Мирослав Пенков е роден  в Габрово. Завършва Първа английска гимназия в София. Следва в Университета на Арканзас, където получава бакалавърска степен по психология, а по-късно и магистърска по творческо писане. Преподава творческо писане в Университета на Северен Тексас. Редактор е в литературното списание „American Literary Review“. Автор е на фантастичния сборник „Кървави Луни“. Салман Рушди включва разказа му „Как купихме Ленин“ в антологията The Best American Short Stories 2008. Сборникът му „На изток от Запада“ е издаден на няколко езика. Негов ментор беше писателят Майкъл Ондатджи, станал световноизвестен с романа „Английският пациент”. Пенков публикува наскоро романа си „Щъркелите и планината”. Той даде интервю по скайпа от Дентън, Тексас, за bitelevision, като сподели, че има 3-месечно бебе. 

--------

Какво означава „Щъркелите и планината”? Каква е семантиката на заглавието и какво говори тя за романа?

- Идеята ми беше да продължа сборника с разкази, само че на по-голямо платно. Исках да съчетая няколко сюжетни линии и българска митология, фолклор и история. Знаех, че ми е необходим някакъв центриращ образ, който да поеме върху плещите си историите и героите. И съвсем случайно си припомних нещо от моето детство. Като бях малък, може би 1990 г. някъде, с майка ми и баща ми съвсем случайно попаднахме в един ресторант в Албена, претъпкан с чужденци, и станахме свидетели на една нестинарска игра. Бил съм на 7-8 години. И макар че беше много театрално цялото представление, този спомен за босоноги моми и момци как минават през жарта, как носят големите дървени икони, не ме напусна. И като си го припомних, разбрах, че ми се пише точно за това и че съм намерил образа, около който да построя романа. 

Проблемът беше, че не знаех нищо за нестинарството, освен че скачат хора в жаравата. Почнах да чета и благодарение на интернет – не знам как хората са писали преди него – стигнах до Странджа планина. Разбрах, че след като съм намерил образа на нестинарите, съм намерил и мястото, в което да позиционирам романа. Една гранична територия между България, Турция, Гърция е на един хвърлей, Черно море на другата страна, и територия между духа и тялото. В процеса на четене открих, че 85% от европейските бели щъркели минават по тоя път – Виа понтика, над Странджа, 100% от всички пеликани и т.н. Стори ми се много интересна картина: от една страна – жарава и огън, от друга – щъркели. 

Едно от обръщенията за вашия основен герой е Американчето. Какъв е вашият живот в емиграция и какво ви връща в България?

- Семейството, любимите хора. Но истината е, че има и една друга връзка, която е по-дълбока и надскача семейното. Тя не може да бъде разбрана и изтълкувана, а може да бъде преживяна. Моята цел е чрез писането да преживея тази връзка с България. 

Емигрант е етикетът, който се използва винаги, но аз съм в Америка вече 15 г., а поради някаква странна причина не се възприемам като емигрант. Може би защото, като чуя думата емигрант, си представям едни кораби как идват с хора, как се разписват там пред Статуята на свободата и гледат никога повече да не се върнат в родината. Докато аз виждам себе си като българин, който в момента живее в Америка. Утре – божа работа – може да живея на друго място. 

Има една друга дума – експат - от латински екс – извън, патрия – родина. Няма да чуете за американец емигрант. Чували ли сте за французин емигрант?  Всички тези хора от цивилизования западен свят винаги са експатс. А ние, мишоците от малките държави, винаги сме с етикета „емигранти”. 

15 г. като гледате България отвън, виждате ли я в различна светлина? Има ли нещо, което ние не забелязваме?

- Да ви отворя очите аз от 10 хил. км… Голямото щастие на моя емигрантски живот е, че като студент 8 г. и вече 7 г. като преподавател животът ми се върти около академичния календар. Което значи, че имам 8 месеца в годината, в които работя, и 4, в които мога да правя каквото искам. И това лято е първото, в което няма да се прибера в България, а досега прекарвах поне по 3 месеца в годината там. Тоест аз не усещам особено откъсване, за да мога да забележа някакви огромни категорични разлики. То е като да гледаш собственото си лице в огледалото всеки ден – трудно се забелязва промяната и остаряването. 

Работихте с автора на „Английския пациент”.

- Да, това беше едно незабравимо преживяване – възможността да работя с Майкъл Ондатджи в продължение на една година на разменни начала – аз му ходих на гости в Канада, той идва в България и в Тексас. Трудно може да се опише с 2 изречения усещането да си в орбитата на писател от такава величина и с такава ерудиция. Предполагам, че тепърва ще усещам влиянието му – не толкова в „Щъркелите и планината”, която беше вече завършена книга, когато започнах да работя с него, колкото в следващи книги, които се надявам един ден, ако е рекъл Господ, да напиша. 

Като преподавател по творческо писане как разбирате писането – като някакъв професионален рефлекс или чакате да дойде вдъхновението? 

- Писането не го разбирам, честно казано. И според мен има някои неща, които е добре да не се обясняват твърде много и да не бъдат разбрани докрай - някои по-мистични неща, сред които е и писането. Професионален рефлекс ми се струва неподходяща дума, а вдъхновението е хубаво нещо, но то е кажи-речи като викането на неволята: хубаво е, като дойде, ама като не дойде, е добре човек да запретне ръкави, да скочи в калта и сам да извади колата. 

Къде е личната ви история в „Щъркелите и планината”?

- Не съм си достатъчно интересен сам на себе си, за да пиша фактологически за своя собствен живот. Много малко са паралелите, по никакъв начин не мога да се отъждествя с главния герой, който като малък е напуснал България и е напълно откъснат от държавата и езика. Той се връща в тази странна планина и открива за пръв път кой е. За мен беше интересно да си представя живота на други хора, да си представя една моя версия на тази планина, която векове наред като нестинарка минава през огъня, изгаря до пепел и пак се въздига – едно непрестанно пречистване и прераждане, насилствено, чрез огън. 

Има ли мистика в българската писменост и в празника 24 май?

- О, как да няма! Мислех си за нашата връзка с езика. Много се говори да пазим езика, но на мен ми се струва, че езикът сам знае как да се пази и че нашата връзка с него е не толкова като пазванти и пазители, колкото като приемници. Ние съществуваме в една симбиоза с него. Използваме го, за да дадем форма на безформеното в нас, а той нас ни използва, за да се прояви чрез езиците, които говорим. Азбуката, буквите калиграфията – това е голямо заклинание. 

Вие пишете на английски, а после сам превеждате книгите си. Как го правите?

- Ако ме накарате да изпея една песен, ще се изплашите. Ако ме накарате да нарисувам картина – още по-трагично е. Да реша задача за движение - не мога вече. Обаче по някаква причина езикът ми е близо до сърцето. Не съм изпитвал трудности през последните 15 г. С романа имаше неща, които написах първо на български, защото има отделни елементи, които извират по съвсем естествен начин от българския език, и ми беше по-интересно да ги уловя първо на родния език.