ЕМИ БАРУХ, dw
На 3 юни 1989 е отворена границата между България и Турция. Дни преди тази дата диктаторът Тодор Живков е произнесъл реч, от която става ясно, че българските мюсюлмани са нежелани. И че трябва да напуснат България. Така започва лятото на етническото прочистване, което ще получи подигравателното название "голямата екскурзия".
"Ще чакаме по-добри дни, когато ще се завърнете"
Хиляди хора фактически са прогонени от домовете си. Всички те потеглят на юг "с по една бохча дрехи". Две седмици по-късно Антонина Желязкова - историк-османист, се обръща с открито писмо до колегите си от Института по балканистика и до членовете на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България по повод изгонването от страната на езиковеда фолклорист Салих Бакладжиев и на всички български граждани, които се самоопределят като мюсюлмани.
Това е извънредна проява на гражданска доблест във времена, когато подобни действия можеха да доведат до непропорционално отмъщение от страна на репресивната държава. Въпреки започналата "перестройка" българското общество продължаваше да живее в състояние на унизителен страх, в покорно подчинение и безропотно послушание.
Вече се беше случила насилствената смяна на имената на българските турци. И на живите, и на умрелите. Пред очите на техните съседи. Българската комунистическа партия беше съумяла да провокира националистически страсти, а тяхното отражение в смесените райони беше успяло да постигне разделение сред населението.
В своето открито писмо Антонина Желязкова пише: "В тези трагични събития ние, техните сънародници, сковани от собствения си голям страх, не сме в състояние да им протегнем ръка за помощ. Така, както сме неспособни да помогнем и на страната си, тласкана към небивала икономическа и политическа криза, на собствените си деца, които ще наследят срама от днешните събития, на бъдещето си. […]
Вие десетки хиляди съграждани, които вече сте отвъд или по пътищата на изгнанието: дано имате сполука, дано не страдате много, дано сте здрави и успеете бързо да намерите подслон и препитание в чужбина. И ще чакаме по-добри дни, когато ще се завърнете, когато ще си опростим простъпките и греховете и ще можем отново заедно да живеем и да се трудим като равноправни и свободни граждани на нашето отечество - България."
От тогава са изминали 36 години. Простихме ли си? Помни ли се този период от най-новата ни история? Какви са следите от травмата? Има ли споделени спомени или масовото българско съзнание предпочита да не признава мълчаливото отстъпление от човечността на хора, споделяли дотогава и радост, и тъга със своите турски съседи?
Известно е, че организираното прогонване е изисквало създаване на бюрократична организация, рутинни операции, функционално разделяне на ангажираните в него. Но не са известни имената на конкретните участници, на хората по места - там, където дотогава мирно са съжителствали християни и мюсюлмани.
Питам се - от какво емоционално отстояние са наблюдавали случващото се библиотекарката от читалището, магазинерът, учителката, фелдшерът?
Какъв е бил интелектуалният рефлекс на българската хуманитаристика по време на онези събития? Защо са мълчали онези, които са мълчали? Поети, журналисти, философи, преподаватели...
Този въпрос ме е занимавал винаги: защо онези, които през дувара са си разменяли с комшиите я чубрица, я сирене, изведнъж извръщат поглед от онова, което се случва със съседа, купуват на безценица двата му китеника и тенджерата под налягане, взимат добитъка и мълчаливо се снишават.
Техните деца и внуци са наши съвременници. Не помня някой да е поискал прошка за стореното от предшествениците.
Съпротива срещу забравата
На 3 юни в Гарнизонното стрелбище, чието официално наименование е "Експозиция за национално помирение", се открива фотографска изложба, организирана от ФотоФабрика, посветена на тази човешка трагедия. Селекцията е основана на "Визуалния архив на асимилацията", създаден от турската професорка Зейнеп Зафер и журналистката Диана Иванова.
Кадрите на двамата турски фотографи Сюлейман Акман и Бехич Гюналан ни доближават до онези пластове на миналото, които продължават да стоят затрупани под неспособността ни да почувстваме преживяното. Те са покана да не архивираме прибързано досиетата от нашето общо вчера. Те са съпротива срещу забравата.
Снимката е на турския фотограф Сюлейман Акман. Одрин, юни 1989 година.
