ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Една поредна голяма награда от Столичната община за „славея от Кубрат” ме накара да напиша този кратък текст. Тя, Лили Иванова, наистина има големи заслуги за българската естрада, но наградите й са прекалено много, та вече липсва май само един паметник приживе! 

В същото време от Столичната община и Общински съвет от години се пренебрегват редица творци, създаващи стойностно, голямо изкуство. Ще се спра само на една от гилдиите.  Ето, например, в много успешно водената от акад. Карталов, възродена след поредица кризи, Национална опера работи от години една блестяща трупа от артисти, които биха били чест за всяка световна сцена. Прекрасните, универсални сопрани Радостина Николаева, Цветана Бандаловска и Габриела Георгиева, брилянтните тенори Костадин Андреев и Даниел Дамянов, импозантите баси Петър Бучков и Димитър Станчев – та всеки от тях е един изключителен талант, с много големи постижения в един обширен и пределно труден репертоар – от Моцарт и Росини, през Верди и Чайковски, до Вагнер, Рихард Щраус, Любомир Пипков.  А дали има нещо по-трудно и красиво от оперното пеене? Много заслужилият белкантов баритон  Никола Василев, дългогодишен стълб на националната ни сцена (също не почетен от Столичната община!), сподели, че когато пял в Женева, Швейцария тежката роля на Граф Ди Луна във Вердиевия „Трубадур”,  преди спектакъла изненадващо дошла комисия от ЮНЕСКО с медици. Проверили теглото на всеки  от солистите солисти с научна цел, също и на нашия артист преди началото на представлението и след това. Оказало се, че накрая е изгубил близо 3 кг от редовното си тегло! Представете си, какъв труд, какво напрежение е това! Не е като да крещиш и подскачаш и да се кривиш пред  микрофон  и мощна уредба, нали?! Наистина, универсални певци, представили българска култура по света, истински наши посланици (каквито бяха техните предшественици Гяуров, Гюзелев, Кабаиванска, Томова- Синтова), за разлика от немалкото ни неуки ченгета зад граница. Но за съжаление, като фенове на футбола и чалгата, повечето от нашите управници не влизат в Операта или в зала „България”, като, например, румънските им колеги, за които е чест да отидат на концерт или спектакъл. Да не говорим за един от предните канцлери на Австрия, който сподели в интервю, че за него „най- великата чест е да присъства на премиера на Виенската Щатс опера”!

Но, уви! У нас голямото изкуство е вече на най-заден план. На управниците трябва да се каже, че: „Не Гогол трябва да слиза до народа, а народът да се издига до Гогол!” и че явления като „Пайнер планета”, като немалкото чалга радиа и кабеларки, допуснати от безполезния СЕМ, са нещо срамно за една страна със стара, хилядолетна култура, дала от нея и на други народи (макар те да не искат да го признаят!). Че именно държавата трябва да се погрижи за издигането на културата и образованието у нас, които са в очевиден упадък, че министерствата на културата и просветата имат по-важни задачи от „делегираните бюджети” на Рашидов, неудачното пренаписване на учебниците по българска история и литература или усвояването на средства за разкопки и ненужни и неудачни ремонти.  А нелепите реформи, „делегираните бюджети”, финансовите рестрикции, закриването на театри, опери, филхармонии (дори водещите на Пловдив и Русе, създадени от великите Константин Илиев и Добрин Петков!), на фестивали и ансамбли, на конкурси, пленери, национални прегледи на творческата продукция – всичко това доведе нашата култура творческата криза и до просяшка тояга. Така избуя възможно най-уродливото явление, без аналог в Европа – чалгата, която има вече толкова измерения и дълбоки корени. Кризата удари много сериозно и драматичните театри (в които има вече доста кич!), и останалите културни институти, а медиите направо пожълтяха и влязоха в тон с тази разрушителна политика, вместо да възпитават и образоват, да ни водят. Така започна и опростачването и лумпенизирането  ни, особено на младите, които вече не знаят кой е Верди и кой е Гогол. Естетическото възпитание и художественото образование са вече „натясно в ъгъла”. Оттам идват и грубостта и престъпността.  На нашите управници са нужни слабо образовани избиратели. И това е вече повече от ясно! Затова следващата голяма награда на Столичната община сигурно ще я получат заслужилите за днешната българска култура Криско, Мария или Софка...   

  • ДИСКУСИЯ

    Един учебник, една история, една партия

     Въвеждането на един учебник за всеки клас по хуманитарните предмети е рязък обратен завой от посоката, в която започна Преходът.

    •  Този културно-политически маньовър ще върне България в годините на безпросветния и безпринципен тоталитаризъм...

„Образованието преди всичко трябва да развива нравствените качества, а не само скромните инстинкти. Бъдещето, струва ми се, принадлежи на тези, които имат тънка чувствителност, а не волева натура.“

Ивлин Уо, английски писател, роден на 28 октомври преди 123 години

"Г-н Никой срещу Путин": Гледай Русия, мисли за България (ревю)

 

Този филм трябва не просто да се гледа, а да се излъчи организирано на цялото учителско и университетско съсловие в България. В него е показана баналността на злото, по думите на Хана Аренд... 

„Не си отивай!“ - тиха психологическа драма за любовта в разпад (ревю)

 

Филмът с Невена Коканова, Филип Трифонов и Сашка Братанова изследва крехкостта на връзката чрез минимализъм, паузи и неизказани емоции, като своеобразно ехо от „Момчето си отива“.

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

Слай си спомня за своята бурна младост (ревю)

 

„Стъпалата“ е вдъхновяваща и искрена мемоарна книга, дело на легендарния Силвестър Сталоун.

Срещу съдбовността

 

„Всичко, което се случва“ на Теодора Димова. Това е роман за паметта, който стъпва на исторически факти и свидетелства, който използва реални личности за прототипи, но който е и чиста фикция, от което идва голямата му сила.

Завръщане у дома (ревю)

 

„Нина Роза“ – между корените и емиграцията. Филмът печели „Сребърна мечка“ за сценарий на последното издание на „Берлинале“, както и наградата на публиката на София Филм Фест и „Златна роза“ във Варна.