БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Захари Карабашлиев отново изненадва. След повестта „Жажда“  предлага на вниманието ни роман, амбициозен и свръх актуален, различен от това, което сме очаквали , но все така много добър.

„Опашката“ (2021) е писан седем години. Замислен и реализиран е преди пандемията и звучи като дистопия, но, когато го четеш в условия на изолация и обществени ограничения, съвсем не се възприема като горчива сатира на бъдещето, а като съвсем ясна и нагледна плашеща ни реалност.

Карабашлиев се бори с каверзния въпрос, измъчвал дълго Бодрияр – „Заличаването на Бог ни изправи срещу реалността.

Срещу какво ще ни изправи заличаването на действителността?“ Амбицията му е да създаде философски вглъбен роман с послания, извлечени от трудовете на Платон, Хана Аренд, Карл Попър, Албер Камю, Джордж Оруел и Джорджо Агамбен.

Такова е желанието, друг въпрос е на какво ниво е самата реализация.

Личното ми мнение е, че там, където авторът търси значими обобщения и изводи за обществото и светът, който обитаваме е резоньорски точен и сух, докато стихията му е в умелото и завладяващо пресъздаване абсурдите на делника ни, на катаклизмите и стълкновенията, които тресат родината ни и самите нас.

Доста хазартно, но и мотивирано  Карабашлиев залага на два акцента, които  движат повествованието, избягвайки вече „варненската връзка“ и превръщайки го в софийско - космополитно.

Опашката, с която се сдобива неочаквано Невена, бъдещата съпруга на писателя Павел Панев, кандидат-президент на републиката и неприличното предложение за най-високия държавен пост, който алтер егото на писателя получава от приятелката му Патриция и генерала в сянка Статев.

Невена е едновременно очарователна, красива, амбициозна – шеф е на дирекция „Сигурност и отбрана“ в Страсбург със задача да предотвратява всякакви конфликти в Европа, единственият истински обичащ Панев човек в романа, оказала се с израстък, който я прави РАЗЛИЧНА в нашето консервативно котловинно общество и сериозно препятствие за кампанията на нейния бъдещ съпруг.

Хрумката с опашката е интересна и забавна, напомняща за русалките, които с песните си са привличали екипажите в морето, но проблемът е, че чак на финала Карабашлиев допуска, че не само Невена, но и други ЖЕНИ са с опашки в България – жертва на вирус или мутация.

Находката не е доразвита в дълбочина, вероятно и защото се експонира в разгара на старта на президентската кампания, но наистина може да се съжалява за недостатъчно плътното разкриване на този феномен.

Колкото до президентската институция и кампания у нас веднага се сетих за романа на Леа Коен  от 2012 г. „Кандидат-президента“.

В него писателката – бивш дипломат разгръща своя версия на съдбата на държавния ни глава в зората на демокрацията ни, позовавайки се на опита и знанията си от надпреварата от зимата на  1992 г., когато  на 22 януари д-р Желев получи пълен петгодишен мандат за управление.

Карабашлиев използва формулата „Какво би станало, ако…“, залагайки повече на фикцията и тревожещите го сериозни въпроси.

За компромиса например, при който известен аполитичен писател е впримчен в мръсна политическа игра, уж с предизвестен успешен край.

Панев на шега се съгласява да стане НОВИЯ избраник на кукловодите в сянка, да бъде и свежо лице, и партийно необвързан, и разчитащ на подкрепата на младите и протестиращите „маски“, начело с Денис Данев срещу статуквото в условия на глобална икономическа, политическа и здравна криза и същевременно да се съгласи да предизвика извънредно и военно положение, чрез които на базата на назначеното от него служебно правителство плавно и сигурно да въведе диктатурата в България.

Много лесно и същевременно до болка познато би било развитието на повествованието в тази посока, при което закономерно накрая държавният глава ще осъзнае какви гафове е допуснал, които, вероятно, биха коствали поста и живота му.

Захари Карабашлиев избира друг подход, при който обаче също липсва хепи енд.

Първоначално Невена става „косвена жертва“ при акцията по отстраняването на опашката й, а след това и самият кандидат-президент доброволно приема саможертвата да бъде прострелян показно от охранителя на Статев Ангел в мига на своя триумф, на естрадата и пред тълпата, заела плътно центъра на София до паметника на царя Освободител Александър II.

Това е неговото изкупление пред фенове, избиратели и народ.

Той, несистемният играч, допуснал да бъде манипулиран от тайните господари на страната, все пак намира сили да разруши сценария и да не се впише в проект, водещ България към еднолична власт и война.

Така и Павел, и Невена се оказват поредните жертви на прехода ни и на онази прословута операция, при която гущерът изяжда опашката си, за да се запази статуквото.

От „Опашката“ не лъха оптимизъм или ведра надежда. Романът е в унисон с мрачното настроение, обхванало всички нас в условията на продължаваща пандемия и несвършваща криза на доверие към управниците ни.

Има страници – разговорът на Павел с директора на Националния театър Александър за поредните министерски смени, които звучат с поразяваща суифтовска сила. Картината на подмолните и задкулисни политически  игри е пресъздадена с впечатляваща точност и сила, нравите и страстите около протестите и съответното им медийно отразяване също са разкрити вещо и увлекателно.

Над всички обаче властват образите на Невена, Павел и Статев. Неизбежната триада, но не и Света Троица – избраният интелектуалец – наивник, неговата спътница – предвидима жертва и ветеранът, раздаващ картите на властта, загинал след свирепа схватка с Павел като истински злодей.

Написан вдъхновено и атрактивно, „Опашката“ е един наистина различен за автора си, но много силен роман, от какъвто българската проза отдавна имаше нужда.

 

"Опашката", 2021, роман, изд."Сиела", 390 стр., ред.Веселина Седларска

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Аз не съм испанец, не съм италианец, не съм французин. Аз съм чужденец навсякъде, а защо ме канеха за роли на германски офицери, руски поети, нюйоркски евреи.“

Омар Шариф, египетски актьор, роден на 10 април преди 89 години

Анкета

Гледате ли културни събития онлайн?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Антъни Хопкинс и Оливия Колмън правят „Бащата” неповторимо преживяване

 

Филмът  получи 6 номинации за „Оскар“, между които за главна мъжка и поддържаща женска роля.

"Борат 2" – феминистка приказка

 

 

Най-очевидният, но съвсем не единствен прочит е, че филмът е политическа сатира.

За опашката, кандидат-президента и вечната ни орис

 

 

Опашката“ (2021) е писан седем години. Замислен и реализиран е преди пандемията и звучи като дистопия.