ПЛАМЕН ДОЙНОВ, ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК

Преди десет години германският министър на отбраната, политикът с най-висок рейтинг тогава и с доказан благороднически произход – барон, красавец, сочен за следващ канцлер, но и доктор по право – Карл-Теодор цу Гутенберг, беше уличен в плагиатство. Оказа се, че от издадената му в книга дисертация се чуват чужди гласове, събрани както от научни трудове, така и от вестникарски статии, без да бъдат надлежно цитирани източниците. В началото благородникът-министър отричаше, после се смири, накрая се оттегли и днес все по-малко хора си спомнят за тази недоизгряла звезда на нов германски лидер. Нека си припомним обаче как се казва неговата (или недотам негова) книга – „Конституция и конституционен договор”.

Това лято у нас пламна скандалът с подобна книга – „Компетенцията на Народното събрание“ (2015) от Петър Илиев, доктор по право, адвокат, предложен за вицепремиер и министър на вътрешните работи в проектокабинета на „Има такъв народ“. Срещу несбъдналия се министър бяха лансирани твърдения, че е използвал части от изследвания на други учени (най-вече от Наталия Киселова), без да ги посочи в библиографския апарат. Публикуваните в някои медии откъси наистина показаха смущаващи сходства между текстовете на Илиев и на Киселова. Но никой не може да бъде съвсем сигурен, защото към всичко се прибави конспиративният сюжет с почти пълната неоткриваемост на книгата „Компетенцията на Народното събрание“ в автентичния й вид от 2015 г. Като капак – наскоро се появи нейно издание от 618 страници, докато има данни, че преди шест години книгата е излязла в обем от 698 страници. Как така е „намаляла“ във времето?

По-съществени за социокултурната среда остават реакциите – на политици и на академични лица. Илиев обяви, че е подложен на „медийно и академично тричане“ и акцентира върху изтеклата давност на евентуалното плагиатство, без да си даде сметка, че никой не желае да го изпрати в затвора, но мнозина искат да разберат дали наистина е крал на чуждата мисъл.

Най-изненадващо обаче прозвучаха обясненията на лидерите на „Има такъв народ“, които изразиха убеждението си, че атаката срещу Илиев е заради това, че е издигнат за кандидат-министър, т.е. тя е политически мотивирана, иначе никой не би се сетил да „разопакова“ опакован преди шест години в катедрата по конституционно право на СУ скандал. И те са абсолютно прави. Разбира се, че този случай възникна заради политическите амбиции на Петър Илиев. Това е напълно очаквано. Политическата кариера мотивира всякакви здрави и нездрави любопитства спрямо устремилата се към поста персона.

Но не в това е основният проблем. Не става дума и за празнотата на годините, през които никой не е „сигнализирал“ за плагиатство. Съществени са отговорите на въпросите: Каква е степента на търпимост в обществото към прояви на плагиатство? Готови ли сме да ги „опростим“ заради това, че споделяме едни и същи граждански и политически възгледи с евентуалния извършител? Може ли политически да се овластява академичен авторитет, придобит частично и чрез интелектуална кражба? Колко и какви случаи на плагиатство днес се прикриват в академични и други институции само защото вероятните извършители на неправомерното взаимстване не са станали политици? Ако приемаме утвърдените в закона години за давност на деянието, трябва ли да се откажем от морална, професионална и гражданска оценка на плагиатството, когато и да бъде установено то? И накрая – открит реторичен въпрос: Публичното омаловажаване на такива случаи не се ли дължи на все по-видимата тенденция към антиинтелектуализъм, подценяваща и дори осмиваща интелектуалния труд, характерна за общества от популистки и авторитарен тип?

Ето още няколко европейски примера, представени телеграфно:

През 2012 г. самият президент на Унгария Пал Шмит подаде оставка заради обвинения, че е взел от другаде огромна част от дисертацията си. Впрочем евентуалното преписване е с давност от над 20 години.

През 2013 г. германската министърка на образованието Анете Шаван, също се оттегли заради подобни обвинения. Давността в нейния случай се изчислява от далечната 1980 г., когато защитава докторат в Дюселдорфския университет, т.е. от над 30 години.

Два случая от Чехия в две поредни години също промениха правителството. Първо министърката на правосъдието Татяна Мала през 2017 г. сдаде поста заради подозрения в плагиатство, осъществено не в докторат, а в две „скромни“ дипломни работи. През 2018 г. социалният министър Петер Кърчал подаде оставка след твърдения, че е извършил плагиатство в своята… бакалавърска теза. Нека повторим: за плагиатство в бакалавърска теза.

В началото на тази година австрийската министърка на труда Кристин Ашхабер също приключи с политическата си кариера след твърдения, че е преписала от други източници около 1/5 от докторската си дисертация.

Българският случай с Петър Илиев от лятото на 2021 г. е съвсем скромен. Той не стана министър и засега няма изгледи да бъде такъв. Но по-важното е, че се намират негови съпартийци и симпатизанти, които продължават да твърдят, че едва ли не няма значение дали е преписвал, щом обвиненията са продукт на политическа целесъобразност.

Каква друга целесъобразност в България?

Е, вече настъпи време и за прояви на академична етика. Етичната комисия на Софийския университет се е нагърбила да разплете случая – без политически предразсъдъци, нали така? Желаем успех на колегите!

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПОЗИЦИЯ

    Георги Гочев: Образованието ни служи в беда

    Академичното слово "Промени и страхове" на Декана на Факултета за базово образование в НБУ

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • БЕЗПОДОБНИЯ

    „Масонската ложа и братството на Левски”

    Делото и животът  на Апостола на българската свободата винаги са будили интерес. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Винаги се опитвам да вземам пример от младите музиканти.“

 Дизи Гилеспи, американски джаз музикант, роден на 21 октомври преди 104 години

Анкета

Фен ли сте на агент 007?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

„Смъртта може да почака“ – край или начало

 

Изглеждайки финалните надписи, си зададох въпроса – „А сега накъде?“ - рецензия на Борислав Гърдев

"Февруари" на Камен Калев е силен визуален филм, пълен с кино

"Този филм тепърва ще намира зрителите си" - мнение на Тео Ушев.

Клинт Истууд – до последен дъх на огневата линия

 

„Плачещият мъж“ е като отлежало вино и зрял портокал, съблазнява бавно, но напоително и много ефективно.