АН ФАМ, "Тоест"

Когато в сряда получих съобщението „Марин си е отишъл в съня си днес сутринта“, първата ми реакция беше „Глупости! Вчера ми писа, че е на Алеята на книгата и е по къси панталони, но с пуловер!“. После дойде осъзнаването. Помете ме като скоростен влак. По-късно разбрах, че с всички е било така.

Facebook се напълни със статии, съобщаващи ужасната новина, с негови снимки и стихове, но най-вече – с лични спомени и признания колко много е направил за всеки от нас. Малки парченца от пъзела се нареждат – и се питаш: „Добре де, как му стигаше времето?“ „Не вярвам, че неговото денонощие е само от 24 часа“, ми каза наш общ приятел. Марин ме научи на толкова много неща, а за толкова малко успях да му благодаря. Едно от тях е именно че времето винаги стига, ако си отдаден. Това, което той е свършил, е сякаш за няколко живота.

Марин Бодаков беше любящ син, съпруг и баща, безкрайно верен приятел и рядко добър и почтен човек. Беше поет – най-чувствителният български поет (и тук го чувам да казва: „Посмали, генерале!“), преподавател, журналист, дългогодишен литературен редактор във вестник „Култура“, автор на рубриката за книги „По буквите“ и на едни от най-добрите ни интервюта. Беше и сред малцината, с които обсъждахме идеята за „Тоест“ още когато беше само идея. Преди дори да сме измислили името. С него направихме първите си оперативки, подсказваше теми и автори. „Тоест“ ще остане завинаги и негов проект. И без него „Тоест“ осиротя.

Лично за мен Марин беше и семейство. Готов винаги да запретне ръкави, да даде рамо, да прегърне. Нямах представа какъв исполин стоеше до мен.

Наричахме се взаимно „шефе“. Той ми казваше и „генерале“ – защото „командоря“. Веднъж се скарахме жестоко и цяла седмица не си говорихме. „Не можеш вечно да подреждаш всичко и всички!“, ми се сопна той. А правеше същото. Само че не така шумно и без да командори. Марин носеше огромно сърце и душа като Вселена, в която имаше място за всички. Беше тих и понякога невидим, но беше навсякъде, където имаше нужда от него, навсякъде, където виждаше смисъл от своята подкрепа и съвети. В края на онази отвратителна седмица той – големият, щедрият, всеопрощаващият, пръв ми писа: „Хайде мир и любов!“ Тогава осъзнах как през цялото време за миг не ми хрумна да се съмнявам, че любовта си е там.

В едно интервю преди години го попитали как би прекарал деня си, ако знае, че е последният от живота му. А той отговорил: „В малки жестове и обяснения в любов към най-близките. И ще продължа да си гледам работата.“ Направи точно така… В настоящия брой публикуваме последните му текстове за „Тоест“, които той подготви буквално часове преди да отлети от този свят.

Преди време Марин казал на близка приятелка, чийто баща е починал:

Сега пази себе си, защото отишлите си са физическа частица от нас и така продължаваш да се грижиш с обич за тях.

Ще ми се сега майка му, съпругата му и двете му дъщери да чуят този негов съвет. И чрез себе си да се грижат с обич за него.

„Няма да се даваме“, повтаряше ми често. Така е, шефе, няма да се даваме. Ще продължаваме да си гледаме работата. И не се сбогуваме! Няма как да се сбогуваме с част от себе си…

Вечно твоя,

генерал Фам

П.П. Какво ли не бих дала да чуя отново това твое „р“.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Да живееш без някои от нещата, които искаш, е неразривна част от щастието.“

Бъртранд Ръсел, уелски философ, роден на 18 май преди 150 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Нагоре по обратния път 

 

Литературните умения на един професор по право

Гледайте “Второто освобождение”

 

Ние винаги на 1 февруари отбелязваме гибелта на жертвите на Народния съд и избиването на интелектуалния елит. Но всъщност чрез този филм ще разберете много по-страшното за бъдещето ни пречупване на българската нация - което виждаме и днес с реакциите на войната, с хилещите се емотикончета на снимките от Буча, в речника на водещите ни политици.

Автопортретът на Иван Добчев

 

Единайсет ескиза – така са наречени частите, на които е разделена книгата и всяка разказва етап от живота на режисьора