БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

При гледането на „Догодина по същото време“ (2016) на Георги Михалков трябваше да се освободя от скептицизма си доколко новият екип на постановката ще поднесе убедителна и пълноценна трактовка  на пиесата , която да тушира в съзнанието ми незаличимия спомен от играта на Тодор Колев и Анета Сотирова в наистина легендарната интерпретация на Андрей Аврамов от 1982 г., превърнала се в абсолютен хит на театър „София“, както и доброто настроение , с което гледах екранизацията на оригинала от Робърт Мълиган през 1978 г.с Елин Бърстин и Алън Алда в главните роли.

С версията на Михалков нещата са се получили.

Заслугата е обща.

Нямам информация на кого е хрумнало осъвременяването на текста  - на постановчика или на продуцента Влади Въргала, но това е правилен и добре премерен ход.

Пиесата на Бърнард Слейд, ако и да засяга общочовешки проблеми с универсално звучене – за брака, любовта, изневярата , силата  и трайността на чувствата и смисъла на живота, е писана през 1975 г.

И ако и да има шумната слава с 1453 представления на Бродуей, започнали  на 14 март 1975 г.  под режисурата на Джийн Сакс с участието на Елън Бърстин и Чарлс Гродин и смислена екранизация в Холивуд, звучи доста  ретро за днешната публика.

Естествено е  да остане репликата за проиграната война във Виетнам, но авторите на драматизацията са счели за нужно да фиксират и други важни феномени, с които Америка и светът се сблъскват през следващите четири десетилетия – CNN, СПИН, възходът на хомосексуализма, бремето на политическата коректност – с изискваното  уважението към обратните и афро-американците, еманципацията.

На наша сцена се подобряват и техническите средства за общуване и заедно със стационарния телефон се използва постоянно и мобилния.

Разбира се, това не е грубо дописване на оригинала, а негово ъпгрейдване, метод, използван често в България в практиката на постановчици от ранга на Стефан Москов и Александър Морфов.

Разделен на шест части  – колкото са и срещите на персонажите веднъж на петилетка през уикенда  от  февруари в запазената хотелска стая, обслужвана от верния стар Чалмърс, стегнат в рамките на 95 минути, спектакълът е добил пълноценно и хомогенно звучене.

За въздействието му се е погрижил композиторът Иван Драголов, а сценографката Антония Попова е положила похвални усилия да обработи и пласира среда , достоверна  и уютна за героите, но не дразнеща със своята бутафорност или скованост.

Има и намигване към почитателите на холивудската класика и в частност към „Седемгодишна страст“ (1955) на Били Уайлдър, когато Лилия Маравиля – Дороти си разголва краката пред вентилатора досущ като митичната Мерилин Монро.

Разкривайки непринудено и увлекателно историята на забранената любов между Дорис и Джордж – домакинята, превърнала се във властна бизнес дама и счетоводителят, преквалифицирал се в университетски преподавател, Михалков всъщност изследва и осмисля една вечна и повтаряща се история.

Съдбата на редовия индивид, с неговите радости и мъки, илюзии и комплекси,  пречупваща през фокуса на личните преживелици всички трусове и промени, съпътствали ни през последните пет десетилетия.

24-годишната връзка на Дорис и Джордж е метафора на нашата мечта за по-добър и щастлив живот, за желанието ни да бъдем различни, искрени и креативни, освободени от оковите и  клишетата на  обществените предразсъдъци.

Тази връзка олицетворява вечният сблъсък между Мъжа и Жената, желанието на всеки пол да разкрие напълно своята идентичност, да критикува и споделя, да доминира и очаква помощ в критични ситуации…

В този смисъл сюжетът, разказан сладкодумно от Бърнард Слейд, е евъргрийн и ще се радва на интерес и популярност още дълги години.

Тъй като спектакълът е дело на приятели – съмишленици (Михалков работи с Шопов и през 2015 г.в „Човекът от земята“) не изненадва уверената и вдъхновена режисура, както и безпогрешният усет при разпределението на ролите.

Между Христо Шопово и Лилия Маравиля има химия, сцепление, единомислие – те се допълват великолепно в рамките на сценичното пространство.

Той , Джордж, уязвимият мачо, криещ зад каменната си маска и стегнато тяло  объркан и чувствителен мъж и тя – Дорис – шумна, динамична, настъпателна, но и крехка и ранима, запазила чувството си за отговорност до финала, когато намира в себе си сили да отхвърли примамливото предложение за брак, дошло след четвъртвековно очакване…

Дуетът Шопов – Маравиля е хармоничен и шлифован до блясък, двамата се подкрепят органично, между тях има надиграване в добрия смисъл на думата, което не избива в евтино и егоистично желание единият да блесне и „открадне шоуто“ за сметка на другия.

Прекрасен тандем, събрал се 26 години след първата ми среща във филма на Иван Андонов  „Индиански игри“ и дал такъв добър и качествен резултат, какъвто отдавна очакваме.

Затова и публиката вярва на нашите звезди, аплодира ги след всяка ефектна реплика и накрая ги възнаграждава с петминутни овации.

„Догодина по същото време“ – силен, успешно осъществен, топъл и незабравим камерен спектакъл.

Постановка за всеки един от нас, реализирана майсторски и с любов и обречена на успех.

 Още текстове от Борислав Гърдев ТУК