БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Признавам си, опусът на Иглика Трифонова ме провокира.

Български филм, без една реплика на роден език – а  иначе в него се говори на английски, сръбски , руски, холандски. Без субтитри, той няма шанс да бъде разбран у нас. Но за него трябват и познания за събитията в Босна преди четвърт век, чийто кървави измерения доведоха до идеята за международния трибунал в Хага. Който трябваше да отдаде справедливост и възмездие за жертвите и да накаже виновните за техните престъпления. Западът се нагърби с ролята на помирител – кой си спомня  днес за Дейтънските споразумения и за посредника Ричард Холбрук, в холандската столица една амбициозна юристка Карла дел Понте се закани да осъди строго и справедливо престъпниците Милошевич и Младич…

При Иглика Трифонова става дума за друг,  не толкова фрапиращ като мащаб случай  - на Мирослав Деронич, но е любопитно, че идеята за филма й е подсказана от оператора Емил Христов. Прокурорката Катрин Лагранж – Роман Боранже страстно желае да осъди на ефективна присъда бившият сръбски учител и шеф на паравоенно формирование Милорад Кръстич – Красимир Доков. Тя прибягва до услугите на свидетел К 109 Деян Палич, оказал се всъщност Миро – Ованес Торосян, който от позицията на лично участвал в акциите му , дава важни и конкретни показания.

Осъдителната присъда е въпрос на броени дни, а това стимулира адвокатът на Кръстич – Михаел Фин – Самуел Фьолер да предприеме пътуване до Босна, да се срещне с бащата на Деян, да го доведе в Хага и след очната ставка да се окаже, че Деян е Миро и не е участвал в наказателните действия на  Милорад. След което Кръстич все пак получава очакваната присъда , а Миро е екстрадиран в родината си, като по пътя е заловен от неизвестни лица, които лично на мен ми се сториха похитители…

„Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“ е творба не само за една съдебна грешка.

Нито пък  за ползването на правото в Голямата политика, където винаги целта оправдава средствата. Това е размисъл за принципното различие и непознаване на Запада и Балканите. Западът, в лицето на Фин като добрият чичко- самарянин иска да въдвори ред и справедливост в Босна, но се оказва, че в този котел от раси, етноси, религии и  междуличностни раздори, е просто неспособен на подобен адекватен алтруистичен жест. Независимо от следваните принципи на либералната демокрация, хуманизма, справедливостта и защитата на човешкото достойнство.

Още по- знаменателно и стряскащо е обстоятелството, че Западът не се поучи от грешките си в Босна преди две десетилетия, а по-късно ги репродуцира  с още по-опустошителни последици в Афганистан, Ирак, Либия, Египет и Сирия….

Точно по тази основна и съществена причина и трибуналът в Хага не изпълни предназначението си, превръщайки се през годините в скъпо и неефективно мероприятие, преследващо основно пиар ефект, без да достигне до истината за войната на Балканите и без да разкрие нейните причини и  корени.

Драмата на Запада е отразена като в капка вода във филма в лицето на прокурор Лагранж.

Роман Боранже изгражда достоверен и убедителен образ на амбициозен и ерудиран  магистрат, който, следващ заветите на баща си, иска да се прочуе с ефективна присъда срещу сръбски военен главатар и който,  в името на съблазнителната цел, е готов да използва и лъжливи свидетелски показания. А те  на финала на процеса могат спокойно да пратят в затвора бившия сръбски учител Милорад Кръстич.

Да жертваш житейската правда в името на благородна  кауза е страшно и отблъскващо!

Попаднал в своеобразен въртоп между Истината, Справедливостта и Целесъобразността Деян – Миро се оказва двукратно изтъргуван – и от босненските власти, и от трибунала в Хага.

Очаквах от Ованес Торосян да разкрие ефектно и правдиво прелома в своя герой, когато, открил баща си,  се отказва от предишните си  показания.

Признавам си, че тази сцена е висш актьорски пилотаж и не се отдава на всеки.

Торосян се е помъчил да разкрие нейната процесуалност и драматизъм, но в интерес на истината екранният прелом настъпва експлозивно бързо, без нужната мотивировка и точно в най – съществената си част филмът леко увисва.

Каузата и мисията му са спасени благодарение на великолепната игра на адвокат Михаил Фин - истинска находка за постановчика е този Самуел Фьолер, едновременно сдържан, с комплекси за бащина вина, но и страстен борец за  справедливост, привърженик на разкриване в дълбочина и на място на балканските трагедии, които могат да бъдат разгадани само с много търпение, такт и осмисляне на детайлите и на Изудин Байрович, пресъздал с изключителна непосредственост и подкупваща искреност образа на бащата на Миро.

Така лентата успява да защити своята кауза и да постави на съда на собствената ни съвест казуса за жертването на една човешка съдба пред  идеала на Голямата политика.

Като сценарист и режисьор Иглика Трифонова води разказа плавно и постъпателно, без излишни ефекти, но държейки сметка за зрителските очаквания .

Тя го обагря и със сдържана българска чувствителност, важен детайл в повествованието, без да се поддава на изкушението по евтини самоцелни емоционални ефекти.

В рамките на 102 минути  разнищва и осмисля напълно историята, провокирайки възприятията ни и карайки ни да търсим неизбежната връзка на последния й филм с известните и дискутирани нейни творби – „Разкази за убийства“(1993) и „Разследването“(2006).

Камерата на Рали Ралчев е атрактивна и динамична като присъствие. Операторът акцентира на близките планове.

Чрез тях разкрива пълноценно човешките преживявания и чувства и експонирайки лустрото на западния мегаполис – независимо дали е Амстердам или Хага, ни внушава две горчиви истини –  че докато в Босна са се преследвали и убивали тук всичко си е текло мирно и спокойно и че дори и интегриран балканецът си остава присаден в Европа.

Музиката на Теодосий Спасов е дискретна и минималистична – само където е необходимо като акцент проплаква кавал или простенва флейта –  зрителското внимание не следва да се отклонява от предполагаемата задушевност, тъй като  трябва да следи основно  сблъсъка на аргументи и доводи.

Разглеждайки казус, който е колкото юридически, толкова и нравствено – психологически „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“ размишлява и за сложната природа и същност на Истината – като присъда, оценка и поведение.

Направен с вещина и любов този филм ще намери своята публика на Запад.

За България му трябва дистанция.

Залата , където  го гледах проследи прожекцията с внимание и напрегнато очакване, но не беше съвсем пълна , а  и не вярвам пълноценно  и веднага да е приела неговите послания.

В интерес на истината времето работи за „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“.

Постепенно, но след неизбежното тв представяне, той ще заеме своето достойно място сред най – репрезентативните достижения на българското кино.

Убеден съм в това.

---

„Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“, реж.и  сц. Иглика Трифонова, 102 мин., 2016, производство България, Холандия и Швеция – Клас филм, Filmlance International, Phanta film, разпространение Purple Rain Distribution

Още текстове от Борислав Гърдев ТУК