ЕЛИЦА СИМЕОНОВА, "Свободна Европа"

Една вечер през септември 1961 г. в ресторант “България” в центъра на София е по-тихо от обикновено.

“Ресторантът пълен, градината пълна. Но сякаш нямаше хора, нямаше движение”, спомня си Развигор Попов. Тогава той е млад музикант.

Голямата звезда по онова време е цигуларят Александър Николов, известен с прякора Сашо Сладура. Той е и любимец на публиката, веселяк, който винаги има по някой виц за разказване – включително и такъв, който да е подигравка с комунистическия режим. Веднъж вече е лежал в затвора заради това.

Развигор Попов и неговите приятели питат управителя на ресторанта какво става.

“Той ни направи знак да мълчим. И посочи към една маса, където седяха двама души”, каза Попов пред "Свободна Европа".

След онази вечер Сашо Сладура повече не се появява в ресторанта. Другите музиканти така и не го виждат отново. Отвели са го двамата непознати.

Сега знаем, че Сашо Сладура е бил задържан от комунистическите власти и закаран в трудов лагер край Ловеч, където умира няколко дни по-късно. Детайлите около смъртта му не са известни, но се говори, че е бил пребит до смърт.

“Той е знакова фигура за репресиите”, казва публицистът Борислав Скочев. “Един напълно невинен човек, убит заради вицовете си.”

Кой е Сашо Сладура

Александър Николов е роден в Плевен – вероятно през 1915 г., въпреки че в различни документи се посочва различна дата.

Баща му Георги Николов завършва декоративно инженерство в Прага, където среща майка му Екатерина Ендерс. През годините семейството се мести между България и Чехословакия.

Александър завършва началното си образование в чешкия град Мелник. По-късно учи във френския колеж в Пловдив. От дете свири на цигулка. Висшето си образование получава в Държавната консерватория в Прага.

Александър е още там, когато нацистка Германия окупира Чехия. За този период от живота му се знае малко.

Свидетелство за отношението на Сашо Сладура към нацисткия режим има в текст, написан от Любомир Господинов, музикант и негов приятел.

“Сашо ми казваше, че мрази много Хитлер, защото ненавиждал джаза, който му пречел да управлява германската младеж”, пише Господинов.

Николов се връща в България през 1939 г. Свири в Царския симфоничен оркестър, но го напуска. След това свири в малки оркестри за лека и забавна музика.

На 9 септември 1944 г. Българската комунистическа партия (БКП) взема властта с преврат, който се извършва на фона на съветска окупация. В началото на тоталитарния режим десетки хиляди хора са убити след присъди от т.нар. Народен съд. Започват десетилетия, в които Държавна сигурност (ДС) – специалните служби на режима, налага репресии, а политически затворници са изпращани без присъда в трудови лагери.

“Всичко това Сашо изживяваше много тежко и неговият протест бяха неговите вицове против окупаторите и управляващите, разказваше ги от сутрин до вечер”, пише още Господинов.

Точно тези вицове ще станат причина Сашо Сладура да влезе в полезрението на режима.

“Филмът хубав ли е, или е руски”

Едно от запазените свидетелства за вицовете, които е разказвал Сашо Сладура, е протокол от негов разпит в ДС от 12 октомври 1959 г. Според него музикантът е признал, че е разказвал вицове за съветските филми.

“През пролетта на 1958 г., когато върлуваше грипът, а по същото време, ако не се лъжа, имаше и месец на съветския филм, чух и разказах следния виц”, казва Николов според протокола. “Хубаво, че кината са празни, защото дават съветски филми, иначе грипът ще се разнесе.”

Другият виц е за дете, което пита хора на опашка пред киното: “Чичо, филмът хубав ли е, или е руски?”

Комунистическият режим разглежда тези вицове като “клеветнически твърдения”, които “са от естество да уронят достойнството на българския народ и Народната република” или “да увредят добрите отношения със СССР и да уронят престижа му”.

Точно по тези два текста от Наказателния кодекс Сашо Сладура е осъден през декември 1959 г. на една година затвор и глоба.

“Това е време, в което властта е много чувствителна към вицовете, към разказвачите на вицове”, казва Борислав Скочев, автор на книгата “Концлагерът “Белене”. “И Сашо Сладура е една от първите жертви.”

В края на 50-те и началото на 60-те години Тодор Живков вече е първи секретар на Централния комитет на БКП, а през 1962 г. отстранява досегашния председател на Министерския съвет Антон Югов и заема мястото му.

“Тодор Живков е особено чувствителен към вицовете към неговата особа. По това време има няколко показни арести, процеси, уволнения”, казва още Скочев.

Вицовете директно са посочени като заплаха за режима и при съвещание на ръководството на МВР няколко години по-късно, през декември 1963 г.

“С вицовете те опорочават нашите успехи и постижения в строителството на социализма, говорят против правителството и ЦК на БКП, особено против първия секретар другаря Живков”, казва тогавашният вътрешен министър Дико Диков.

“И се върна мъртъв”

След като излиза от затвора, Сашо Сладура не спира да осмива режима с вицовете си.

От този период са спомените на Развигор Попов, който свири в един състав с него на морето през лятото на 1961 г.

“Ние ухилени казвахме: “Хайде, кажи някой виц.” И той започваше веднага да разказва някой анекдот. И най-често имаше вътре и малко политически намеци”, разказва той.

Но тогава Сашо Сладура вече знае, че комунистическите власти го следят и е в опасност, пише неговият приятел Любомир Господинов.

“Спомена [ми], че го следят от известно време навсякъде. За пръв път го виждах толкова загрижен и уплашен.”

В края на лятото на 1961 г. комунистическите власти решават да изпратят Сашо Сладура в трудов лагер. Заповедта е от 15 септември 1961 г. и е подписана от Мирчо Спасов, заместник-министър на вътрешните работи, смятан за приближен до Живков.

Сашо Сладура е задържан няколко дни след това и е пратен в лагера край Ловеч.

“Условията са били кошмарни. Хората не са получавали никаква медицинска грижа, раните им са гноясвали и червясвали. Убивали са непрекъснато”, казва Борислав Скочев.

“Убийствата са били садистични. Условията на труд са били непосилни.”

Лагерът в Ловеч е създаден през 1959 г. със знанието на ръководството на БКП и е закрит три години по-късно след разкрития за убийствата там, но никой не понася отговорност.

Сашо Сладура умира дни след влизането си в лагера. В смъртния акт от 26 септември 1961 г. като причина за смъртта му се посочва сърдечен проблем, но разкази на бивши лагерници сочат, че вероятно е бил убит.

“Има няколко разказа, че са го биели, че са му счупили ръцете, с които е свирел. Нищо от това не може да бъде потвърдено документално. Но очевидно е точно така”, казва Скочев. “Той е оцелял само няколко дни. А е бил здрав човек, спортист.”

Един от разказите е този на Никола Дафинов, оцелял от лагера в Ловеч, пред френския вестник "Либерасион".

“Пристигна една сутрин с цигулката си и се върна мъртъв една вечер от кариерата в чувал”, казва той пред изданието през 1992 г. в публикация, цитирана в книгата “Направих каквото можах” на Алфред Фосколо.

Не се знае къде точно е гробът на Сашо Сладура. Практиката е била телата на хората от лагера в Ловеч да се погребват тайно край Белене.

Но паметта за него трябва да остане, казва Александър Генчев от фондация “Остров Белене”, която посвети на него концерт по повод 1 февруари, ден на почит към жертвите на комунизма.

“Той е емблематична фигура на свободния дух”, добавя той.