ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
В Русенската опера Веселин Байчев (род. 1938, под знака на Водолея) постъпи през 1970 година след като бе завършил столичната консерватория при големия Константин Илиев и обиколи няколко държавни и общински театри и оркестри. В Русе той пристигна с известен опит – главно като симфоничен диригент, но бе дирижирал и опера, та успя бързо да се адаптира към променливия климат в института.
Добре си спомням дебюта му. Лекотата, с която поведе спектакъла на „Травиата” спечели публиката и респектира критично настроения (като към всеки млад диригент или режисьор) изпълнителски състав. От дебютанта се излъчваше чара на родения артист-музикант. Още тогава Байчев изяви най-характерното от творческата си същност: способността си да постига единство между всички компоненти от изпълняваната пиеса, да се „разтваря” изцяло в представлението. А изборът му – сценичния жанр – съвсем не бе случаен: оказа се, че той е роден за оперен диригент, съчетал хармонично таланта на музиканта с този на театрала, нещо което напоследък рядко виждаме у нашите музикални ръководители по театрите. Имаше и усет за сцената, към текста (сам преведе някои оперни либрета), работеше в пълен синхрон с режисьорите, уважаваше певците - все качества, които липсваха на мнозина от диригентите.
Това му осигури трайно място в състава, като знаем, че преди него тук бяха работили големи майстори на палката като Добрин Петков, Константин Илиев, Михаил Лефтеров, Борис Хинчев, Михаил Ангелов, Руслан Райчев...
Зрелостта на Веселин Байчев дойде рано, почти в началото на творческия му път. Не премина през стажантския период, а посегна направо към големия репертоар: Верди, Пучини, Прокофиев, Бородин, Лехар. Първата му самостоятелна работа бе „Годеж в манастира” или „Дуеня” на Сергей Прокофиев (1972, режисьор Стефан Трифонов).
Трудният стил на този модерен класик съчетава пародията, гротеската, сатиричната острота и изящната моцартовска лирика. Това е пиеса за голям театър и за голям диригент. Трудна и сложна е не само за солистите, за хора и оркестъра, но преди всичко за диригента. Но младият тогава, но безспорно надарен, Веселин Байчев успя да се справи с тази сложна, ансамблова партитура и заедно с големия наш режисьор доц. Стефан Трифонов да изгради жив, действен спектакъл, оценен високо от критиката. А по това време, за разлика от днес, имахме сериозна критика, която следеше и оценяваше всяка нова постановка.
Независимо дали реализираше за първи пъ т(„Веселите уиндзорки”, „Каменният господар”, „Симон Боканегра”, „Макбет”, „Веселите уиндзорки“, „Княз Игор”) или „реставрираше” стари постановки („Аида”, „Тоска”, „Травиата”, „Трубадур”, „Лучия ди Ламермур”, „Бал с маски”), той винаги се стремеше да прибави нещо ново. И, разбира се, да бъде пределно верен на автора.
Въпреки чувствителните стилови, музикално-драматургични и интонационни различия в заглавията на своя обширен репертоар, той ги тълкуваше с последователност на изказа, с подчертано театрален усет, с чувство за цветовете и настроеният . В спектаклите, които ръководеше певците се изявяваха свободно, пълноценно. Умееше да ги следва, да диша с тях, да не ги ограничава. За разлика от някои свои колеги знаеше, че певецът е основното в операта, че публиката влиза в залата първо заради главните изпълнители, а след това за другите участници и диригента. Умееше да подбира гласовете по цвят и характер за всяка роля – от главната до епизодичната и затова разпределенията му бяха винаги точни и съобразени с изискванията на автора и възможностите на изпълнителите - и това осигуряваше немалка част от успеха му.
Доста са сполуките му на русенска сцена – в голямата опера: „Симон Боканегра” (1973) и „Макбет” (1975) на Верди, „Еленово царство” от Константин Илиев (1976), но и в други заглавия като: „Байка” и „Историята на войника” от Стравински (1982), „Графиня Марица” (1975), „Веселите уиндзорки” от Ото Николай (1980)... А също и „Янините девет братя” на Пипков, една от най-сложните и трудни за интерпретация родни опери, с режисьор Пламен Карталов, отличена като върхово постижение в българския музикален театър на Оперния фестивал в Стара Загора през 1984.
Сред тези големи, безспорни успехи, бих искал все пак, да откроя два:
Първият от тях е свързан с рядко изпълняваната опера на Верди „Макбет”. Байчев имаше големия шанс да работи над тази партитура с един забележителен театрал, който разбираше и чувстваше музиката, актьора и режисьора Константин (Диди) Димчев. Двамата заедно изградиха един рядко хармоничен и строен във всичките си компоненти спектакъл. Постановка, достойна за всеки голям световен театър.
В „Макбет”, както и в „Симон Боканегра”, която реализира с почти същия силен изпълнителски състав (Мария Венцеславова, Анастас Анастасов, Кунка Кузманова, Марин Илиев, Кирил Кръстев, Неделчо Деянов, Добрин Маников), Байчев отново демонстрира умението си, майсторски да строи крупни вокални ансамбли – способност, която малцина наши диригенти днес притежават.
Втората му върхова работа бе „Еленово царство” на неговия учител, незабравимия Константин Илиев, по едноименната пиеса на Георги Райчев, осъществена за първи път у нас по време на фестивала „Мартенски музикални дни” (1976). Изключително проблемната, непривична дори за опитния в съвременния репертоар състав на Русенската опера, партитура на Константин Илиев намери своята пълнокръвна защита в постановката на Веселин Байчев. Разбира се, тук бе много активно подпомогнат и от автора, поели и ролята на режисьор- постановчик. Като драматург, тогава в Русенската опера, помня добре колко сериозно и задълбочено подходи той към своята трудна задача – той не само, че познаваше в най- дребните детайли творбата, но и месеци наред живееше единствено с нея.
Друг сериозен успех на този диригент-театрал бе първата сценична реализация на „Пъстрата птица” от Симеон Пиронков (1980, поставена с много инвенция и чувство за хумор от театралната режисьорка Маргарита Младенова). И тук, както в „Макбет”, музикалната и сценичната страна бяха в хармонично, пълно единство. А постановката ще остане като един връх в историята на българския оперен театър. Тук трябва да спомена и заслугите му към Работническия хор „.Г. Димитров“ в Русе, с който реализира един много сериозен репертоар и успя да го представи успешно дори на един от най-големите фестивали на кантатно- ораториалната музика в света, този във Вроцлав, Полша.
Известно време работи за други сцени и с други състави в страната (Враца, Бургас Стара Загора), през 1997 г. основа и камерен оркестър „Темпи кончертати“, беше и председател на Съюза на музикалните дейци, преподава в НБУ, но най-голям бе приносът му за Русенската опера, за която работи с прекъсвания от 1970 до 2012 година. И може да се съжалява, че тя все още няма подобен диригент- театрал като него.
