На 7 февруари през 2016 г. си отиде Петър Манолов. Той е български поет, дисидент, член на Съюза на българските писатели. Един от основателите на профсъюз „Подкрепа“, фондация „Болната планета-ВЗОВ“ и св. Урбань.
Петър Манолов е роден през 1939 г. в Садово, Сунгурларско. Продължава образованието си в град Сунгурларе, военно училище в Силистра и завършва Софийския държавен университет. Работи като възпитател, журналист, метеоролог на фара на н. Емине. През 1968 г. се заселва за постоянно в местността Урбань-Иракли (дн. Пешова колиба) в землището на Емона.
В началото на 1989 г. е арестуван като секретар на учреденото на 16 януари 1988 г. НДЗПЧБ (Независимо дружество за защита правата на човека в България) и обявява гладна стачка отразявана от Радио „Свободна Европа“ и световните медии. През февруари 1989 г. ЦК на БКП разпорежда провеждането на открити партийни събрания в цялата страна с обсъждане и заклеймяване на поезията по цитати.
В емиграция участва в колоквиумите „Свободата на Духа“ (юни 1989, Париж) и „Проблемите на малцинствата“ (март 1990, Копенхаген), където (под влияние на есето на Георги Марков „За благодарността“) се ражда идеята за фондация „Болната планета – ВЗОВ“. Сътрудничи на сп. „Континент“, в. „La Pensée Russe“, Радио Франс Ентернасионал и на парижкия клон на Амнести Интернешънъл.
Завръща се от Франция и през 1991 г. е избран за главен секретар на Съюза на българските писатели, а фондацията приема да домакинства международна конференция за правата на кюрдите в София (1995), и подсилва гласове против смъртната присъда на йеменски поет, тибетски електротехник, както и международно огласяване (съвместно с физика З. Вардосанидзе) на преследваните 100 грузински учени-демократи, петима от които със смъртни присъди.
Управлява държавното издателство „Народна култура“ (1997 – 2002) и е уволнен от правителството на Симеон Сакскобургготски. Умира на 7 февруари 2016 г. в Пловдив.
За поета Петър Манолов разказва в “Нашият ден“ независимият журналист, автор на документалния филм „Чуй“ Диана Иванова:
“Той по някакъв начин дори посмъртно стана знаме именно на това желание човек да не живее в окупирана държава и в държава, в която има срастване на мафиотски дружества и структури. Неговият глас през последните години зазвуча още по-актуално и стряскащо с това, което още тогава е искал да ни каже.
Особено тези документални записи в Държавна сигурност, които излязоха и самото семейство не бяха виждали. Много се радвам, че откриването на тези записи стана преди смъртта му.
През 2012-2013 г. търсихме кадри за документалния филм за “Свободна Европа“ във всякакви възможни архиви и това съвпадна с един процес, в който пък търсихме документи, защото ни беше възложена една задача.
Снимайки в архивите за моя документален филм, видяхме много филмови ленти и тогава разбрах, че има огромен филмов материал от касети от разпити от стари фирми, предадени от различните окръжни управления на МВР.
Материал, който не е подреден, не е архивиран, така започна и желанието ни да извадим част от тези архиви и да ги представим на една по-широка публика.“
