ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
Иван Димов (1933 – 1990) бе незабравимият русенски и български Радамес. От края на 50-те до средата на 70-те години той бе единственият истински драматичен тенор у нас, способен да покрие и пълно ценно да насити с глас повечето от най-тежките класически партии, които и днес просто няма кой да изпее.
В Русенската опера той постъпи през 1958 година, когато трупата й бе ръководена от можещи и знаещи театрали и музиканти, като Стефан Трифонов, Ромео Райчев, Борис Хинчев, Евгени Немиров. По това време водещ солист е незаб равимият Николай Здравков, застъп ник на лиричния репертоар, но освен него в театъра има още осем тенори, благодаре ние на които Русенската опера поддържаше голям брой постановки на класически и съвременни заглавия, а част от тях, като: „Кармен“, „Трубадур“, „Аида“, „Манон“ и др., са поуспешни от столичните.
Затова на съвсем младия 25годишен самодеец от Българския морски флот (Дунавската флотилия) Иван Димов му е доста трудно. Произхожда от много бедно работническо семейство, работил като моряк. Без да е учил в музикално училище, още помалко в консерватория, както повечето солисти, пял единствено в моряшки хор, при това нотно неграмотен. Но насочен от колеги, той започва да взема уроци при известната русенска и вар ненска педагожка Веселина Зафирова. Тя го въвежда в света на худо жествената музика, поставя гласа му.
Димов работи и учи паралелно. През 1958 година е назначен пър во за хорист, поверяват му и някои малки роли. Работи упорито и с пианиста корепетитор Стоил Цонев, който години наред упорито и всеотдайно изработва ролите на повечето русенски първи солисти. И така, форматният му глас не остава незабелязан от дирекцията. Раз пределят го в ролята на Дон Хозе от „Кармен“. Това бе малко риско ван експеримент – тази партия не е за начинаещи певци, без сценичен и музикален опит. Дон Хозе е доста сложен образ, изискващ и го лямо психическо натоварване. Прочутият румънски режисьор проф. Жан Рънзеску, дошъл да постави шедьовъра на Бизе, открива в под купващото излъчване на дебютанта „решителност, прямота и прос тодушие“, според неговата концепция, необходими за образа на този герой. Всъщност Иван не беше силен като актьор, той печелеше пре ди всичко с гласа си, с естественото си поведение на сцената. С Дон Хозе започва възходящият път на Димов в Русенската опера, на която той, подобно на Николай Здравков, Кирил Кръстев, Пенка Маринова, Ана Ангелова и още редица други първокласни певци, остана верен. Въпреки че неведнъж е изкушаван от привлекателни предложения за работа в поголеми театри (София, Новосибирск, Букурещ, Москва).
През 1966 г. Димов беше изпратен на специализация в Ла Скала за уроци при прочутата Дзита Фумагали. По това време вече е утвърден певец със собствен почерк. Притежава мощен, някой го беше на рекъл дори „тромпетен“, вагнеров тенор (за съжаление, изпява само една партия от този автор – Ерик в „Летящият холандец“, 1969).
Да, гласът му бе необикновено здрав, силен, пробивен във височините, красиво, изразително звучащ и в средния регистър, малко поглух в низините. Това му позволява да изпее, особено на млади години, почти без проблеми редица трудни партии от рода на: Манрико („Трубадур“), Дон Карлос, Калаф („Турандот“), Радамес („Аида“). С тези роли, главно поради липсата на достатъчно тенори у нас, той обикаля оперните театри и по едно време почти всяка седмица гостува на софийска сцена. Канят го за гастроли редовно и в Букурещката национална опера.
От началото на 70-те години имах възможността да следя отблизо неговата работа. Голямата му изява беше в „Аида“, отново в поста новка на големия Жан Рънзеску (1959). В най„плътните“ сцени на тази мащабна Вердиева опера (I и IV к.) той просто възпламеняваше публиката с могъщия си, бих го нарекъл „тромпетен тенор“, еднакво въздействащ по цялата темброва скала – от лириката до драматизма. Като актьор в тази роля Иван Димов търсеше преди всичко емоционално приповдигнатия изказ, острите сблъсъци и акцентирания речитатив. Както и в последвалите: Андре Шение (Джордано), Самсон (Сен-Санс), Отело (Верди) и Макдъф от „Макбет“, патетичното до минираше в сценичното му поведение. Артистът Димов бе скъп на детайлите, рисуваше образите си с едри щрихи, търсеше основното настроение, което внушаваше предимно с помощта на контраста.
Иван Димов бе възпитаник на големи режисьори: Жан Рънзеску, Стефан Трифонов, Евгени Немиров и Михаил Хаджимишев. От тях научи много за театъра и за работата на оперния артист върху ролята.
На русенска сцена Димов осъществи повече от 40 роли предимно от класиката, но игра и в редица български и руски съвременни опе ри, а също и в някои оперети. Специално за него през 1965 г. бе съз дадена и една нова българска оперета – „Моряшка чест“, либрето от директора Георги Чендов, музика Александър Йосифов. В нея имаше определено биографичен момент – участието на Димов във Виенския младежки фестивал през 1959 г. Бяха реализирани и постановките на някои опери, специално съобразени с мащаба на неговия глас: „Мом чил“ на Пипков (1974), „Самсон и Далила“ (1968), „Отело“ (1967). Роли, които нито един тенор у нас по онова време не можеше да по крие пълноценно. И те се играеха само в Русе. Това бе шанс и предимство за Русенската опера. Това бяха и годините на нейния разцвет! За съжаление, сега, след поредицата неуспешни реформи и некадърни управления, особено през последните няколко години, нивото е вече друго...
През 1965 година Иван Димов участва в паметната премиера на „Катерина Измайлова“ на Мартенските дни. За ролята на Сергей той получи знаменателен автограф от Дмитрий Шостакович: „На талантливия Иван Димов за това, че видях и чух моя Сергей, такъв какъвто съм го мислил.“.
