„Пак Вазов е, на чиято лира откънтя великото време. Макар отдалеч, той следва всичките устреми и изпитания, те го ентусиазират или раняват и всеки ден ражда една песен. Верен на себе си да бъде летописец и страж на своя народ, - той знае да даде на неговите пориви и болки поетически ритъм и да ги възведе на един жив исторически фон. Прочетете “Под гръмът на победите”, “Песни за Македония”, “Нови екове”, “Не ще загине” - в хрониката на всичко, което стана, в патоса им ще преживеете втори път българската съдба. Тяхната мярка е по-голяма от мярката на поезията: историята - апотеозирана или протестираща.“

„Може да се каже, че войната създаде Йордан Йовкова като белетрист. Отведнъж тя го откъсна от сантименталния символизъм на първите му работи в “Звено”, отклони го от погрешния път и го проведе през един богат жизнен опит, който го отрезви. Тя му показа цената на наблюдението, отключи репродуктивната му способност, устрои го на сигурен ъгъл на отношение към живота и му даде мироглед: идеалистическия реализъм.“

„Елин Пелин не дири живота в преображенията му в изключителни плоскости, а в малките радости и скърби на ежедневието и в мъдростта, на която самата природа и прост живот учат. Има нещо много меко в неговия натюрел...“

„Животът не се наблюдава вече от обсерваториите или изучава от житиетата, а в интимна и сърдечна близост с човека. И се проникна с повече истина, с жива обич и с едно по-морално участие към него. Белетристиката ни премина към друга тематика: вместо хипотезирания човек - битовият, и към друго изображение, вместо символното - реалистичното. У Георги Райчев тоя реализъм е аналитичен, у Елин Пелин - констативен, у Йовков - възвисяващ. Но и в трите форми разстоянието между творец и живот бе скъсено.“

„В основата на самочувството на Дебелянова и Лилиева лежи скромната самооценка на тяхното “аз”, което считат, че не може да бъде предявено и за най-малкото възмездие в живота.“

„Емануил Попдимитров свързва себе си, живота и природата в някакво единно битие, формирано и подчинено на еднакви нравствени сили. Какъвто и да е пътят и съдбата на човека, той е неотделим от другите и само между тях и само в обичта, в смирението пред вселената и всечовечеството, в труда може да изпълни своята мисия, да оправдае сътворението си.“

„Има поети, от които се боим. Други - които изискват да бъдат изучавани. Трети - на които трябва да се преустроим, за да ги приемем.“

„Николай Лилиев е един лъчист дух, роден под лазурите на Тракия, близо до Балкана.“

„Яворов и Траянов са бездомни и безродни поети.“

„Символизмът у нас няма своя школа. Той не е теоретизиран и изяснен по същество, макар доста да е витийствувано с него. Никой от нашите поети не се смята сам символист, освен Траянов.“

„Индивидуализмът държи у нас времето от 1895 до 1910. Това бе епохата на създаване градовете, на бързото, безогледно забогатяване, на материалното хищничество, свързано в политическия живот с потъпкване на гражданските свободи, с потисничество на масата и обезличаване на личността.“ 

„Чрез издигането на личността постепенно се разработва и съзнанието на масата.“ 

„Колкото и да си ловък, като си тръгнал по крив път, ще си блъснеш главата някъде.“

„Един наш колибар няма да види в картините на Вл. Димитров-Майстора нищо - само пъстри петна, шарении, няма да отгатне даже образа на жената (не може отдели лице, коса, очи от ябълковите листи и клоне) и назначението, което би дал на това субективно отражение на обективната действителност, сигурно ще бъде - изтривалка пред вратата. Неграмотният или простакът от някое изящно издание на Пушкина (на тънка оризова хартия) би си засукал контрабанда тютюн; щом Татяна била естетическата реалност, това й се пада - метаморфозира се в цигара; ако не може да се види, чуе, пипне - може да се пуши.“

„Въпросът дали художественият образ е естетическа реалност или естетическа видимост, най-подир, не е толкоз важен. Това е теоретически въпрос, с който нито старогръцкият скулптор Фидий, нито Пушкин, нито Ботев, нито Вазов са се занимавали, не са имали никакво отношение и не са се знаяли, че могат да съществуват за него такива спорове, които в края на краищата избиват едва ли не в схоластика. От практика - от четене на книги, гледане на картини, от театъра, от концерти - всеки знае какво е художественият образ. Важно е какво е неговото съдържание, какво изобразява.“

ВЛАДИМИР ВАСИЛЕВ – български литературен и театрален критик, роден на 4 ноември 1883 г. Основател и ръководител е на списание „Златорог“ от 1920 до 1944 година. В него публикува както критически материали за някои от най-видните ни творци като Антон Страшимиров, Йордан Йовков, Димчо Дебелянов, Пейо Яворов, Николай Лилиев, Боян Пенев, Георги Стаматов, Георги Райчев, така и статии за тенденциите и насоките в развитието на съвременната ни литература. След 9 септември 1944 г. комунистическата власт го изключва от Съюза на българските писатели и му забранява да пише. Умира на 27 декември 1963 г. Политбюро на БКП не позволява да му се направи некролог и да се  произнесат прощални слова на погребението му. Едва през 1992 г. е публикувана книга с негови текстове. Днес в книжарниците може да се намери книгата „Пантеисти и маниаци“, в която се съдържа най-значимото от творчеството му.