БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Достойно есть!
За тази молитва се сещам, когато погледна календара и осъзная, че Емилия Радева е вече на достолепните 90 години.
Тя е родена на 23 май 1932 г. в Радомир, завършва ВИТИЗ през 1955 г. в класа на проф. Боян Дановски. В своята прекрасна мемоарна творба „Ние, артистите“ от 2017 г. разказва с любов и преклонение за своите родители, за изпълненото си с лишения детство , както и за упоритото си желание да служи в храма на Мелпомена.
След разпределение в Пловдивския театър за три години, тя е поканена през 1958 г. в трупата на Военния театър, на който остава вярна през целия си съзнателен творчески път за 55 години.
Най-известните й изяви в него са под режисурата на Асен Шопов – „Осъдени души“ (1973), „Коварство и любов“ (1976), „Мария Стюарт“ (1980)…
Работи и в Театър 199, където постига най-голям успех в пиесата на Стефан Цанев „Животът – това са две жени“ през 1980 г., постановката на Младен Киселов.
На голяма популярност се радва и спектакълът „Вчерашни целувки“ от 2000 г. на Юрий Дачев…
Сравнително късно, през 1980 г. става народна артистка, през 2003 г. е наградена с орден „Стара планина“, първа степен, за приноса й за развитието на българското изкуство и култура, а седем години по-късно получава и „Аскер“ за цялостно творчество.
Радева не е актриса около която се шуми за личния й живот.
Тя е омъжена за актьора Любомир Димитров, от когото има дъщеря Катерина, живееща във Франция, споделя съвместен живот с него близо пет десетилетия до смъртта му на 5 февруари 2001 г. и има превъзходен дует в постановката “Коварство и любов“(1976)…
Емилия Радева има интересна и симптоматична творческа съдба.
Природата я е надарила с привлекателна външност, с естествена и непринудена красота, което я прави търсена за екран – телевизионен и филмов.
В телевизионния театър обаче Радева инкасира малко качествени изяви в запомнящи се постановки като „Смуглата лейди от сонетите“(1964) и „Лизистрата“ (1967) на Павел Павлов, „Сид“ (1971) на Димитрина Гюрова и Николай Савов, „Да отгледаш кукувица“(1987) на Иван Рачеви сякаш като най-запомнящ се остава образът на Съба Вазова в „Представянето на комедията „Господин Мортагон от Иван Вазов и Константин Величков в пловдивския театър „Люксембург“ през 1883 г.“ от 1988 г. под режисурата на Асен Траянов…
В киното нещата са далеч по-интересни и комплицирани.
Професорът й Боян Дановски й дава малка роля на Ружа в първия ни цветен филм „Точка първа“ през 1955 г., не много успешна приказка по Валери Петров за борбата, която децата трябва да водят за мир и един по-справедлив свят.
Следват шест ярки знакови изяви, определили не само амплоато й, но и нейното място в развитието и израстването на българското кино.
Изброявам заглавията, които, вероятно, не говорят нищо на младата публика, но преди десетилетия чертаеха контура на една много успешна кариера, която бих нарекъл и звездна, ако…
Не забравям, че гранд дамата на българското кино е Невена Коканова, това е безспорен факт.
Но Коканова става родна звезда през 1961 г.с главната си роля в лиричната комедия на Владимир Янчев „Бъди щастлива, Ани!“.
А дотогава в българското кино са се утвърдили две родни красавици – Гинка Станчева и Емилия Радева.
Гинка Станчева изгрява като Цвета в екранизацията по повестта на Елин Пелин „Земя“ под режисурата на Захари Жандов през 1956 г.
„Земя“ е първият български игрален филм, показан в Кан през 1957 г., цели 6 години преди втората премиера там на епоса на Никола Корабов по романа на Димитър Димов „Тютюн“, в който Коканова окончателно се утвърди като нашата кинозвезда №1…
Радева прави силна роля на помакинята Зюлкер в „Ребро Адамово“ (1956) на Антон Маринович, след това обира овациите на масовата публика като красавицата Ширин в пищната цветна приказка на Вацлав Кръшка „Легенда за любовта“ (1957) като партньорка на Апостол Карамитев – Фархад в първата и много популярна българо-чешка копродукция, снимана у нас край Балчик по пиесата на Назъм Хикмет и с премиера на 28 август 1957, същата година изгражда най – зрялата си роля на Шели в проблемната, остро критична и забранена за цели 31 години драма „Животът си тече тихо“ на Бинка Желязкова и Христо Ганев, в „Сиромашка радост“ (1958) на Антон Маринович е хубавицата Христина , спечелила сърцето на Лазар Дъбака – Коста Цонев,участва и в първия ни цветен и неуспешен мюзикъл „Случаен концерт“ (1960) на Коста Наумов като Елен, на снимките на който, според градските легенди, устоява на атаките на самия Николай Гяуров, докато блесне като Надя в антифашистката драма на Бинка Желязкова „А бяхме млади…“(1961), която бихме наредили сред най-ценното и значимото в творческото й развитие.
Отделна тема е ползотворното й сътрудничество с най-добрата ни режисьорка, ако и то да е съпроводено с две забрани – втората на „Привързаният балон“ (1967), докато отново обере аплодисментите като шивачката в много дискутирания и харесан на времето антифашистко-феминистки филм „Последната дума“ от 1973 г.
Размишлявал съм защо съдбата на Емилия Радева се стече така, че точно когато е на върха и трябва да бере лаврите на народната любов, вследствие своето професионално майсторство, тя бавно се отдалечи от киното, снима се все по рядко и по традиция в поддържащи роли.
Имам отговор на този труден въпрос – просто щастието от 1961 г. се усмихва на Коканова и тя става най-търсената актриса за кинорежисьорите ни.
Радева снима като Донка Манасиева бледата семейна драма на Яким Якимов „Неспокоен дом“ по Павел Вежинов през 1965 г., а след това показа качествата си на гротескова артистка в новелата „Гости“ (1968), като госпожа Крушева и под режисурата на Георги Стоянов.
По-късно разкри зрелия си талант предимно в добри екранизации на родната ни и чуждестранна класика – „Иконостасът“ (1969) на Христо Христов и Тодор Динов – Султана, “Любовницата на Граминя“ (1969) на Карло Лидзани – майката на Джема, в тв версията на „Татул“(1973) на Магда Каменова-Мариола, „Селкор“ (1974) на Атанас Трайков – Костовица, „Снаха“ (1976) на Васил Мирчев – Юрталаница, „Матриархат“(1977) на Людмил Кирков - Жела, „Всички и никой“(1978) на Крикор Азарян – майката на Матей, “Милионите на Привалов“(1983) на ДитхарКланте и Николай Попов, майката на Антонина.
Много майки има във филмографията си – в „Талисман“(1977) на Рашко Узунов е майката, в „Юлия Вревска“ (1978) на Никола Корабов е майката на Карабельов, в „Дело № 205 / 1913 г. П.К.Яворов“ (1984) на Киран Коларов е Екатерина Каравелова, майката на Лора, за да стигнем до конгениалната й интерпретация на Невена Алданова в 20 серийната семейна сага на Неделчо Чернев – „Дом за нашите деца“ (1987 – 1990).
Тя има участие в още три много хубави и незаслужено забравени сериала - „Ало, доктор Минев!“ (1970 – 1971) на Димитър Пунев като Елена Минева ,„Моите непознати“ (1978) на Магда Каменова – професор Нинова и „Спилитим и Рашо“ (1980) на Павел Павлов и Магда Каменова като жената на хаджията – търговец в трета серия „Бедният хамалин и алчният търговец“, а възможностите си на незаменима поддържаща актриса най-добре демонстрира в „Тигърчето“ (1973) на Мариана Евстатиева – Биолчева - учителката, „Не си отивай!“ (1975), на Людмил Кирков - Цонева и в “Спомен заблизначката“ (1976) на Любомир Шарланджиев – Асенка.
В периода на малокартинието през 90-те години я гледахме в „Усмивка за сто лева“ (1995), на Зоя Касаматова, където вече е бабата, с малки роли се отчете и в „Йосиф и Мария“(1995) на Милен Николов и „Суламит“(1997) на Христо Христов.
Разнообразни изяви получи през новото хилядолетие, като смело можем да посочим, че в последните 20 години тя преживя своеобразенартистичен ренесанс.
През 2018 г. например се снима в тв реклама за зъбна паста, работи при Светослав Овчаров в „Лист отбрулен“ (2002), лелята на Веса, направи силна роля - на София във „Вчерашни целувки“ (2003) на Юрий Дачев и Бина Харалампиева, гастролира във френски продукции –„Последният господар на Балканите“ (2005) на Мишел Фавар, „Заекът на Ватанен“ (2006) на Марк Ривиер – Маноара и „Сюриз“(2015) на Жером Енрико – Таня, в руски тв сериал – „Вангелия“ (2013) на Сергей Борчуков – Магдалена, майката на Митко.
Не са за пропускане и българските продукции от този период с нейно участие – „Разследване“ (2006) на Иглика Трифонова - майката, “Инкогнита“ (2012) на Михаил Пандурски, новата и не толкова изчистена и добра версия на „Бариерата“ по Павел Вежинов, старата майка, такава е и в „Можеш ли да убиваш?“(2019) на Иван Ничев, докато в осми сезон на „Откраднат живот“, „Кръвни връзки“ (2019) на Павел Веснаков в пет поредни епизода – от 47 до 51 като Кремена и в дует с Досьо Досев – Лазар изнесе истински безценен урок по актьорско майсторство от най-висока проба – едновременно непосредствена и помъдряла, покрита с патината на времето и същевременно толкова ярък, школуван, щедър драматичен талант!
През 2017 г. издаде великолепната си мемоарна книга „Ние, артистите“.
В нея с много топлота и искрена обич разказа за своето семейство, за младостта си, за любовта си с Любомир Димитров, за пътя си на театралната сцена и по снимачните площадки, за срещите си с големи актьори и партньори като Апостол Карамитев, Коста Цонев, Богомил Симеонов, Стефан Гецов, Стоянка Мутафова…
Преглеждайки кинобиографията на Емилия Радева установявам с удивление, че тя е в целулоидния свят вече 70 години – дебютът й е през далечната 1953 г. в „Песен за човека“ на Борислав Шаралиев, където се мярка в една масова сцена, в която с възторжена усмивка приема стиховете на Вапцаров – Динко Динев!...
Ние се бяхме вторачили в удивителното дълголетие, продуктивност и трудолюбие на Стоянка Мутафова, която си отиде от този свят почти на 98 години на 6 декември 2019 г., а забравяме, че има и други родни феномени, които в полето на изкуството работят всеотдайно и вдъхновено цял живот – в буквалния смисъл на думата.
Един от тях е и Емилия Радева.
Поздравявайки я за нейния славен юбилей, й пожелаваме да бъде все така жизнена, енергична, активна, борбена и готова за нови творчески предизвикателства.
Защото тя е самото олицетворение на артистичното призвание да служи на театъра, телевизията и киното до последен дъх!
Честит рожден ден, Емилия и достойно есть!
