ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
Иван Димов (1933 – 1990) бе незабравимият русенски и български Радамес. От края на 50-те до средата на 70-те години той бе единственият истински драматичен тенор у нас, способен да покрие и пълноценно да насити с глас повечето от най-тежките класически партии, които днес просто няма кой да изпее.
В Русенската опера той постъпи през 1958 година, когато трупата й бе ръководена от можещи и знаещи театрали и музиканти като Стефан Трифонов, Ромео Райчев, Борис Хинчев, Евгени Немиров, Георги Чендов. По това време водещ солист е незабравимият Николай Здравков, застъпник на лиричния репертоар, но освен него в театъра има още 8 тенори, благодарение на които Русенската опера поддържаше голям брой постановки на класически и съвременни заглавия, като част от тях като: „Кармен”, ”Трубадур”, „Аида”, „ Манон” и др. са по-успешни от столичните.
Затова на съвсем младият, 25-годишният самодеец от Българския морски флот (Дунавската флотилия) Иван Димов му е доста трудно. Произхожда от много бедно, работническо семейство, работил като моряк. Без да е учил в музикално училище, още по-малко в консерватория, както повечето солисти, пял единствено в моряшки хор, при това нотно неграмотен. Но насочен от колеги, той започва да взема уроци при известната русенска и варненска педагожка Веселина Зафирова. Тя го въвежда в света на художествената музика, поставя гласа му.
Димов работи и учи паралелно. През 1958 година е назначен първо за хорист, поверяват му и някои малки роли. Работи упорито и с пианиста корепетитор Стоил Цонев, който години наред упорито и всеотдайно изработва ролите на повечето русенски първи солисти. И така, форматният му глас не остава незабелязан от дирекцията. Разпределят го в ролята на Дон Хозе от „Кармен”. Това бе малко рискован експеримент – тази партия не е за начинаещи певци, без сценичен и музикален опит. Дон Хозе е доста сложен образ, изискващ и голямо психическо натоварване. Прочутият румънски режисьор проф. Жан Рънзеску, дошъл да постави шедьовъра на Бизе, открива в подкупващото излъчване на дебютанта” решителност, прямота и простодушие”, според неговата концепция, необходими за образа на този герой. Всъщност Иван не беше силен като актьор, той печелеше преди всичко с гласа си, с естественото си поведение на сцената.
С Дон Хозе започва възходящият път на Димов в Русенската опера, на която той, подобно на Николай Здравков, Кирил Кръстев, Пенка Маринова, Ана Ангелова и още редица други първокласни певци, той остана верен. Въпреки, че неведнъж е изкушаван от привлекателни предложения за работа в по-големи театри (София, Новосибирск, Букурещ, Москва).
През 1966 г. Димов е изпратен на специализация в Ла Скала да взема уроци при прочутата Дзита Фумагали. По това време вече е утвърден певец със собствен почерк. Притежава мощен, някой го беше нарекъл дори „тромпетен”, вагнеровски тенор (за съжаление изпява само една партия от този автор – Ерик в „Летящият холандец”, 1969).
Да, гласът му бе необикновено здрав, силен, пробивен във височините, красиво, изразително звучащ и в средния регистър, малко по-глух в низините. Това му позволява да изпее, особено на млади години, почти без проблеми редица трудни партии от рода на: Манрико (”Трубадур”), Дон Карлос, Калаф („Турандот”), Радамес (”Аида”). С тези роли, главно поради липсата на достатъчно тенори у нас, той обикаля оперните театри и по едно време почти всяка седмица гостува на софийска сцена. Канят го за гастроли редовно и в Букурещката национална опера.
От началото на 70-те години, като драматург на Русенската опера, имах възможността да следя отблизо неговата работа. Неговата голяма изява беше в „Аида”, отново в постановка на големия Жан Рънзеску (1959). В най-„плътните” сцени на тази мащабна Вердиева опера (I и IV к.), той просто възпламеняваше публиката с могъщия си, бих го нарекъл „тромпетен тенор“, еднакво въздействащ по цялата темброва скала – от лириката до драматизма. Като актьор в тази роля Иван Димов търсеше преди всичко емоционално приповдигнатия изказ, острите сблъсъци и акцентирания речитатив. Както и в последвалите: Андре Шение (Джордано), Самсон (Сен-Санс), Отело (Верди) и Макдъф от „Макбет”, патетичното доминираше в сценичното му поведение. Артистът Димов бе скъп на детайлите, рисуваше образите си с едри щрихи, търсеше основното настроение, което внушаваше предимно с помощта на контраста.
Иван Димов бе възпитаник на големи режисьори: Жан Рънзеску, Стефан Трифонов, Евгени Немиров и Михаил Хаджимишев. От тях научи много за театъра и за работата на оперния артист върху ролята.
На русенска сцена Димов осъществи повече от 40 роли предимно от класиката, но игра и в редица български и руски съвременни опери, а също и в някои оперети. Специално за него през 1965 г. бе създадена и една нова българска оперета – „Моряшка чест”, либрето от директора Георги Чендов, музика Александър Йосифов. В нея имаше определено биографичен момент – участието на Димов във Виенския младежки фестивал през 1959 г. Бяха реализирани и постановките на някои опери, които бяха специално съобразени с мащаба на неговия глас: „Момчил” на Пипков (1974), „Самсон и Далила” (1968), „Отело” (1967). Роли, които нито един тенор у нас по онова време можеше да покрие пълноценно. И те се играеха само в Русе. Това бе шанс и предимство за Русенската опера. Това бяха и годините на нейния разцвет! За съжаление, сега, след поредицата неуспешни реформи и управления, нивото сега е вече друго.
През 1965 година Иван Димов участва в паметната премиера на „Катерина Измайлова” на Мартенските дни. За ролята на Сергей той получи знаменателен автограф от Дмитрий Шостакович: „На талантливия Иван Димов за това, че видях и чух моя Сергей, така както съм го мислил.”
