзии. Да , преди всичко за.... ИЛЮЗИИ.
+
В елегантното кафене на “Плас Бланш”, сред своите Андре Бретон наистина се оживяваше, ставаше съвсем различен. Напомняше истински трибун, готов да възпламени и поведе всички след себе си. Повече от всеки друг, той знаеше, че в живота на хората има и определено място , незаето от обществото и неговите условности, което би могло да се предостави на агресивността на поезията. Както си почиваше, казваше с един лек и незаангажиран тон: “ Окси, моля те, донеси ми една голяма чаша бира”, той можеше със същия тон да ти поиска Северното сияние или някоя каменна гора и келнерът Окси сигурно щеше да му ги сервира незабавно.
+
Бретон отчаяно се стремеше да разхубави света. За него революцията беше не просто избор, а съдба и облог. Ако някоя жена минеше през тълпата, търсейки някого, се превръщаше за него във видение, във феята Мелюзина, която бе видима единствено за неговите очи! Пред непростимото изоставане на думите, които винаги се влачат след мислите, той предпочиташе мълчанието или просто случайността...
И все пак, при всичките си претенции за модерност, Бретон не беше истински човек на нашето време. Философията на отчуждението му беше пределно чужда. Той не вярваше, че хората ще се разделят, а те вече бяха разделени – не толкова от вавилонското многоезичие, колкото от фалшивата унифицираност на своите езици.
+
Някои го считаха за превзет и надут, но у него всъщност имаше нещо детинско и много чисто – един поетичен романтизъм. Бретон може винаги да ни изненада, да ни срещне с необичайното, неизвестното...
+
В работния му кабинет, където се чувствах винаги шпиониран и преследван от една твърде странна,”сляпа” картина на Джордж Де Кирико, Бретон бе доста по- различен от кафенето на “Плас Бланш. Един алхимик, очарован от неясните светлини на историята, един древен друид, излязъл от Царството на сенките. И този друид твърдо вярваше, че книгата на Шатобриан “Снопът” е “направо изключителна”, “феноменална”, защото съдържала в себе си “предхристиянска магия”...
+
Обикнах Андре Бретон от онази вечер, когато разговаряхме надълго и нашироко за връзката на Човека с Природата. Според него тази връзка е много по- съществена и важна, отколкото връзката Човек- Общество и Човек- Бог. Той вярваше искрено, че християнството е историческа катастрофа, от която всички сме излезли до известна степен увредени. Всеки сега, според него, търси своята “ потънала Атлантида”.
+
Духът на Бретон беше погълнат и от един древен германизъм, съставен от северни пейзажи и магьосници и повече от предразположения и навици, отколкото от интелектуални внушения...
+
Между многото си разочарования Андре Бретон преживя и едно щастливо събитие – посети далечно Мексико през 1939 година, малко преди войната. Срещата му с прочутия руски революционер Леон Троцки, впоследствие убит от жестокия сатрап Сталин, беше твърде важна за него. Той дълбоко уважаваше този интелигент- бунтовник, въпреки, че Троцки беше марксист, а за мнозина от нас и терорист. Леон притежаваше същото чувство за хумор като Андре и двамата се разбираха отлично, макар да бяха толкова различни, не само в политическите си възгледи. Но нали казват, че нерядко противоположностите се привличат...
+
Неведнъж аз настоявах пред Бретон за необходимостта сюрреализмът да се подложи макар и за кратко на едно “оздравително лечение”. Но той не искаше и да чуе за това. Вярваше в неизчерпаемите му възможности...
Преведе от френски: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
Илюстрацията е от корицата на книгата "André Breton" от Mark Polizzotti и стопкадър от areaofdesign.com
